от стаята.
— Я виж ти — промърмори изненадано полковник Уебстър. — Нямам търпение да се запозная с това момиче. По всичко личи, че е направила силно впечатление на Сейнт Симон.
— Прав сте — съгласи се главнокомандващият и замислено смръщи чело. — Нашият приятел просто не е на себе си.
Сеньора Браганца поздрави полковника с поток португалски думи и много изразителни жестове. Джулиън, който почти не знаеше езика, но говореше добре испански, разбра, че „бедното дете“ спи като бебе и било престъпление да го събуждат. В очите на местното население от Португалия и Испания партизаните бяха безгрешни и очевидно вдовицата беше готова да се бори като лъвица за своята гостенка.
Джулиън беше принуден да я избута настрана, защото тя бе застанала на стълбището и не му позволяваше да се качи. Вземайки по две стъпала наведнъж, той се втурна нагоре, следван по петите от сеньората. Отвори с трясък вратата на малката таванска стая и изведнъж спря като закован, сякаш се удари в невидима бариера.
Лунната светлина огряваше тясното легло, в което спеше Ла Виолет. Тя беше легнала по гръб, ръцете й бяха вдигнати на възглавницата от двете страни на главата и свити в юмруци като на бебе.
Джулиън затвори вратата под носа на хленчещата вдовица и се промъкна на пръсти към леглото. Спря пред него и се вгледа в спящото момиче. Лицето й изглеждаше по детски невинно и това го учуди безкрайно. Тъмните, гъсти полумесеци на ресниците бяха паднали върху високите скули, които опъваха гладката, загоряла от слънцето кожа. Ала дори сънят не беше в състояние да омекоти твърдата линия на устата и упоритата брадичка.
— Тамсин? — Джулиън изговори името й тихо, без да осъзнава, че го използва за първи път.
Момичето се раздвижи, ресниците му затрепкаха, устните промърмориха думи на протест. Ала нещо в реакцията й, може би бързината, го убеди, че тя изобщо не спеше… и е знаела, че той я наблюдава.
Мъжът стисна здраво устни и проговори дрезгаво:
— Ставайте, Тамсин. С мен не можете да си играете.
Тя отвори дълбоките си сини очи и го погледна с толкова дяволит израз, че дъхът му спря. Без да го изпуска от очи, тя вдигна стъпала, изблъска с бързо движение завивката и разкри тялото си, което блесна на лунната светлина. Усмихна му се, вдигна едната си вежда, после положи ръце върху тялото си с недвусмислено подканящ жест.
Джулиън изохка задавено, смаян от безсрамието й, от голата чувственост на поканата. Всички мускули на тялото му се напрегнаха, за да й устоят. Когато най-после заговори, гласът му отекна в тишината на стаята.
— Давам ви десет минути да се облечете и да ме придружите на вечерята. Ако не сте готова, ще ви извлека навън и ще ви пренеса чисто гола по улиците на града. Кълна се, че ще го направя. — После и обърна гръб и се спусна надолу по стълбата, сякаш го гонеха всички дяволи на ада.
Тамсин преметна крака през рамката на леглото и се протегна. Странно, но този английски полковник изобщо не реагираше така, както тя очакваше от него. Опитът я беше научил, че мъжете никога не отказваха на такава покана. Особено когато не бяха обвързани, а тя знаеше, че полковникът няма жена. Нима беше заподозрял какво беше замислила — и какво е мястото му в нейното бъдеще?
Любезната й домакиня се бе погрижила за чисто бельо, донесе й чорапи и долна риза. Дрехите бяха от груба, ръчно изпредена вълна, не от фината батиста, лен или коприна, с които Тамсин беше свикнала. За дъщерята на Ел Барон подбираха само най-доброто. Но поне бяха чисти, както беше чисто и току-що изкъпаното й тяло и измитата коса. Вдовицата беше изчеткала кожения панталон и беше излъскала ботушите от кордовска кожа, за да блестят. Тамсин се почувства много по-добре, отколкото през последните дни, и слезе по стълбата с лека крачка и леко сърце. Без да бърза, тя излезе на улицата и застана пред гневния и нетърпелив полковник Сейнт Симон.
— Е, милорд полковник, готова съм да ви придружа. — Тя му се усмихна дружелюбно, сякаш заредената с напрежение сцена в спалнята й не се беше състояла.
— Гладна съм като вълк и се надявам, че вашият главнокомандващ обича добрата храна.
Джулиън не си направи труд да й отговори. Обърна се и тръгна с бързи крачки по калдъръмената улица, осветена на равни разстояния от газени лампи и оживена като посред бял ден. Армията никога не спеше, обсадата на града Бадахос продължаваше и на лунна светлина.
Всички мъже в трапезарията се обърнаха към вратата, когато Сейнт Симон и придружителката му влязоха тържествено.
— Ах, Виолет. — Уелингтън пристъпи към тях. — Надявам се, че сте си отпочинала.
— Да, благодаря ви. Добре си поспах. — Тамсин пое ръката му.
— Господа, позволете ми да ви представя Ла Виолет. — Главнокомандващият сложи ръка на кръста й и я поведе към масата.
Тамсин не се опита да се освободи от тази полупрегръдка. С усмивка и царствено кимане на главата тя се представи на присъстващите офицери. Беше чувала, че херцогът обича красиви жени, и го окуражаваше да проявява все нови знаци на внимание към нея, надявайки се, че това ще й помогне да осъществи целите си.
Джулиън стоеше малко настрана и наблюдаваше сцената с помътен поглед. Отпиваше от шерито си и следеше движенията на мъжете, които бяха наобиколили крехката фигурка. Ла Виолет знаеше как да привлече вниманието върху себе си. Въпреки мъжкото облекло и късата блестяща коса тя излъчваше женствено очарование… женско коварство, поправи се сърдито той. Какво, по дяволите, беше замислила? Беше дошла тук да продаде нещо, а не да омагьоса главното командване на английската армия и да го направи покорно на волята си.
В стаята влезе един прислужник с огромно плато, на което имаше цял печен телешки бут. Постави платото на масата пред камината и се поклони.
— Вечерята е сервирана, сър.
— Много добре. — Уелингтън потърка ръце. — Елате и седнете до мен, мило момиче. — Той настани Тамсин вдясно от себе си и дори намести стола й, после зае място начело на масата. Вдигна монокъла си и разгледа подбраните ястия, които прислужниците нареждаха на голямата маса.
— Е, какво имаме днес? Купа с агнешки котлети, чудесно. Позволете да ви обслужа, Виолет. Всъщност, вие имате ли и друго име? — Той сложи един агнешки котлет в чинията й и добави няколко дебели парчета от печеното телешко.
— Истинското ми име е Тамсин — отговори тя, докато си слагаше картофена салата. — Виолет или Виолета ме наричат партизаните.
— Всички партизани ли имат прякори? — попита бригадният генерал и напълни чашата й с вино.
Тамсин го удостои с прелестна усмивка и хвана агнешкия котлет с два пръста.
— Може би.
Джулиън я наблюдаваше как къса крехкото месо с малките си бели зъби и държи котлета между показалеца и палеца. Когато отхапа и последното парченце месо, тя облиза пръстите си, взе вилицата и набоде парче картоф. Ядеше с естествеността на гладно животно, използваше пръстите си винаги когато имаше нужда, но очевидно умееше да си служи и с ножа, защото наряза пъстървата по всички правила на изкуството. В маниерите й нямаше нищо отблъскващо, но не се държеше церемониално. Тя се наслаждаваше на храната и ядеше достатъчно, за да оцелее и да има сили.
Джулиън установи, че тя изпи няколко чаши вода, но само отпи от виното си. Това го заинтересува и реши да наруши мълчанието помежду им. Отмести стола си настрана, опря лакът на колосаната бяла покривка и обхвана дръжката на чашата с дългите си пръсти.
— Не обичате ли вино, Виолет?
Тамсин вдигна очи към него. Когато погледите им се срещнаха над масата, в очите й имаше бдителност.
— Напротив, милорд полковник, в подходящо време и на подходящо място обичам да изпия чашка местно вино, силно и горчиво. Но съм предпазлива, защото бързо се напивам. — Тя се усмихна замечтано. — Сесил имаше същите проблеми.
