войниците си с туника без еполети и копчета, със смъкнат панталон и щръкнал мустак, и им описва случилото се в клозета.
Един куршум профуча над главите им и желанието им да се смеят се изпари в миг. Бяха стигнали почти до края на гората, където ги чакаха хората на Джулиън, но все още не бяха сигурни за живота си, защото куршумите ги достигаха.
Изведнъж Тамсин се метна настрана и повлече след себе си полковника в най-гъстия храсталак. Само след секунди обаче пред тях се отвори пътека.
Изведнъж излязоха на полянката. Сержантът, който бе чул шума, беше заповядал на войниците да възседнат конете си. Стиснали в ръка сабите си, те чакаха, готови да нападнат всеки, който би се изпречил на пътя им. Тамсин се метна на гърба на Цезар. В същия момент от отсрещния край на полянката изскочи Габриел с неразделния си меч в ръка. Той поздрави спокойно, лицето му беше безизразно както винаги. Метна се на грозния си кон и застана зад Тамсин.
— Момчетата горят от желание да влязат в бой, сър — съобщи сержантът и посочи извадените саби. — Мисля, че са заслужили едно малко развлечение.
Полковник Сейнт Симон поклати глава.
— Ще се бием при Бадахос. — Той обърна коня си и вдигна ръка, за да даде знак да го следват.
Малкият отряд едва бе напуснал полянката, когато между дърветата се появиха група французи. За съжаление те нямаха коне и не можеха да сторят нищо, освен да проследят с гневни погледи изчезващите в тъмнината врагове.
Сейнт Симон препусна редом с белия арабски жребец. Беше видял, че Тамсин има драскотина на едната буза, но това очевидно не я смущаваше.
Защо, по дяволите, малката твърдеше, че е роднина с аристократично семейство от Корнуол? Ако беше вярно, то беше най-малкото необичайно. Той се улови, че търсеше във вида й признаци за наличие на английска кръв. Тя нямаше маслиновата кожа, черната коса и тъмните очи на типичната испанка, но светлата кожа, светлата коса и виолетово-сините очи, които биха му позволили да предполага английска кръв, се срещаха и в испански семейства. Нищо не показваше, че твърдението й е вярно. Това цветенце беше наследило, незнайно от кого, някои тъмни черти на характера и те насочваха вниманието по-скоро към разбойническия барон, отколкото към благонравната английска девица — безогледността и наглостта бяха само две от тях.
— Да приема ли, че сте доволна от начина, по който изпълних своята част от уговорката? — попита иронично той и се усмихна.
— Абсолютно, милорд полковник — отговори Тамсин. — И не се опитвайте да твърдите, че не сте се наслаждавали на срещата с Корниш. Нали видях как блестяха очите ви…
— Аз съм съвсем сигурен, че очите ми никога не блестят — отговори полковникът, ядосан от представата как е изглеждал в онзи момент.
— О, разбира се, че блестят — отговори с усмивка младата жена. Малките й бели зъби блеснаха на лунната светлина. — Очевидно не сте се поглеждали в огледалото.
Джулиън не намери подходящ отговор на тази забележка и реши да смени темата.
— Ще дам малко почивка на конете, когато стане абсолютно необходимо, но иначе имам намерение да не спирам, докато не стигнем в Елвас.
— Цезар е невероятно издръжлив — отговори спокойно Тамсин. — И двамата си починахме достатъчно в лагера на Корниш.
— Да, но не успяхте да се наспите — възрази полковникът.
— Аз мога да спя и на седлото. Често съм го правила. — Тя го погледна бързо отстрани. — Не се тревожете за мен, милорд полковник. Имам твърдото намерение да изпълня своята част от уговорката. А и никога не съм напускала редиците при изпълнение на важна задача.
Джулиън отново усети енергията, която се излъчваше от крехката й фигура. Това момиче беше толкова решително и целеустремено, че непрекъснато го караше да се чувства несигурен. И преди беше усещал това странно излъчване и Ла Виолет винаги му беше погаждала някой лош номер.
5
Непрекъснатите залпове на оръдията, които обстрелваха стените на испанския град Бадахос, заглушаваха всички други шумове, когато кавалкадата наближи града, разположен на нисък хълм сред обширната равнина. Небето беше метално-сиво, облаците висяха ниско над сивата земя и правеха многото униформи безцветни. Само червените куртки на кавалеристите блестяха.
Джулиън, който яздеше начело на отряда си, наблюдаваше Ла Виолет и Габриел, които както винаги препускаха малко настрана от войниците. Не можеше да чуе разговора им, но ако се съдеше по жестовете и мимиките им, двамата се караха или поне си разменяха силни думи. Момичето обясняваше разпалено и подкрепяше аргументите си с буйни жестове. Великанът му отвръщаше с мрачна упоритост. Всъщност, през повечето време мълчеше и само поклащаше глава в знак на отказ. Нищо не можеше да сломи непоколебимостта му.
Оставаха им още два часа до главната квартира в граничния португалски град Елвас. Джулиън щеше да заведе своето „цвете“ при главнокомандващия след пет дни, както беше обещал. За съжаление не водеше със себе си уплашена и покорна пленница, готова да издаде тайните си, а една енергична, решителна бандитка, която може би щеше да се съгласи да даде исканите сведения, поточно да ги продаде на англичаните. Щеше да му бъде интересно да види как ще я посрещне Уелингтън… и как ще оцени ролята на полковника в тази игра.
Джулиън изкриви лице. Знаеше, че ще му се наложи да даде обяснение защо е загубил пленницата си и как е бил принуден да сключи сделка с нея, за да я доведе при главнокомандващия. Истината беше унизителна. Можеше само да се надява, че Ла Виолет няма да разкаже за случилото се край реката.
Той забеляза, че двамата се бяха насочили към него, и спря коня си. Габриел не изглеждаше особено щастлив, докато лицето на момичето не издаваше нищо. Когато го настигнаха, Джулиън стегна юздите на коня си и тримата тръгнаха редом.
— Докато ме няма, вие ще отговаряте за безопасността на момичето, англичанино — заговори грубо Габриел. Ръката му почиваше върху масивната дръжка на меча.
— Къде смятате да отидете?
— Това няма значение. Запомнете, че вие носите отговорност за момичето, и никога не го забравяйте.
Джулиън поклати глава и се засмя невярващо.
— Нима наистина очаквате да отговарям за делата на Ла Виолет? Велики боже, Габриел, аз познавам границите на възможностите си.
— Не за делата й, само за сигурността й — обясни Габриел, преди Тамсин да е успяла да възрази.
— Да приема ли, че не ви е ясно, че едното има нещо общо с другото? — попита хапливо Джулиън.
— Аз отговарям сама за себе си — намеси се нетърпеливо Тамсин. — Отговарям и за сигурността си. Габриел, държиш се като бабичка.
— Ел Барон повери сигурността ти в моите ръце. — Великанът се намръщи заплашително. — Ако продължаваш да вършиш глупости и настояваш да останеш сама, ще тълкувам думите му, както си искам. — Той хвърли зъл поглед към Сейнт Симон. — Значи, английски полковнико, ако падне само косъм от главата й, ще ви извия врата като на пиле.
Тамсин вдигна поглед към небето.
— Аз ще бъда в главната квартира на англичаните, Габриел. Какво може да ми се случи там?
— Нищо, доколкото зависи от мен — отговори бързо Джулиън, решил да не обръща внимание на заплахите на великана. — Докато е гост на главната квартира, мис Тамсин е в безопасност. Но ако напусне Елвас, не мога да гарантирам за нищо. В края на краищата аз не съм бавачка.
— Нямам нужда от бавачка! — избухна Тамсин. — Нямам нужда и от лична охрана. Хайде, Габриел, тръгвай! Колкото по-скоро потеглиш на път, толкова по-бързо ще се върнеш.
— Даваш ли ми думата си, че няма да напуснеш Елвас, преди да се върна? — Габриел трепереше от гняв, но още повече го измъчваше страхът за повереницата му.
