вътрешността на един от огромните дървесни стволове и Томас каза:
— Пъг, това нещо е може би най-опасното създание в този свят. Как се натъкна на него?
Пъг кимна на Каспар и той отново разказа историята си. Когато свърши, Томас каза:
— Ето какво си спомням за войната с дасатите…
— Простете, но как можете да помните нещо, което е станало, преди да се родите? — прекъсна го Каспар.
Томас погледна Пъг, а той сви рамене и каза:
— Пропуснах да му обясня.
— Колкото и невероятно да звучи може би — заговори Томас, — аз притежавам спомените на валхеру, един от Господарите на дракони. Все едно че съм живял два живота, но се боя, че времето не ми позволява да го обяснявам надълго. — Огледа мълчаливо четиримата в стаята с него и продължи: — Беше преди Войните на хаоса, когато валхеру властваха в небесата. Притежавахме силата да летим между световете и никой не можеше да ни се опълчи. — Очите му се замъглиха при спомена. — Бяхме унищожили Телд-Ката, чийто последен отчаян акт доведе до създаването на разлома. През тази цепнатина дойдоха същества, които ни нападнаха без колебание. Накрая ги унищожихме и насочихме вниманието си в разлома, след като усетихме неимоверната мощ, изтичаща през него — мощ по-голяма от всичко, на което се бяхме натъквали дотогава. Затова напуснахме Риска и полетяхме в разлома. — Томас извърна очи, сякаш споменът го измъчваше, и добави тихо: — Тогава за първи път в живота си Ашен-Шугар позна страха.
Посочи талноя.
— Мога да извадя златния си меч, Пъг, и ако ударя това същество с цялата си мощ, бих могъл да го увредя. С няколко удара сигурно бих могъл дори да го обезсиля. Но те използват мръсна магия и докато лежи и се гърчи на земята, то се изцерява. След няколко часа отново ще е цяло и готово за бой.
— Дасатите са напаст — продължи той. — Милиони са, а броят на техните талнои е десетки хиляди — стотици хиляди навярно. Дори без талноите дасатите са едни от най-трудните за убиване смъртни същества, пред които са се изправяли валхеру. Само във войната ни с боговете се бяхме изправили срещу по-голяма опасност. Дори демоните от Петия кръг или Господарите на ужаса са по-лесни противници, защото макар да са по-силни поотделно, не са така многобройни. Ашен-Шугар, Владетелят на Орлови предели, и неговият златен дракон Шуруга избиха мнозина, но след всеки паднал от тях се появяваха двама други. След дни на борба първият от валхеру — Киндо-Рабер, Змийският господар — падна. Смъкнат беше от гърба на дракона си и беше разкъсан от дасатите. Късаха плътта от костите му, Пъг. Разкъсаха и неговия велик дракон. Те са като мравки-войници в марш. Рано или късно всяко живо същество на пътя им пада. Много още валхеру загинаха, докато отстъпвахме, и толкова страховити бяха дасатите, че затворихме разлома, като унищожихме Риска.
— Унищожили сте цял свят? — възкликна Каспар.
— Имахме тази власт. Приложихме силата си, за да разкъсаме мантията на планетата, предизвикахме мощни изригвания и земетресения. Насочихме своята ярост към онзи свят, за да унищожим разлома, и той буквално се разпадна.
— Как се е озовало това нещо тук? — попита Пъг и посочи талноя.
— Не знам — отвърна Томас. — Навярно някой от събратята ми е взел едно за трофей… макар че трудно мога да го повярвам. Трябваше да бягаме, за да спасим живота си.
— Не — каза Пъг. — Бил е някой друг.
— Но как? И по-важното: кой? — попита Томас. — Само Макрос Черния разбираше достатъчно от разломната магия, за да стори това, и колкото и сложни да бяха заговорите му, не мога да си представя, че е извършил нещо толкова опасно.
Пъг се усмихна.
— О, аз мога. Доста време мина, откакто наследих острова на Макрос, и трябва да призная, че заради Войната на студенокръвните каталогизирането и сортирането на огромната му библиотека беше за жалост пренебрегнато. — Пъг въздъхна. — Може би съм станал суетен и съм повярвал, че няма какво повече да се научи от трудовете му. Тъй или иначе, ще трябва да се разпоредя някои от най-умните ми ученици да започнат веднага да търсят някакво упоменаване за това нещо.
— Най-голямото опасение на Макрос беше да не се върне Драконовата рат. Може би е държал това същество като мярка за сигурност срещу подобна възможност… — На лицето на Томас се изписа тревога. — Един талной може и да затрудни Драконовата рат, но цяла армия от тях…
— Мислиш, че има още? — попита Пъг. — Как би могло и защо никой не ги е открил?
— Приятелите ми са открили талноя заровен под здрава скала — каза Каспар. — Входът се е отворил след земетресение. Около него имало и много магически прегради.
— Това напомня за Макрос — каза Пъг. — Знаеш ли къде са го намерили?
— Имам някаква представа. Флин всъщност ми каза къде са намерили съкровищата си и името на близкия град. Според думите му не трябвало много злато, та местните хора да покажат точното място.
— Добре — каза Пъг. — Трябва да го намерим колкото може по-скоро.
— Простете, но според мен омаловажавате главната заплаха. Талноят в момента не е заплаха. Между нашия свят и селението на дасатите непрекъснато се отварят разломи. Трябваше да видите онова нещо от дасатския океан, което се опита да премине по време на пътуването ми към дома! Тези разломи ще се отварят все по-често и ще остават отворени за по-дълго, ако не се направи нещо за това!
— Същества от Втория кръг са се появявали тук в редки случаи през миналите векове — каза Акайлия. — Елдар бяхме първите сред слугите на валхеру и все още съхраняваме знанието им. Дори и най- малкото същество от онова селение е потенциално опасно и трудно за убиване. Орда от такива същества би представлявала невъобразима заплаха.
— Пак ли да надявам бронята си? — каза Томас.
— Не само Елвандар е под заплаха — отрони замислено Татар. — А целият свят, в който живеем.
— Простете ми, че питам — каза Каспар, — защото малко разбирам от магия и, честно казано, дори и малкото е малко повече, отколкото би ми се искало да знам.
Пъг кимна, разбрал, че говори за некромантиката на Лесо Варен.
— Но вие ни разнасяхте из целия свят. Не можете ли просто да го отпратите това нещо някъде по същия начин?
— Трябва да има определена крайна цел.
— Какво ще кажеш за слънцето? — предложи Каспар. — Можеш ли да го отпратиш чак там?
Пъг се засмя.
— Може би. Но мога да го пратя само на място, което познавам или което ми е описано подробно. Най- добре действа, когато крайната точка е в полезрението ти. Предполагам, че бих могъл да погледна за миг слънцето и да се опитам да отида там, но не бих рискувал. — Магът се отпусна в стола си. — Макар че като че ли имам временно решение. Да, ще изнеса талноя от Мидкемия.
— Къде? — попита Томас.
— Ще го прехвърля на Съвета, на Келеуан. Магьосниците там разполагат с много средства да разберат това нещо и са по-многобройни от моите ученици на Острова на чародея. Разбира се, те могат да поставят силни прегради, за да го скрият отново.
— А Звезден пристан? — попита Каспар. — Моите приятели мислеха да го продадат на магьосниците там.
Пъг се усмихна.
— Аз основах Академията в Звезден пристан. Повярвай ми: повечето истинска магическа сила на Мидкемия е на моя остров, но дори съчетана със силите на Звезден пристан, тя няма опита и дарбите на Съвета. Прехвърлянето на талноя на Келеуан ще намали вероятността да се образуват нови разломи. След време те могат да започнат отново, но както казах, Великите може би ще успеят да уподобят преградите и да осигурят време на всички ни да го проучим.
— Ще прегледаме създанието, преди да си тръгнете — каза Татар. — Навярно ще можем да открием нещо.
— Тази нощ ще бъдете наши гости — каза Томас и отведе Пъг и Каспар до една стая. — Отдъхнете си тук следобеда. Пъг, имаш ли малко време?
Пъг кимна.
