Джулиън кимна и се опита да го подготви за срещата.
— Впрочем, тя съвсем не е онова, което вероятно очаквате. Малката е наполовина англичанка. Произходът й е доста необичаен. Твърди, че майка й е дошла от Корнуол, но не знам дали мога да й вярвам. Каза ми също, че е от аристократичен род.
Уелингтън изсвири тихо през зъби.
— Не е за вярване! Мислите ли, че високопоставена англичанка би се омъжила за разбойник като Ел Барон?
— Прав сте, сър. Но защо й е да измисля такава невероятна история?
Уелингтън почеса дългия си нос.
— Не мога да измисля причина.
Джулиън вдигна рамене. После отиде до вратата и я отвори.
— Виолет!
Тамсин скочи от перваза на прозореца и тръгна към вратата. На минаване остави празната си чаша на писалището на адютанта. Изгледа изпитателно полковника и се мушна покрай него в кабинета на главнокомандващия.
Уелингтън сведе глава за поздрав, погледът му обходи бързо дребната фигура в мръсен, захабен панталон и големи ботуши. Тамсин все още носеше патрондаша си, пушката беше метната на рамото й, ножът беше втъкнат в колана й.
Въпреки това изглеждаше крехка и безпомощна. Много млада, много самотна, макар че в погледа й блестеше обичайното предизвикателство.
— Мисля, че имате нещо, което искате да ми продадете — проговори Уелингтън.
— Ако цената е прилична — съгласи се тя.
— А каква е вашата цена?
Тамсин поклати глава.
— Простете ми, но искам първо да ми дадете малко време, за да си почина, и след това ще започнем преговорите. Все още не знам какво точно искате да чуете от мен.
Тя хвърли бърз поглед отстрани към Сейнт Симон и този поглед беше пълен с толкова чувствен плам, че полковникът спря да диша.
— Може би полковникът ще ми намери местенце, където бих могла да си почина.
В тялото му веднага се събуди споменът за любовната наслада, кръвта му потече бърза и гореща. За бога, тази жена го бе обсебила!
Трябваше веднага да се махне от нея, да се отдалечи от опасното изкушение, от омагьосващите виолетови очи и стройното малко тяло.
Той доведе момичето тук и можеше да смята задачата си за приключена. Какво го засягаше как Уелингтън възнамерява да води преговорите?
— Трябва да ме извините, но аз имам намерение да се върна в частта си — отговори с леден глас той и се обърна да си върви. Точно в този момент Тамсин се олюля и протегна ръка да потърси подкрепа.
— Какво има? — Джулиън се хвърли към нея и я прегърна през кръста. Тя се облегна на гърдите му, мъничка, ранима фигурка на широкото му рамо.
Доволна, Тамсин затвори очи. После сведе глава и се притисна до жакета му, защото никой не биваше да види задоволството й. Сесил не бе преувеличила, като й разказваше за глупавото рицарство на английските джентълмени. Тя искаше лорд Сейнт Симон да бъде до нея по време на целия и престой в Елвас и беше готова да приложи малко хитрост, за да постигне целта си.
— Какво има? — повтори Джулиън. — Болна ли сте?
— Само съм много уморена — отговори с пресекващ глас тя. — Съжалявам, държах се глупаво… Но се чувствам толкова слаба.
— Елате до огъня. — Уелингтън изглеждаше загрижен. — Изпийте чаша вино, то ще ви ободри. — Той й наля чаша вино и погледна през рамо към разтревожения полковник, който отнесе момичето на стола до огъня.
— Заповядайте. — Уелингтън й подаде чашата. — Пийте… да, така е добре. — Той й кимна окуражително, когато тя изпи чашата до дъно.
Тамсин вдигна глава и му се усмихна със слаба, трепереща усмивка.
— Много сте мил… Благодаря ви, сър.
Джулиън се приведе към нея и сложи ръка на рамото й. Ала изведнъж се оттегли с такава бързина, сякаш се бе опарил. Това малко дяволче бе замислило поредната си хитрина! Как не се сети по-рано! Той отстъпи няколко крачки назад, опря се на перваза на камината и огледа изпитателно смело усмихващата се малка бандитка. Какво, по дяволите, искаше от него?
— Джулиън, трябва веднага да й намерим подходящ подслон. Ще попитам младия Сандерсън, той сигурно знае нещо. — Уелингтън отиде до вратата, за да поговори с младия майор, чиято задача беше да организира и урежда всички възможни и невъзможни неща за своя командир, все едно колко сложни бяха обстоятелствата.
— Какво сте намислили? — попита тихо полковникът. — Мен не може да измамите с този внезапен припадък, Виолет.
Тамсин го погледна обидено.
— Не разбирам за какво намеквате. Вече не мога да си спомня кога за последен път съм спала в нормално легло. Толкова съм изтощена…
Тя имаше основания да говори така, но все пак не успя да го убеди.
— Сандерсън е забележителен момък. Веднага намери идеалната квартира за вас, съвсем близо до болницата. — Уелингтън потърка ръце и отново пристъпи към огъня. — Той ми каза, че там живее приятна възрастна дама, която с удоволствие ще се погрижи за вас, момичето ми. А когато се наспите, ще вечеряте с мен и щаба ми.
Очите му бяха устремени към лицето й. Въпреки че беше доброжелателно настроен, от острия му поглед не убягваше нищо.
— А по-късно ще видим как можем да си помогнем взаимно.
— Вие наистина сте много любезен, сър — благодари му тя с уморена усмивка.
— Джулиън, придружете младата дама и се погрижете да се настани удобно. После я доведете тук на вечеря — заповяда главнокомандващият и Сейнт Симон се изненада от металическите нотки в гласа му.
— Аз наистина трябва да се върна в частта си, сър.
— Да, да, добре. Но по-късно, драги, по-късно.
Заповедта си беше заповед. Джулиън въздъхна и се предаде на съдбата си. Обърна се към Тамсин и й подаде ръка.
— Да вървим.
Тя стана и се отправи към вратата с несигурни крачки, но лорд Сейнт Симон очевидно беше загубил рицарското си чувство. Той остана до камината, погледът му беше все така саркастичен. Много добре, каза си Тамсин, за момента постигнах онова, което желаех. Уелингтън я гледаше със съчувствие и без враждебност, а полковникът беше получил заповед да остане близо до нея.
Тя дари Уелингтън с още една уморена и почти плаха усмивка, изпълнена с благодарност, и се отправи към вратата. Полковникът я последва. Когато излязоха в приемната и вратата се затвори зад тях, поведението й се промени светкавично. Тя стъпи здраво на краката си, вдигна глава към придружителя си и очите й засвяткаха дяволито.
Джулиън пое дъх и се обърна рязко към бригадния майор.
— Къде ще намеря квартирата, майоре?
— Къщата е близо до болницата, а дамата е вдовица и се казва Браганца, сър — обясни Сандерсън. — Няма да сбъркате, къщата е прясно боядисана с вар. Изпратих човек да й каже, че ще има наемателка. Сигурен съм, че ви очаква. — Той погледна Ла Виолет с неприкрито любопитство. — За съжаление дамата говори само португалски. Ако искате, аз мога да…
— О, аз говоря португалски — отговори нетърпеливо Тамсин. Този човек не можеше да знае, че тя бе прекарала целия си живот по границите на Португалия, Испания и Франция.
