обиколиха полянката, мъжете насядаха по земята, отвориха чантите си и извадиха оскъдните си запаси.
Габриел и Ла Виолет останаха на седлата си. Очевидно се чувстваха в тях също така удобно, както в най-меките кресла. Не за първи път Джулиън се убеди, че коравите английски седла с ниска предна част не можеха да се мерят с високите и меки испански седла.
Съгледвачите се върнаха след около час. Французите и Корниш все още били в лагера, на около половин час път навътре в гората. Били заети да поправят колибите. Постовете били удвоени, което щеше да затрудни нападението. Освен това нощта обещаваше да бъде ясна и топла, което ги лишаваше от предимството да се промъкнат незабелязани под защитата на дъжда и гъстите облаци.
Джулиън смръщи чело и се огледа разтревожено. Нямаше намерение да излага на риск живота на хората си заради лично отмъщение. Затова трябваше да действат тайно и по възможност без да употребят сила.
— Сержант, вие оставате с мъжете тук. Бъдете постоянно нащрек и чакайте знак, за да ни се притечете на помощ. — После се обърна към Тамсин. — Вие и Габриел ще дойдете с мен. Ако не можем да се справим тримата, ще се откажем.
Тамсин го погледна замислено. Думите му показваха, че му се ще да се откаже от уговорката, но ясните му сини очи блестяха като диаманти, устните бяха здраво стиснати, брадичката упорито издадена напред. По всичко личеше, че нищо не можеше да го отклони от намерението му. От друга страна обаче, полковникът беше доказал уменията си и тримата вероятно щяха да се справят. Тя бе влязла в неприятен допир с физическата му сила и макар че не можеше да се мери с Габриел, той притежаваше впечатляваща фигура. Освен това излъчваше вътрешна сила, която го правеше опасен противник. А и хората му бяха тук и щяха да прикриват отстъплението им.
Тамсин кимна в знак на съгласие, скочи от коня си и преметна пушката през рамо.
— Най-добре е да се промъкнем пеша.
Тримата се мушнаха в храстите. Джулиън беше облякъл черно палто над червената си куртка. След малко учудено установи, че въпреки великанския си ръст Габриел се е слял със сенките на ниските дървета и изобщо не се вижда. Тамсин тичаше като сърна, краката й едва докосваха земята. Тя се движеше безшумно и не чупеше дори тревичките. Джулиън не беше свикнал с партизанската война и сега се чувстваше като тромав вол между двамата.
На около петдесет метра от лагера тримата спряха, за да изчакат минаващия патрул. След минута към поста се присъедини още един войник с преметната на рамото пушка. Двамата си поговориха, после се разделиха и тръгнаха в противоположни посоки.
Нямаше да им бъде лесно да заложат засада на Корниш, защото веригата от постове беше здрава.
— Какво ще кажете за клозетите? — пошепна Тамсин и очите й заблестяха дяволито в мрака. — Корниш непременно ще отиде в клозета, преди да си легне, а там ще го чакаме ние. Той е човек на навиците. Всяка вечер към единадесет отива в клозета с чаша коняк.
— Откъде знаете всичко това? — попита недоверчиво Джулиън. Въпреки убедеността си, че само губеха време с този глупав номер, той се бе заразил от злобното въодушевление на Тамсин.
Младата жена изкриви лице.
— Забравяте, че прекарах два и половина дни в колибата му, вързана. Имах достатъчно време да се запозная с навиците му.
— Знаете ли къде са клозетите?
Тамсин кимна.
— Позволиха ми да ги използвам — два пъти дневно — прибави тя с полъх на гняв, защото си припомни неудобствата и унижението на пленничеството.
Джулиън не отговори. Когато живее в мръсен свят, човек рискува да падне в мръсотията и той съзнаваше, че Ла Виолет не заслужава съжаление.
— Е, къде са клозетите?
— От другата страна на лагера, на около десет стъпки навътре след веригата от постове, но на известно разстояние от колибите.
— Водете ни, Виолет. — Той изкриви лице. От всички безумства, които някога беше вършил, това беше най-голямото. Но малката испанско-корнуолска бандитка наистина имаше развинтено въображение, особено когато трябваше да нанесе удар по враговете си. Корниш щеше да стане за посмешище — също както се бе случило с него самия тази сутрин, когато Габриел го намери да се забавлява между бедрата на страстната разбойничка.
Габриел се ухили. Очевидно планът на Тамсин го забавляваше. И той беше пострадал от Корниш и хората му.
Тримата се промъкнаха безшумно покрай постовете. Една съчка изпращя под крака на Джулиън и шумът отекна оглушително в тишината. Тамсин веднага вдигна ръка към устните си и изкряка като подплашена птица. Габриел кимна одобрително и Джулиън се укори мълчаливо за тромавите си движения.
Във въздуха висеше миризма на дим и горящи клони. В гората цареше пълна тишина, всичките й обитатели спяха. Дърветата все още бяха без листа, луната светеше с тревожна яркост през оголените клони. За да не ги видят, Тамсин и Габриел се придържаха съвсем близо до сребърните стъбла на брезите или се плъзгаха по корем през храсталаците. Джулиън ги следваше неотстъпно, прескачаше от дърво към дърво, от сянка към сянка, докато заобиколиха лагера и усетиха слабата миризма на клозетите.
— Офицерският клозет е на другия край, най-близо до лагера — пошепна едва чуто Тамсин. Гласът й беше като полъх на вятъра. — Този клозет има покрив от платно — като че ли офицерите вършат вътре нещо по-различно от войниците — прибави с отвращение тя.
— А според мен вие сте била благодарна за усамотението — отбеляза сухо Джулиън и Тамсин го дари с разкаяна усмивка. Това момиче мисли само за себе си, но поне знае кога да отстъпи, каза си развеселено той.
Един от постовете извика предупредително и тримата веднага се проснаха на земята. Тамсин беше между двамата мъже. След малко тя вдигна бавно глава, за да провери какво се е случило. Проехтя още един вик и полковникът светкавично притисна главата й към земята.
— Не са ни видели — прошепна сърдито тя и отблъсна ръката му. — Сменят постовете, това е всичко.
— Косата ви грее на лунната светлина като факла — изсъска ядно англичанинът. — Покрийте я с кърпата, която носите на шията си.
Тамсин го послуша, макар че беснееше от гняв. Той беше новак в тази игра и въпреки това беше забелязал пропуска й. За съжаление нямаше какво да му възрази.
— Постовете имат нужда от около три минути, за да минат покрай нас — пошепна Габриел, който беше наблюдавал внимателно движението им. — Достатъчно, за да можем да се промъкнем.
— Аз тръгвам първа — заяви Тамсин. — Ти ще вървиш след мен, а полковникът ще е последен.
— Не — възпротиви се Джулиън. — Вие ще минете втора. Така ще можем да ви защитаваме от две страни, ако се случи нещо и ви хванат.
— Но аз бих могла да кажа същото и за вас!
— Корниш не иска мен, а вас — отговори сърдито Джулиън. — И тъй като веднъж вече ви измъкнах от лапите му, няма да ви дам втори път. И без това ме е яд, че се съгласих с глупавото ви желание да си отмъстите и изложих на риск цялата си мисия.
Тамсин го погледна с искрящи от гняв очи и очевидно беше готова да му възрази. Той нямаше да може да я спре. Ако сега тръгнеше напред, Габриел щеше да я последва и двамата щяха да си свършат работата и без помощта на този проклет, надменен англичанин. Но все пак той имаше известно право. Гордостта се бореше с разума и най-после беше победена.
Без да му отговори, тя се скри зад един храст и смръщи чело. Джулиън кимна на Габриел и когато постът им обърна гръб, за да се отдалечи в обратната посока, великанът скочи. Той вървеше силно приведен, държеше се съвсем близо до земята, но в продължение на един страшен миг фигурата му се очерта ясно на лунната светлина, след това изчезна в мрака зад веригата от постове.
Двамата чакаха неподвижно. Постът се върна и отново се отдалечи. Тамсин не изчака кимването на полковника, а се втурна през полянката, бърза, леко приведена, и само след секунди изчезна в тъмнината.
