докато яздеха покрай брега на реката, а после изчезнаха между дърветата.
Войниците от шеста дивизия бяха събрали багажа и угасили огньовете. Всички чакаха до конете си. Като видя великолепния жребец на Ла Виолет, Джулиън изсвири тихо през зъби. Никога не беше виждал такова красиво животно, очевидно чистокръвен арабски жребец, на всичкото отгоре отлично обучен.
— Сигурно ви е струвало много усилия да измъкнете коня от лапите на Корниш — обърна се той към Габриел.
— Може и така да се каже — засмя се исполинът и вдигна рамене, като си припомни как беше излязъл съвсем сам срещу седмина силни френски пехотинци. — Но имах боздуган, а и верният ми меч беше с мен. А пък вие се бяхте погрижили да запалите колибите и всичко беше обвито в дим.
Джулиън помилва коня по врата и го огледа с очите на опитен кавалерийски офицер.
— Татко ми подари Цезар за осемнадесетия ми рожден ден — обясни Тамсин, която беше много зарадвана от възхищението на офицера. Жребецът беше най-голямата й гордост.
— Необикновено животно — промърмори Джулиън с лека подигравателна усмивка. От бдителния му поглед не бе убягнало, че Тамсин е въоръжена с дълъг нож и тежка пушка, която висеше на седлото. На гърдите си беше преметнала патрондаш. Той беше виждал и друг път жени в партизанските отреди, но контрастът между тези оръжия и крехката фигура на Ла Виолет беше учудващ. Въпреки това начинът, по който тя седеше на седлото, му позволи да заключи, че е свикнала да борави с оръжията и да прекарва дълго време на високото седло от изкусно обработена кожа.
— Без съмнение, конят е плячка от оборите на някой испански гранд — промърмори той и усмивката му стана още по-иронична.
— Човекът беше турчин — поправи го спокойно Тамсин. — Беше решил да прекоси Сиера Невада с дузина чистокръвни кобили и цял керван мулета, натоварени със злато и смарагди. Баща ми облекчи товара му.
— О, малко момиче, престани с тези лъжи! — намеси се строго Габриел. — Ел Барон имаше най-добрата конюшня в Испания. От всички краища на страната идваха хора да купуват жребчета, но той продаваше само на онези, които му харесваха. Виждал съм възрастни мъже да плачат и да падат пред него на колене и да му предлагат купища злато за едно конче, но Барона беше непоколебим.
— Вие наистина имате богато въображение, сеньорита — промърмори Сейнт Симон и хвърли бърз поглед към Тамсин, която се цупеше на Габриел.
— Но то изобщо не може да се мери с вашето, сеньор — отговори със същия тон тя.
Мъжът вдигна рамене.
— Бих ви предложил да използвате по-добре въображението си, като измислите план за отмъщение. Нямаме време за губене. Трябва да свършим тази работа и да се върнем в Елвас. Нямам желание да си губя времето с тази смешна експедиция, затова побързайте.
Той обърна коня си и извика:
— Сержант, дайте заповед за тръгване!
Тамсин почервеня от гняв. Когато малкият отряд излезе от горичката, тя махна на Габриел и двамата се отклониха встрани. За малко да обърне Цезар и да препусне в противоположната посока. На света нямаше нито един кавалерийски офицер, който да я настигне. Но старият й живот беше приключил. Клането в Пуебло де Сан Педро и засадата, в която Корниш примами малката й банда, сложиха край на досегашното й съществувание. Сега трябваше да направи план за бъдещето си, като включи в него и английския полковник. Тя се нуждаеше от неговата помощ, за да си отмъсти на Корниш, но това беше дреболия. В главата й започваше да се оформя по-голям план. Лордът от Корнуол, който се беше появил на подходящото място в подходящото време — макар че той сигурно щеше да отрече този факт. Но първо трябваше да се разплати с Корниш и да се срещне с Уелингтън. Всичко останало можеше да почака.
4
Трябваха им шест часа, за да стигнат до Оливенца. През това време Тамсин и полковникът не размениха нито дума. Тамсин и Габриел яздеха отстрана, по обичая на партизаните. Държаха се далече от английските войници и препускаха през хълмовете, но винаги в близост до пътя. Габриел, който можеше да прави чудеса, извади от чантите си хляб, сирене, сушени фурми и мях с вино и двамата ядоха на седлата, както бяха свикнали.
Джулиън ги наблюдаваше през далекогледа си, но не се приближаваше. Когато наближиха града, двамата се присъединиха към отряда му.
— Моля за извинение, полковник, но ми се струва, че сделката не е особено почтена — прошепна в ухото му сержантът. — Не ми се иска да срещна този огромен тип в някоя тъмна уличка.
— Прав си — усмихна се мрачно Джулиън и реши, че му дължи обяснение: — Всички казват, че Ла Виолет си има цена и ако този малък излет е цената на съгласието й да я отведем в главната квартира, трябва да я платим.
Той не бе разказал на сержанта как беше станало така, че лордът излезе от лагера с вързана пленница, а се върна сам и по-късно пленницата се появи на бял арабски кон, въоръжена до зъби и придружена от огромен, също въоръжен мъж. Хората му можеха да си мислят, каквото си искаха. Те бяха войници и бяха свикнали с малко странните навици на офицерите си, пък и основната им задача беше да изпълняват заповедите.
— Най-добре е да почакаме, докато се стъмни, и после да се промъкнем към предния пост — заяви Тамсин. Тя погледна залязващото слънце и примигна. — Габриел ще изследва околностите, за да сме сигурни, че Корниш е още тук.
— Можете да правите, каквото си искате, Виолет, но хората ми и аз ще разузнаем местността сами — отговори ледено Джулиън. — Не мога да изпратя войниците си в мисия, която се базира на наблюденията на един напълно непознат човек.
Тамсин вдигна рамене.
— Както желаете, милорд полковник. Но ми се струва, че това е безполезно губене на енергия. Обзалагам се, че в тези неща Габриел е много по-добър от всеки английски войник.
— Вие имате право на собствено мнение, Виолет. — Джулиън обърна коня си и махна на войниците да го следват. Малкият отряд се отдалечи от пътя и навлезе в горичката, която растеше край града.
Надменно магаре! Тамсин поклати сърдито глава, но го последва заедно с Габриел. Спряха на малка полянка. Полковникът даде няколко тихи заповеди на хората си и двама от тях изчезнаха в храсталаците.
— Нека го оставим да свърши работата — засмя се весело Габриел и измъкна меха с вино. Отметна глава назад и изля тъмната течност в гърлото си.
— Полковник? — Той беше забелязал, че Джулиън го наблюдава, и учтиво му предложи меха си.
— Благодаря. — Сейнт Симон отпи голяма глътка от силното вино. Когато Габриел посегна да си вземе меха, Тамсин го грабна от ръцете на полковника и го надигна жадно.
Зъбите й заблестяха снежнобели, когато отвори уста и отметна глава назад. Джулиън гледаше възхитено нежната извивка на шията й и движенията на адамовата ябълка, докато гълташе виното. Червеният поток, който изчезваше между отворените й устни, го примамваше неустоимо. Късата й коса блестеше почти бяла в сумрачната светлина и създаваше великолепен контраст със златната кожа и тъмните мигли. С тази пушка и патрондаш прилича на някоя от варварските деви воини, каза си развеселено той. Великолепният й кон подсилваше още повече това впечатление. Малката й ръка, загоряла от слънцето, стискаше здраво юздите. С кожения панталон, изпръсканата с кал риза и износените ботуши от мека кордовска кожа тя приличаше напълно на човек, който прекарва много време на седлото.
Въпреки това беше крехка и нежна. И му напомняше на цвете.
Джулиън разтърси недоволно глава и побърза да прогони тези мисли. Вдигна презрително рамене и се отвърна от нея.
— Сержант, момчетата могат да слязат от конете и да си починат, докато чакаме разузнавачите. Нека се нахранят, но в никакъв случай да не палят огън.
— Тъй вярно, сър. — Сержантът предаде заповедта и войниците скочиха облекчено от конете си. От шест часа бяха на седлата и препускаха по неравните испански пътища. След като се разкършиха и
