Каспар и Амафи бяха гости на Пъг и семейството му вече от три дни. Каспар бързо разбра, че са на почти легендарния Остров на чародея, от който смесица от мълва и магия държеше корабите на разстояние. Мълвата беше за ужасии, споходили стъпилите на острова, а магията се състоеше от няколко илюзии, от които иначе пасторалният и безметежен остров изглеждаше не чак толкова гостоприемен за всеки, който се доближи до него.
Островът беше красив и тъй като сега на север бе късна пролет — целият разцъфтял.
За стария убиец това бе първият отдих без неприятности за цяла година, а за Каспар беше място, където да се разтовари от ужасната отговорност, която бе изпитал, откакто срещна Флин и другите.
Сутринта на четвъртия ден Маликаи завари Каспар да седи в голямата градина зад вилата и да слуша урок, преподаван от учителка, която имаше сякаш леко оранжева кожа. Като се изключеше това, беше много привлекателна. Каспар едва успяваше да схване предмета на разсъжденията й, но както и в университета в Новиндус, простият факт, че тези жадни за знания млади умове се образоват, го изпълваше с възхищение.
— Добър ден, Каспар — каза женски глас зад него. Каспар се обърна и видя съвсем неочаквано лице.
— Роуена! — промълви той и стана.
— Какво…? Тя се усмихна.
— Тук съм Алисандра, това е истинското ми име. Каспар се засмя.
— Значи си била една от агентите на Пъг?
— Да, също като Тал.
И го подкани с жест да тръгне с нея.
— Едва не загинах от ръцете на онзи безумец, знаеш ли.
— Накрая… нещата се обърнаха — каза Каспар. — Много късно разбрах на какво съм се съгласявал.
— О, не те виня за това — отвърна тя ведро, с изкусителната си както и преди усмивка. — В края на краищата, беше ми наредено да се сближа с Варен и да видя дали няма някоя слабост. Но той не ме намери за интересна в този смисъл. Изпитваше наслаждение да ме реже къс по къс. — Каза го сякаш съвсем между другото. — Чудесна работа свършиха с изцеряването на раните ми. Нито един белег не ми остана.
Каспар беше объркан. Докато я познаваше като лейди Роуена от Талсин, третата дъщеря на дребен благородник в затънтено баронство някъде в Мискалон, тя бе най-съблазнителната жена, която бе срещал. Тук обаче беше различна. Поведението й му внушаваше чувството, че гледа на случилото й се някак отдалече, все едно е станало с някоя друга.
— Е, дори да си изпълнявала чужди заповеди, все пак беше под моя закрила. Аз позволих това да стане.
— Да, така е. Но в края на краищата аз бях там, за да те убия.
Каспар замръзна.
— Наистина ли?
— Само след като открия какво върши Лесо обаче.
— И откри ли?
— Не. Но те още проучват онова, което намериха в цитаделата. То е нещо… много странно според онези, които разбират от такива неща.
— А ти? — попита Каспар. — След като вече си добре, ще се върнеш ли при семейството си?
Тя се разсмя — със същия звънък смях, който той помнеше така добре от времето, когато лежаха в прегръдките си толкова много нощи в Опардум.
— Семейство? Нямам семейство. Има нещо сбъркано в мен, Каспар, или поне като че ли така мислят някои. Не че обичам да наранявам хората, но не ме интересува дали ги боли. Разбираш ли?
И Каспар изведнъж разбра.
— Ти си съвършеният убиец.
— Е, за съвършенство не знам, но определено не изпитвам разкаяние. Теб те намирах за много забавен и като любовник беше добър и силен, но ако издъхнеше върху мен, щеше да ми е все едно. Тъй че според Пъг най доброто за мен е да стоя тук и да работя за него.
— Съгласен съм.
Тя се усмихна и го стисна за ръката.
— Е, трябва да тръгвам. Ако видиш сестра си, предай й поздравите ми.
— Ще й предам — отвърна той и докато гледаше как Алисандра се отдалечава, сърцето му се изпълни с дълбока тъга.
По-късно същата сутрин Маликаи дойде и му каза:
— Магнус иска да поговори с вас. Каспар го последва през градината.
Магнус — стоеше до някакви уханни цветя, чието име Каспар не знаеше — каза:
— Уредено е да посетите сестра си.
— Кога?
— Сега! — каза Магнус и сложи ръка на рамото му. Изведнъж се озоваха в „Речната къща“.
— Има една заделена стая за вечеря в дъното. Сестра ви ви чака там.
Каспар влезе в стаята. Наталия седеше на масата.
— О, Каспар — ахна тя, стана и пристъпи към него. Бременността й личеше. Целуна го. — Мислех, че никога вече няма да те видя.
— И аз мислех, че няма да те видя никога вече.
— Колко си отслабнал…
Той се засмя.
— А ти не си.
Тя се изчерви.
— Да. Ще имаме син, така поне казват акушерките. До два месеца трябва да родя.
Каспар пресметна.
— Не си е губил много времето, а?
Наталия седна, подкани Каспар също да седне, звънна със звънчето на масата и Маджери се появи веднага.
— Можете да започнете да сервирате.
— Да, ваша светлост.
След като Маджери излезе, Каспар се засмя.
— Ваша светлост! Да де, ти вече си херцогиня.
Тя се наведе над масата.
— Каспар, зная, че…
Той я потупа по ръката.
— Няма нищо. Наистина съм добре.
— Вариан е добър човек. Двамата с него никога няма да… Е, уважавам го и той е мил съпруг. И е добър управител. Държавата ни е в добри ръце.
Каспар въздъхна.
— Държава? Вече не.
— Е, ако е някаква утеха, следващият херцог на Оласко ще носи твоята кръв в жилите си.
Каспар се засмя, плесна по масата и рече:
— Не мога да ти опиша колко ме прави щастлив точно тази новина.
Маджери донесе супата и ако се съдеше по миризмата, Каспар вече знаеше, че ще му хареса ужасно. Щом тя излезе, той грабна лъжицата и каза:
— Двойно по-щастлив съм, че те срещам тук, скъпа ми сестро, защото ако това ядене е като първото, което получих тук миналата седмица, те чака истински пир.
Говориха до късно. След вечерята Каспар си поръча подсилено вино, а тя чай. Накрая откриха, че са изчерпали всичко за казване. И двамата знаеха защо.
Тал влезе и каза:
