Без да каже нито дума повече, Джулиън тръгна към изхода. Тамсин трябваше да тича, за да го настигне.
— Не бързайте толкова, аз наистина съм изтощена.
— Потърсете си друг, на когото да продавате тези номера — отряза я сърдито той. — Нямам представа какъв дяволски план сте замислила, но ми е все едно. Колкото по-скоро се отърва от вас, толкова по-голямо ще бъде щастието ми.
— Днес сте в ужасно настроение — промърмори Тамсин. — Не мога да разбера какво съм ви направила, та сте толкова сърдит. Отнасяте се несправедливо към мен и започвам да мисля, че сте един от онези непостоянни мъже, които изливат лошото си настроение върху другите. Чувала съм за такива хора, но за щастие до днес не бях срещала нито един.
— Свършихте ли? — попита рязко той, не знаейки дали да се смее или да й се разкрещи.
— Не, не съм свършила — отговори засегнато тя. — Но щом не цените ясните думи… — Тя вдигна рамене.
— Точно обратното — заяви той и стисна здраво устни. — Аз съм от хората, които с удоволствие казват онова, което мислят. Желаете ли да чуете част от мислите ми?
Тамсин не отговори. Прескочи бодро една локва и едва по-късно се сети, че трябваше да изглежда изтощена.
— Мисля, че стигнахме къщата на вдовицата — заяви весело тя. — Тя е единствената бяла къща на цялата улица.
Сеньора Браганца беше свикнала с вида на жените партизанки и изобщо не се учуди, когато видя Тамсин. Настоя двамата да разгледат стаята и ги отведе на втория етаж, в малко, прясно боядисано помещение под покрива.
— Стаята е чудесна — прекъсна я нетърпеливо Тамсин, която бързо се насити на хвалбите й. — Всичко, което ми трябва, е легло. И гореща вода.
Вдовицата хукна надолу, за да сложи водата на огъня, и Джулиън, който беше застанал до прозореца и гледаше към улицата, промърмори:
— Време е да се оттегля.
— О, не бързайте толкова. — Тамсин затвори бързо вратата и се облегна на рамката, за да му препречи пътя. Усмивката й беше прелъстителна. — Защо сте толкова затворен, милорд полковник? Имаме достатъчно време, имаме дори легло.
— Не мога да остана — отговори гневно Джулиън. — Махнете се от пътя ми.
Тамсин поклати глава и очите й бяха пълни с подигравка. Тя хвърли пушката си на леглото, свали с бързо движение патрондаша и го пусна на пода. Ръцете й се плъзнаха към колана. Джулиън я гледаше, без да помръдне, тялото му беше вцепенено, само очите бяха живи. Тамсин свали панталона от хълбоците си и разкопча ризата си. Направи няколко крачки към него, вперила поглед в очите му.
Джулиън вдигна ръце към гърдите й, усети как напълниха дланите му. Впери поглед в сините ивици под млечнобялата кожа и се усмихна. Вената на шията пулсираше ускорено, сребърният медальон потреперваше.
Тамсин не се помръдна, остана неподвижна и му позволи да я милва. Ръцете му се спуснаха по гръдния кош и обхванаха стройната талия. После се мушнаха под долните гащи и притиснаха коравия, добре закръглен задник.
— По дяволите, момиче — проговори той с необичайно дрезгав глас. — По дяволите, момиче, какво ми причиняваш?
— По-добре се запитай какво ти ми причиняваш — отговори тя, като усети как ръцете му мачкаха задника й, как я притискаха към слабините му, към мощната му мъжественост.
В този момент дървената стълба изскърца тревожно и сложи край на магията. Някой се качваше към стаята на Тамсин. Булото на страстта се вдигна и сините очи на мъжа отново станаха ледени. Той издърпа ръцете си от тялото й, сякаш се беше опарил.
А в следващия момент беше изчезнал. Мина бързо покрай сеньора Браганца, която едвам крепеше тежкото ведро с гореща вода, и излезе навън, където въпреки късния следобед отекваше гърмът от непрестанните бомбардировки над Бадахос.
Запъти се с големи крачки към обора, за да вземе коня си. Ратаят се уплаши не на шега от горящите очи на полковника и злобната линия около устата му. Джулиън излезе от Елвас и препусна като безумен към лагера на дивизията си. Копнееше за сигурността на палатката си, за близостта на верните си хора. Имаше чувството, че полудява. Тази мръсна, коварна, дребна, мършава и продажна хлапачка го бе разтърсила до дън душа.
Тамсин го гледаше от прозореца и се усмихваше на себе си. Този човек хвърчеше, сякаш го гонеха всички дяволи от ада.
— Не беше особено галантно от ваша страна, милорд полковник — промърмори тя. — От какво ви е страх? Надявам се, че не от мен.
Тя се усмихна замечтано и се отвърна от прозореца, за да поговори с вдовицата Браганца за жалкото състояние на дрехите си.
6
— Къде е нашата гостенка, Джулиън? — попита главнокомандващият, когато полковникът влезе в квартирата му само няколко минути преди часа за вечеря.
— Изпратих Сандерсън да я доведе — отговори Джулиън и поздрави другите петима мъже, които принадлежаха към щаба на главнокомандващия и се бяха събрали да вечерят с Уелингтън.
— Е, какво ви е мнението за нея, Джулиън? — Майор Карсън му подаде чаша шери. — Всички сме любопитни.
— Нямам й доверие. По-добре е да я държим изкъсо — заяви с безизразен глас Сейнт Симон.
— Като си помисля колко е мъничка, бих казал, че отивате твърде далеч. — Уелингтън се изсмя на собственото си остроумие. Смехът му имаше учудваща прилика с цвиленето на кон.
Джулиън се усмихна кисело.
— Видях, че се хванахте на трогателната сцена, която ви бе устроена днес следобед.
— Сцена? — Уелингтън го погледна учудено.
— Когато се разтрепери и се олюля. Признавам, че беше изтощена. Мисля, че през последните дни не е спала повече от няколко часа и ги прекара почти изцяло на седлото, но да припадне… Ла Виолет не е от жените, които припадат за щяло и не щяло. Повярвайте ми, знам какво говоря. — Той отпи глътка шери и на лицето му се изписа презрение.
— Вие май не харесвате дамата, Джулиън? — попита ухилено бригадният генерал Корнуолс.
— Точно така. Дамата не ми харесва. Освен това трябва да ви кажа, Корнуолс, че обозначението „дама“ е доста преувеличено. Тя е една коварна, подкупна, ненадеждна бандитка.
След тези кратки, но извънредно ясни думи се възцари мълчание, прекъснато от полковник Уебстър:
— О, Джулиън, вие не понасяте да ви надхитрят.
При това те не знаеха и половината! Ала Джулиън се задоволи с още една кисела усмивка.
— Искате ли да ви разкажа как ме принуди да загубя половин ден, за да откъсна еполетите на Корниш?
— Какво? — развикаха се един през друг мъжете. Полковникът разказа достоверно случилото се и всички избухнаха в луд смях — с изключение на него.
— О… прощавайте, сър. — На вратата стоеше лейтенант Сандерсън.
— Какво има? — попита изненадано Уелингтън. Бригадният майор беше дошъл сам.
— Ла Виолет, сър, тя е…
— Да не е избягала? — прекъсна го ядно Джулиън и шумно остави чашата си на масата.
— О, не, полковник, но тя спи и сеньора Браганца не можа да я събуди.
— Може би е по-добре да я оставим да се наспи — предложи съчувствено Уелингтън.
— Глупости! Сигурен съм, че не спи — отсече Джулиън. — Пак е решила да се прави на важна. Ей сега ще отида да я доведа. След петнадесет минути се връщам. — Той се завъртя рязко на токовете си и излезе
