3
Джулиън закопча колана на хълбоците си. Въоръжен, той се чувстваше значително по-добре, макар че великанът продължаваше да държи сабята в ръката си, а можеше да бъде сигурен, че Габриел умее да си служи с това оръжие бързо и смъртоносно.
Момичето вървеше по брега към тях. То носеше обувките и чорапите си в ръка, сякаш се връщаше от пикник край реката. Джулиън все още не можеше да разбере какво се бе случило между тях. Гневът и наранената му гордост от начина, по който го бе надхитрила, се бяха превърнали в нещо съвсем друго. То беше нещо тъмно, много по-силно от страстта. Той бе загубил съзнанието си за реалността, бе забравил дори дълга си в тази дива бъркотия от крайници и слетите им тела.
При това бе загубил пленницата си и едва не се прости с живота си. Гневът му беше безграничен.
Много скоро бе отхвърлил мисълта да повика войниците си на помощ. Те не можеха да го чуят от това разстояние, а и със сигурност нямаше да дойдат толкова бързо, за да му помогнат в борбата с Габриел и огромния му меч. Ла Виолет обаче нямаше оръжие, Корниш се бе погрижил за това. Следователно Джулиън трябваше да се справи само с един противник.
— Момъкът се нарича полковник Джулиън Сейнт Симон — обърна се Габриел към Тамсин, която вече беше съвсем близо до тях. — Истински джентълмен, роден аристократ. — Той зачовърка с пръст зъбите си, меките му очи продължиха да оглеждат полковника с безстрастно любопитство. — Както разбрах, ти му дължиш нещо, малко момиче, но бих казал, че вече си го обезщетила.
При този хаплив коментар Тамсин се изчерви до корените на косите си.
— Не е това, което си мислиш, Габриел — увери го бързо тя. — Онова, което се случи горе, трябва да бъде изличено от спомените ни. То няма нищо общо с предстоящите преговори.
— Преговори? — Джулиън я изгледа въпросително. — Какво имате предвид, Виолет? О, простете, мисля, че имате и друго име. И тъй като сме решили да се представим официално… — Той се поклони подигравателно пред нея и напрежението помежду им нарасна още повече. Тялото му все още пареше от спомените за нейното, но разумът се бореше отчаяно да ги надвие. Той съзнаваше, че и с нея ставаше същото. В крайна сметка двамата бяха преживели съвместно онзи луд полет в безкрайността.
— Наричат ме Тамсин — отговори просто тя. — Ако името ми наистина ви интересува. — После небрежно вдигна рамене, но както в този жест, така и в подчертано безучастния тон на гласа й липсваше убедителност.
Името беше не по-малко загадъчно от жената, която го носеше.
— Разбира се, че ме интересува — усмихна се Джулиън и приглади жакета си. — Тамсин е име от Корнуол.
— Мама го избра. Откъде знаете, че името е от Корнуол?
— Аз също съм от там — отговори кратко Джулиън и се изненада от внезапната искра в очите й. Сякаш някой беше запалил свещ в безкрайните им дълбини.
— Наистина ли? — попита тихо тя. — Мисля, че мама произхождаше от аристократично семейство от Корнуол.
Полковникът сведе поглед. В очите му имаше бдителност, гласът му стана провлечен.
— Простете, но какво прави една аристократка от Корнуол в леглото на един испански бандит?
Габриел направи крачка към него и вдигна меча си.
— Внимавайте какво говорите, англичанино — проговори предупредително той. — Ако обиждате моята лейди, може да стане опасно.
Джулиън вдигна отбранително ръка. Не знаеше дали Габриел имаше предвид Ла Виолет, защото тя в никакъв случай не беше лейди. Но при вида на огромния меч и предупредителния тон на великана единственият изход беше отстъплението.
— Прощавайте, не исках да обидя младата дама. — Думата „дама“ беше произнесена с особено ударение. — Но въпросът ми е логичен, не намирате ли?
— Може би, но това изобщо не ви засяга, сър — отговори хладно Тамсин. — Нито един войник няма право да ми задава този въпрос. — Безизразното й лице го учуди. Тъмните виолетови очи гледаха през него. Някъде дълбоко в нея се бе появил призрак.
О, да, разбира се, след смъртта на баща си Ла Виолет беше станала главатар на разбойниците. Джулиън беше чул историята за страшната банда английски и френски дезертьори, които кръстосвали полуострова и нападали мирните села, избивали жителите им, изнасилвали и плячкосвали. Тези бандити бяха нападнали и убежището на Ел Барон.
Тъй като Габриел пристъпваше заплашително към него, Джулиън реши, че най-доброто е да смени темата.
— Говорехте за преговори, Виолет. — При дадените обстоятелства това име беше по-подходящо. Той се обърна към нея с въпросително вдигнати вежди.
— С проклетите войници не се водят преговори — заяви грубо Габриел. — Ела, малко момиче. Тъй като дължиш живота си на този човек, няма да го убия. Но сега е време да се махаме оттук.
— Не, Габриел, почакай. — Тамсин го подръпна за ръкава. — Мисля, че имам сметки за уреждане с Корниш — обясни бавно и отчетливо тя. Очите й заблестяха, устата й се изкриви. Объркването й беше изчезнало и тя отново стоеше с двата си крака на земята. Корниш беше убил поне половината от хората й, да не говорим за начина, по който се бе отнесъл с нея, и трябваше да си плати. Тя не можеше да очаква, че английският полковник и отрядът му ще се съгласят да участват в едно разбойническо нападение над французите — правилата на войната забраняваха личните сблъсъци. Но все пак можеха да й помогнат да отмъсти на Корниш.
— Английският лорд желае да разговарям с неговия главнокомандващ. Готова съм да изслушам онова, което има да ми каже Уелингтън, разбира се, без да приемам каквито и да било условия. Но за това искам ответна услуга.
Габриел мълчеше. Джулиън разбра, че този мъж нямаше право да взема решения. Той можеше да му извие врата, но когато ставаше въпрос да се дават заповеди, думата имаше Тамсин.
— За какво точно мислите? — попита предпазливо той, стараейки се гласът му да звучи безстрастно.
Тамсин вдигна рамене.
— Искам да кажа, че ще дойда с вас в Елвас само ако получа ответна услуга. Няма да обещая нищо относно разговора с Уелингтън, но искам думата ви — думата на един корнуолски джентълмен… — Тя произнесе тези думи с неприкрит сарказъм. — Искам думата ви, че няма да ме принуждавате за нищо. Ще дойда с вас по своя воля и ще си отида, когато аз реша.
Джулиън много искаше да я сграбчи за раменете и да я раздруса, за да прогони подигравката от очите й. Какво право имаше тя да се съмнява в честта му!
— И ако ви дам думата си — отвърна ледено той, — ще ме придружите доброволно, така ли?
Тамсин се усмихна.
— Преди това искам да ми направите малка услуга, сър. Давам ви думата си, че ще дойда с вас. Моята дума, лорд Сейнт Симон, се дава рядко и е много ценна.
Джулиън разбра, че тя не поставя под съмнение личната му чест, а недоверието към войниците беше свързано с миналото й. Имаше твърде много неща, които не му бяха ясни, но и не беше нужно да се опитва да проникне в мислите на тази странна издънка на англичанка и испански бандит, за да изпълни поставената му задача.
— И каква ответна услуга искате, сеньорита?
Усмивката й стана по-широка, очите искряха.
— Искам еполетите на Корниш, милорд.
Габриел избухна в луд смях.
— Момиче, ти си по-хитро от всички маймуни по скалите на Гибралтар.
Тамсин се засмя тихо, без да изпуска от очи полковника.
— Е, сър? Вие имате двайсет войници, Габриел и аз ще яздим с вас. Мисля, че няма да ни е трудно да лишим французина от знаците на властта му.
