Джулиън изчака постът да се върне. Вече не мислеше за военната стойност на тази акция. Тя беше започнала и той трябваше да я доведе до успешен край. Мигът, в който трябваше да изтича до отсрещните дървета, наближаваше. Излезе от скривалището си и се втурна напред. Сабята се удряше в хълбоците му. Спъна се в един камък и за малко не падна. Наруга се ядно, но знаеше, че в пълната униформа на кавалерийски офицер беше много по-затруднен от съучастниците си.
— Ей тук — чу се шепотът на Тамсин и той се отпусна до нея зад наръч дърва. Лагерът беше изненадващо тих. Само от палатките и колибите долитаха гласове. От време на време някой се засмиваше или се провикваше сърдито.
— Да вървим! — Тамсин понечи да скочи, но ръката на Джулиън я задържа. Очите му блеснаха в мрака.
— В същия ред като преди!
Тамсин се подчини мълчаливо. Изчака, докато Габриел намери пътечка между дърветата, зад които се виждаше клозетът на офицерите. Най-после великанът изчезна в мрака.
— Сега!
Очевидно англичанинът смяташе, че той командва тук, но сега не беше време за разправии. Тамсин се плъзна безшумно напред, зарадвана от наближаващото отмъщение. За да се разплати с бруталния французин, тя беше готова да понесе дори нарежданията на един английски полковник.
Точно в единайсет часа Корниш излезе от колибата си с чаша коняк в ръка. Спря и погледна към небето. Пое дълбоко свежия нощен въздух и продължи пътя си. След като дъждът беше престанал, англичаните щяха да продължат с обсадата на Бадахос. Собственият му отряд беше твърде малък, за да подкрепи гражданите на гарнизонния град, но ако Ла Виолет не му беше избягала, той щеше да сложи край на дейността на партизаните в района и да разполага с карта на планинските проходи, която беше незаменима за френската армия.
Той бе планирал грижливо нападението над бандата й и всичко мина успешно. Ако бе получил, каквото искаше, началниците щяха да му поднесат поздравления и почти сигурно да го повишат. А това означаваше да се махне от тази проклета страна, преди да дойде отвратителното горещо лято. Вместо това англичаните го надхитриха и вероятно Ла Виолет вече им беше издала жизненоважните сведения за проходите.
Корниш обиколи лагера с мрачно лице. Прегледа мълчаливо постовете и видът му беше толкова заплашителен, че нито един от мъжете не се осмели да го попита нещо. Накрая се обърна и се запъти към клозетите.
— Колко е точен — прошепна един пехотинец в ухото на другаря си. — Старият мъж работи редовно като часовник. — Приятелят му отговори с няколко неприлични думи и двамата избухнаха в луд смях, докато началникът им отметна платнището и се скри в клозета.
Корниш тъкмо се готвеше да се разположи удобно на дървената седалка, поставена над ямата, когато платнището бе пробито от острието на нож. Французинът го погледна невярващо и когато посегна да го хване, платнището бе разкъсано и пред него застана крехката фигура на Ла Виолет.
— Добър вечер, господин майор. — Белите й зъби блеснаха, усмивката й беше безрадостна. Ножът се стрелна светкавично към пулсиращата вена на шията му. — Ние с вас имаме още една неуредена сметчица. Не викайте — изсъска предупредително тя, като видя, че пленникът й се отърсва от вцепенението. — Само ако си отворите устата, приятелят ми ще ви пререже гърлото.
Корниш хвърли замъглен поглед към Габриел, който го наблюдаваше с измамно добродушие. Той застана зад момичето и мушна дулото на пушката си през разкъсаното платнище.
— По дяволите — промърмори полковникът, впечатлен от исполинския ръст на непознатия. После се опита да вдигне сваления си панталон, без да движи глава, защото Тамсин продължаваше да го заплашва с ножа.
— Чувството не е много приятно, нали, полковник? — попита с усмивка момичето, но очите му гледаха студено. Ножът прониза кожата му. Появи се капка кръв, която се плъзна бавно надолу по шията и направи грозно петно на яката на бялата му риза.
Адамовата ябълка на Корниш се движеше нервно нагоре-надолу. Върхът на ножа отиде малко по-нагоре и притисна меката кожа точно под брадичката. Той се отказа да вдигне панталона си. Остана неподвижен, по челото му избиха капки пот.
— Има една стара поговорка, полковник. Не прави на другите онова, което не искаш да ти сторят — продължи все така спокойно Ла Виолет. — Спомням си и още една поговорка: отмъщението е сладко. — Върхът на ножа описа кръг.
— За бога, момиче! — прошепна дрезгаво Корниш. — Ако сте решили да ме убиете, направете го по- бързо.
Тамсин поклати глава. Погледът й беше толкова остър, че по гърба му пробягаха студени тръпки. Ала преди да е успял да каже нещо, от мрака долетя нетърпеливият глас на Сейнт Симон:
— В името на бога, момиче! Не си играйте с него като котка с мишка. Направете онова, за което дойдохте, и да се махаме оттук.
Корниш се взря замаяно в тъмно облечения англичанин, който бутна настрана мъчителката му. Непознатият държеше в ръка сабя и изглеждаше много сърдит.
— Простете ми, Корниш, но има нещо, което трябва да взема от вас. — Сабята му направи две бързи движения и преди французинът да е успял да си поеме дъх, големите, богато украсени със злато еполети паднаха шумно в клозетната яма.
— Искам и копчетата — настоя енергично Ла Виолет. Джулиън въздъхна.
— Простете, Корниш, но аз съм сключил сделка с тази отмъстителна фурия. — Сабята му отново изсъска и едно след друго златните копчета от униформения жакет, на които личеше Наполеоновият орел, нападаха в клозетната яма.
Корниш се бореше упорито, за да не загуби съзнание. Очите му изскочиха от орбитите, брадичката му се движеше нагоре-надолу, ала преди да е успял да се овладее, посетителите му вече бяха отскочили настрана и бяха изчезнали през разкъсаното платнище. Изведнъж той се оказа съвсем сам в тесния, вонящ клозет. Ако не бяха разкъсаното платнище и опозорената му униформа, щеше да повярва, че е сънувал.
Само след миг полковникът разтърси глава, вдигна панталона си и изрева:
— При мен, при мен! — След това отметна платнището и изскочи навън.
От всички страни към него се стекоха мъже. Побеснял от гняв, полковникът крещеше заповеди и даваше несвързани обяснения, като през цялото време стискаше конвулсивно панталона си. Загубила копчетата си, куртката му зееше отворена на гърдите.
Когато се върнаха в гората и чуха глъчката в лагера, Джулиън забеляза, че Габриел е изчезнал.
— Трябва да се разделим — викна му Тамсин, докато тичаха един до друг през храстите. — Ако се разделим, ще им бъде по-трудно да ни открият.
— Няма да ви изпусна от очи — изсъска през здраво стиснатите си зъби Джулиън. Когато тя се опита да се хвърли настрана в храстите, той посегна и улови китката й.
— Нали ви дадох думата си!
— Въпреки това няма да ви изпусна от очи. Хайде, момиче, тичай!
— А вие какво си мислите, че правя? — попита ядосано тя. — Ако имахте поне капчица разум между ушите си, милорд полковник, щяхте да се сетите, че конят ми е при хората ви и да бъда проклета, ако ви го оставя!
— Сигурното си е сигурно — гласеше хладният отговор.
— Вие нямате понятие как се води партизанска война. — Това бяха последните й думи, защото — трябваше да ускорят ход. Двамата се втурнаха да бягат като подгонени, без да ги е грижа какво става зад тях и дали оставят следи. Сега бързината беше най-важното.
Зад тях се носеха объркани викове, чуваха се отделни изстрели. Някой изрева от болка, прокънтяха гневни викове.
— Онези май започнаха да се избиват помежду си — изпъшка Тамсин и се изсмя тихо. — Нямат представа кого или какво търсят. Само си представете как Корниш се опитва да им обясни какво се е случило…
— Стига приказки. Дишането ви трябва, за да тичате — заповяда Джулиън, макар че при мисълта за случилото се го напушваше смях. Представи си как обикновено безупречният полковник е застанал пред
