Джулиън я гледаше смаяно.
— Велики боже, момиче, ние сме във война! Това не е игра, не разбирате ли?
Очите й блестяха все така ярко, устата й беше опъната в злобна усмивка, но дяволитият израз беше уличен в лъжа от упорито вирнатата брадичка и стоманения поглед.
— Знам това, полковник — проговори студено тя. Усмивката изчезна, мрачният израз на лицето и леденостуденият тон го отрезвиха. — Корниш няма да го възприеме като игра, когато ще му се наложи да се изправи пред хората си без знаците на своето офицерско достойнство.
Отмъщението беше добре измислено. Наглият, брутален Корниш заслужаваше такова унижение. Но нима Джулиън можеше да си позволи да изложи хората си на опасност заради прищевките на една отмъстителна бандитка?
Той се загледа в спокойно течащата река, докато мислите се надпреварваха в главата му. Беше обещал на Уелингтън да отведе Ла Виолет в Елвас след пет дни, за да й измъкнат желаната информация. Ако тръгнеха сега, времето щеше да му стигне. Двадесетте войници трябваше да се върнат колкото се може по-бързо, за да участват в обсадата на Бадахос. Ако сега се втурнеше да преследва Корниш, щеше да изгуби много време и може би да рискува живота на хората си. Ала ако не се съгласи, щеше да загуби Ла Виолет и за първи път в кариерата си да се върне в главната квартира с неизпълнено поръчение.
Гордостта му не допускаше това. Много просто. Момичето държеше козовете в ръката си и той нямаше друг избор, освен да стори онова, което се иска от него. Пък и като си помислеше, перспективата да надхитри отвратителния Корниш и да му изиграе такъв номер не беше неприятна. Само дето тази игричка подхождаше повече на някой млад, самоуверен лейтенант, а не на солиден полковник, едно от доверените лица на Уелингтън. Макар всички в армията да знаеха, че Джулиън Сейнт Симон вършеше някои неща по своеобразен начин и предпочиташе хитростта на тайното водене на война пред бруталната сила на бойното поле.
Вероятно Корниш и хората му все още не се бяха възстановили от снощното произшествие и не бяха напуснали лагера си край Оливенца. Значи бяха само на половин ден път от тях. Сигурно се бяха заели да поправят бараките си и да укрепят поста. Ако можеха да се справят бързо и безшумно, при бърза езда сигурно щяха да стигнат в Елвас точно след пет дни и да спазят срока, който си беше поставил.
Джулиън премисли положението няколко пъти, нахвърли някакъв план, опита се да разработи стратегията си. Най-важното беше да разделят Корниш от хората му.
— Е, добре — съгласи се най-после той и вдигна рамене. — Това е против моето убеждение, но в момента вие сте на ход, Ла Виолет. Но ако се присъедините към нас, нападението ще се извърши само под моята команда. Разбрахме ли се?
Тамсин поклати глава.
— Не, милорд полковник. Ние с Габриел действаме като свободни агенти, както правят всички партизани, когато работят съвместно с армията. Но можете да бъдете сигурен, че няма да действаме срещу вас.
Тамсин казваше истината. Партизанските отреди се съгласяваха да услужват на Уелингтън, когато сметнеха за правилно, но винаги работеха под своя команда. Вярно, тази банда се състоеше само от едно крехко момиче и огромния му телохранител, но Ла Виолет не се тревожеше от малочислената си банда.
— Мисля, че е най-добре да го изненадаме през нощта — продължи да развива мисълта си Тамсин. Явно не се интересуваше дали английският полковник ще възрази на решението й да действа на своя глава. — Обикновено Корниш се оттегля към полунощ и почти винаги е пиян, но преди това обикаля лагера, за да провери постовете. Можем да го примамим в засада и хоп! — Тя се изсмя тихо и замахна с ръка, сякаш прерязваше еполетите му. — Непременно трябва да си отмъстя за онова, което ми стори, да не говорим какво ме очакваше, ако не бяхте дошли вие, полковник. Но искам да знаете, че не съм отмъстителна! — завърши тя с весел смях.
— Така ли? — промърмори примирено Сейнт Симон. — За малко да си помисля нещо друго. Според мен фактът, че Корниш загуби пленницата си и запалиха лагера му, е достатъчно отмъщение.
— Но то не беше мое отмъщение, полковник — заяви решително Тамсин. Изглеждаше изненадана, че той не желае да проумее разликата. — Вие ме отнехте от него, това беше вашата мисия. А аз искам да отмъстя на Корниш за онова, което стори с мен и с хората ми. Да не говорим за Габриел.
— О, мен можеш спокойно да ме пропуснеш, малко момиче — засмя се доволно великанът. — Аз си отмъстих на онези негодници. Докато бягах, успях да извия вратовете на няколко войничета. Мисля, че онези няма скоро да забравят Габриел Макфий.
— А какво ще кажеш за Жил, Педро, Хосе и Стефан?
— Разбира се, че не съм ги забравил! — Исполинът вдигна ръка, за да я спре. — Тръгвам с теб, малката ми.
— Е, щом постигнахме съгласие, можем да съставим плана си — намеси се нетърпеливо Джулиън и погледна огненото кълбо на слънцето. — Проблемът е откъде да ви намерим коне. Ще се наложи отново да яздите с мен, Ла Виолет. За съжаление нямам кон, който да издържи тежестта на вашия придружител.
— Не се тревожете за нас — усмихна се Габриел. — Аз си имам кон, доведох и коня на момичето. Ей там съм ги вързал. — И той посочи дърветата зад хълмчето.
— Ти си довел Цезар? — попита невярващо Тамсин. — Успял си да го измъкнеш от онези?
— Ама разбира се, момиче. Да не мислиш, че ще го оставя на французите? Засрами се!
Тамсин се хвърли на врата му и го целуна звучно по небръснатата буза.
— Не знам как си се справил, но това е истинско чудо, Габриел. Иди да доведеш конете. — Тя се обърна към полковника. — След малко ще дойдем в лагера ви.
Сейнт Симон се поколеба. Не му се искаше малката да изчезне с огромния си телохранител, но не знаеше как би могъл да го предотврати.
— Нали ви дадох думата си! — Тамсин вирна брадичка и го погледна със святкащи от гняв очи. — Съмнявате ли се в мен, милорд полковник?
Джулиън си припомни саркастичното й предизвикателство снощи, когато го попита дали би могъл да повярва в думата на една бандитка. Тогава не му предложи сигурност и той реши да не й вярва. Защо сега да повярва в честната й дума, в думата на бандитка и крадла, която изобщо не познаваше?
Той я погледна втренчено и вдигна рамене.
— Няма значение вярвам ли ви или не. — После й обърна гръб и закрачи към горичката, където беше лагерът на войниците му.
— Надявам се, че знаеш какво правиш, момиче — заговори укорително Габриел, докато двамата вървяха по брега на реката. — Ел Барон не искаше да има нищо общо с войниците. А ти си решила да отидеш в главната квартира на Уелингтън, в устата на вълка. Не правиш добре. — Той поклати глава и разтърси гъстата си коса.
— Не съм обещавала да дам сведенията, които ще ми поискат — напомни му тя.
— А защо си въобразяваш, че можеш да му вярваш? Ами ако се опитат да ти изтръгнат сведенията с мъчения?
— О, убедена съм, че полковникът ще удържи на думата си — отговори весело Тамсин и се втурна да тича. — Ето го и Цезар! Донесъл си даже пушката и ножа ми. Как успя?
Габриел изпухтя презрително.
— Беше много лесно, момиче. Онези не бяха достатъчно бдителни. А след като им счупих няколко кости, вече нямаха желание да ми се пречкат. — Той я вдигна на гърба на белия арабски жребец, после възседна собствения си кон, изключително грозно животно със силни рамене и крака, което носеше с лекота огромния си товар.
— Освен това имам план — продължи Тамсин. Тя се настани удобно на седлото и с обич издърпа ухото на коня си. — Мисля, че полковникът ще ми окаже голяма услуга, стига, разбира се, да успея да го купя.
— Каква услуга? — Попита предпазливо Габриел. От опит знаеше, че плановете на Тамсин често ставаха опасни. — И с какво ще го купиш?
Тамсин се усмихна тайнствено.
— Всичко с времето си, Габриел.
Тези думи изобщо не го успокоиха. Въпреки това той се въздържа и не продължи да задава въпроси,
