— Имаш думата ми. — Тамсин се наведе към него и помилва бузата му. Усмивката й беше пълна с обич, очите гледаха топло. — Не се тревожи за мен. Ще бъда на сигурно място, пък и знаеш, че не може другояче. Трябва да направя това, което съм замислила.
Габриел въздъхна тежко.
— Щом толкова настояваш, малко момиче. — Той обърна коня си и препусна обратно към планините, като вдигна ръка за сбогом.
— Бедният Габриел не смееше да ме остави сама — обясни Тамсин и отново се усмихна с искрена нежност. — Не понася, когато не съм пред очите му, особено откакто… — Тя млъкна, очите й се замъглиха, усмивката изчезна.
— Откакто? — настоя Джулиън. Тамсин разтърси глава.
— Това е минало, милорд полковник. — Тя засенчи с ръка очите си и се загледа през равнината към стените на Бадахос. Земята трепереше от бомбардировките и рева на оръдията. Французите ожесточено отговаряха на огъня.
— Къде отива Габриел?
Тамсин вдигна рамене.
— Отиде да вземе нещо. Няма да се бави.
Очевидно Виолет бе казала всичко, което беше готова да каже за тайнственото пътуване на охранителя си. Джулиън кимна.
— Съсредоточили сме нападението върху бастионите Санта Мария и Ла Тринидад.
— Кога ще пристигне Саул от Кадис?
— Очевидно сте добре информирани — отвърна иронично Джулиън и вдигна едната си вежда. Предстоящото пристигане на френския маршал с подкрепленията в битката за Бадахос беше едно от големите опасения на Уелингтън.
— Но разбира се. Все пак и аз участвам в тази война, полковник.
— Вие търсите само печалба — заяви открито той. Очите й светнаха гневно.
— Също като вашата армия, сър. А партизаните се бият за страната си и аз се бия с тях.
— Нима отричате, че продавате услугите си? — поиска да узнае той.
Тамсин го удостои с презрителен поглед.
— Продавам ги на онези, които могат да си го позволят. Но на хората, които нямат пари, предоставям услугите си безплатно. Това е много здравословен принцип, милорд полковник. А войната е сделка, както дяволски добре знаете и вие, и сънародниците ви. По време на война мъжете стават богати.
— Аз не съм от тях — отзова се презрително Джулиън.
— А защо водите тази война, милорд? — попита със същото презрение тя. — Вече разбрах, че не е заради нещо толкова вулгарно като богатството. За какво тогава? Заради честта, славата, повишението…
Джулиън не отговори. Вярно, той преследваше всички тези цели. Но се биеше за честта на родината си, от лоялност и патриотизъм. Ала не можеше да обясни всичко това на една наемница, която само се забавлява с него.
Минаха покрай окопите, разположени извън градските стени. Шумът от бомбардировката беше оглушителен. Жребецът на Тамсин се изнерви. Непрекъснато мяташе глава, вдигаше се на задните си крака, после внимателно търсеше пътя по мократа земя. Кавалерийските коне бяха свикнали с шума и неравната повърхност и препускаха спокойно към целта си.
Когато наблизо се взриви граната и вдигна във въздуха облак от пръст и глина, Цезар изцвили страхливо и се хвърли настрана. Джулиън автоматично посегна към юздите, за да успокои животното.
— Не го докосвайте! — изкрещя сърдито Тамсин и мъжът я погледна смаяно. Без да бърза, тя укроти буйното животно, заговори му успокоително на испански и когато успя да го овладее, се обърна със святкащи очи към полковника: — Как смеете да посягате към юздите ми?
— Много съжалявам — отговори Джулиън, който не можеше да се отърси от смайването си. — Свикнал съм да излизам на езда със сестра си, а тя не е особено добра ездачка и съм постоянно нащрек.
— Аз не съм сестра ви! — възрази все така гневно Тамсин.
— За щастие, бих казал при тези обстоятелства — промърмори под носа си Джулиън, преди да е успял да преглътне думите. При това очите му блеснаха дяволито.
Тамсин го погледна злобно, но после избухна в смях.
— Прав сте, полковник. Някои неща са отвратителни дори за бандитка като мен.
Веселието му изчезна също така бързо, както се беше появило.
— Не бих желал да говорим повече за случилото се, ако нямате нищо против — отговори той с формална учтивост, която трябваше да скрие смущението му.
Тамсин го изгледа крадешком. Видя напрегнатото му лице и на устните й изгря хлапашка усмивка.
— Очевидно не желаете главнокомандващият да узнае, че сте се забавлявали с пленницата си…
— Не, по дяволите, разбира се, че не искам! — отговори сърдито той.
— Вероятно не искате и това да се случи втори път? — продължи да размишлява на глас тя. — Това мнение не е много ласкателно за мен, полковник. Признавам, че бих се радвала на повторение.
— Простете, че съм така прям, но аз не искам повторение — заяви твърдо Джулиън и обърна коня си. — Сержант, вие и момчетата можете вече да ни оставите и да се върнете в дивизията. Аз възнамерявам да прекося реката по източния понтонен мост.
— Тъй вярно, сър. — Сержантът изрева заповедите си към малкия отряд и войниците препуснаха към палатковия лагер, разположен между Гуардиана и обсадната линия. Полковникът и придружителката му продължиха пътя си по брега на ръката, за да я прекосят по понтонния мост, който свързваше обсаждащия пръстен с главната квартира в Елвас.
Тамсин кимна замислено. Имаше неясното чувство, че полковникът не казва истината. Нима човек, преживял такава неописуема експлозия, не копнее за още? Припомни си Сесил, която с мека чувствена усмивка разказваше на дъщеря си, че любовта събужда апетит за още, затова трябва да се упражнява често. Тамсин чу и дълбокия смях на барона, видя тъмните му очи да се впиват жадно в лицето на майка й и въздъхна.
Отново я обзе добре познатата тъга. Нямаше смисъл да се бори с нея, по-добре беше да я изчака да отслабне. Утешаваше се единствено с мисълта, че две толкова сродни души не могат да бъдат разделени и са заедно дори след смъртта.
Двамата прекосиха моста и влязоха в малкия град Елвас. Стражите познаха полковника и отдадоха чест. Калдъръмените улици бяха пълни с войници в зелени и червени куртки — стрелци, пехотинци и кавалеристи. Адютантите тичаха между командните постове, коли, натоварени с провизии, трополяха по каменната настилка на път към войските в окопите. Когато от една странична уличка изскочи мършаво куче и се втурна след група окъсани деца, Цезар отново се подплаши.
— Това животно е твърде чувствително — промърмори Джулиън и зачака Тамсин да го успокои.
— Не е свикнал да живее в град — отговори сърдито тя. Не понасяше да критикуват прекрасния й кон. — Освен това не е свикнал да бъде заобиколен от много хора. Но ще ме пренесе на сто мили през планинските проходи, без да се умори, и е по-бърз от всички коне в оборите ви, милорд полковник, и при това на всеки терен.
— Без съмнение. — Джулиън се задоволи с този кратък отговор, защото обръщението „милорд полковник“ го изнервяше. Посочи й оборите зад главната квартира на Уелингтън и насочи коня си нататък. — Дано се държи добре пред ратаите в обора.
— Цезар има отлични маниери — увери го Тамсин. После скочи от седлото с толкова гъвкаво движение, че никой не би помислил, че е уморена. Един ратай се втурна да поеме юздите и ококори очи при вида на великолепното животно.
— Никога не бях виждал такъв красавец, сър — проговори с възхищение той. После отмести поглед към необикновената придружителка на полковника.
— Красив е, но е нервен — обясни хладно полковникът. — Затова бъдете много предпазливи. Дано не ми се наложи да му търся заместник.
— Няма да намерите — обади се Тамсин и подаде юздите на ратая. — Цезар е единствен в света. — Тя помилва муцуната на коня и пошепна в ухото му няколко неразбираеми думи, за да го успокои.
