— Коя е Сесил? — попита майор Карсън и си взе от задушените гъби.
— Майка ми, сър. Наследила съм крехката й фигура. Барона винаги казваше, че с мама сме твърде дребни и леки, за да понасяме испанското вино. — Тамсин посегна към бадемовите сладки. — Мисля, че това е добро обяснение.
— Сейнт Симон ни каза, че майка ви е била англичанка — намеси се бригадният генерал и подаде нос от чашата си с вино.
— Точно така — отговори Тамсин, изтри трохите от пръстите си и посегна към медальона, който носеше на шията си. — Този медальон е на мама. Доколкото знам, получила го е от майка си.
— Но как е дошла в Испания? — поиска да узнае майор Карсън.
— Гостувала на семейни приятели, мисля, че на посланика в Мадрид. Но по време на пътуването изчезнала в прегръдките на баща ми. — Тамсин се усмихна и си взе още една сладка от кошничката, поставена пред нея. — И никога не е изпитала желание да го напусне… докато умря.
Сянката, която пробяга по лицето й при тези думи, изчезна веднага, но Джулиън я забеляза. Изражението й се втвърди и макар да се усмихваше и да отхапваше от сладкиша, погледът й стана корав и безмилостен. Сякаш беше издигнала невидима стена около съкровените си чувства. Сякаш нещо твърде дълбоко и скъпоценно бе излязло опасно близо до повърхността.
Разговорът стана общ, докато слугите раздигаха масата и донесоха гарафите с портвайн. Разместиха столовете, мъжете запалиха пури, поднесоха кафе и никой нямаше чувството, че Ла Виолет не е на мястото си. Тя също се държи така, сякаш е равна между равни, каза си гневно Джулиън, който беше седнал в един ъгъл и нервно наблюдаваше как младата жена се шегува с Уелингтън и открито флиртува с него.
Когато Тамсин прие от ръцете на главнокомандващия обелен портокал, Джулиън не издържа. Хората му лежаха в окопите и имаха да изпълняват важни задачи. Бутна стола си и скочи.
— Ще ме извините, господа, но трябва да разпределя постовете. Ще се върна при бригадата си.
— Войниците са в ужасно настроение — подкрепи го полковник Уебстър, който внезапно бе станал сериозен. — Ругаят испанците в Бадахос, защото са предали града без борба на французите, проклинат французите и се кълнат да им отмъстят жестоко, че не се предават, макар да знаят, че нямат никакъв шанс.
— Когато влезем в града, ще настане кървава баня, помнете думите ми — подкрепи го бригадният генерал Корнуолс и напълни чашата си.
— Да, а ние ще имаме дяволски трудната задача да държим хората си изкъсо и да не им позволяваме да върлуват из града — отбеляза тихо Джулиън. — Е, господа, желая ви лека нощ. — Той хвърли бърз поглед към Тамсин и се уплаши от внезапно побледнялото й лице, от което сякаш бе изтекла и последната капчица кръв. Нещо ставаше с това момиче, когато заговореха за войнишките злодейства. Сигурно имаше мъчителни спомени… — Довиждане, Виолет — каза й окуражително той. — Надявам се, че сделките ви ще бъдат успешни.
Тамсин разтърси глава, за да се върне в реалността. Полковникът говореше така, сякаш никога вече нямаше да се видят.
— И аз се надявам на успех, милорд полковник. Ще се видим ли утре сутринта?
— Боя се, че няма да можем — отговори мрачно той. — Имам твърде много работа и няма да дойда в Елвас. — Той се поклони пред главнокомандващия и излезе с бързи крачки от топлата и уютна стая, за да се върне в студената си палатка в лагера, към гърма на гранатите и мортирите. Надяваше се, че ще спи добре, за първи път след срещата си с Ла Виолет. Най-после малката бандитка щеше да изчезне от живота му.
Тамсин погледна с високо вдигнати вежди към вратата, която се бе затворила зад него. Имал много работа и нямало да дойде в Елвас? Много скоро щеше да установи, че се е лъгал. Полковник Джулиън Сейнт Симон със сигурност имаше важна работа в главната квартира.
— Е, Тамсин, желаете ли да преминем към деловата част на срещата ни? — Тонът на Уелингтън се промени изведнъж. Любезността на щедрия домакин беше изчезнала, сега пред нея стоеше строгият главнокомандващ. — Каква информация имате да ни продадете? Каква цена искате?
Тамсин поклати глава и отговори също така кратко и делово:
— Ще ви кажа, когато узная от вас какво точно искате да научите от мен, сър.
Уелингтън изброи всички сведения, които желаеше да научи от нея. Тайните имена и паролите на партизанските банди в околността. Местата, където се събираха, състава им, начина, по който можеше да се свърже с тях, без да чака те да го потърсят. Точна карта на планинските проходи, които бяха познати само на партизаните. Въоръжението на партизаните и дали имат възможност да доставят на английската армия липсващите й оръжия.
Тамсин слушаше внимателно.
— Списъкът ви е доста дълъг, сър — каза накрая тя. — Мисля, че е по-добре да ви дам отговор утре сутринта.
— Разбира се. Но не се бавете.
— Обещавам. Но няма да ви издам нищо, което би могло да застраши партизаните.
— Така ли? — Уелингтън смръщи чело и подръпна брадичката си. — Не вярвах, че преговорите ни ще протекат толкова мирно, Виолет.
Очите й заблестяха.
— Аз не продавам приятелите си, сър.
— Не, разбира се, че не — успокои я той. — Не сигурно ще разберете, че има разлика. Много по-добре е да дадете тази информация на нас, а не на французите. Ние бихме я използвали само за да помогнем на приятелски настроения народ, а не за да му навредим.
— Може би сте прав, сър, но моите приятели обичат независимостта и не са готови да приемат чужда помощ. — Тя стана и столът й изскърца тревожно. — Благодаря ви за гостоприемството. Утре отново ще дойда при вас.
Мъжете се надигнаха учтиво, за да я изпратят, но Уелингтън тръгна бързо след нея и заповяда на бригадния майор, който все още седеше зад писалището си:
— Сандерсън, отведете нашата гостенка до квартирата й.
— Не е нужно — отказа с усмивка Тамсин. — Сигурна съм, че вашите войници няма да си позволят да ме обиждат. — Обяснението й прозвуча толкова хапливо, че главнокомандващият се изчерви. Не можеше да си представи, че тя има основания да му отправи такова обвинение, въпреки това се почувства притиснат до стената и принуден да се защитава.
— И аз мисля така — отвърна сковано той. — Въпреки това ви съветвам да приемете предложения от мен придружител.
Тамсин кимна небрежно.
— Както желаете, сър. Лека нощ.
Тя слезе по стълбата следвана от майора, и Уелингтън я изпрати със замислен поглед. Странно момиче, каза си той. Не бива да я подценяваме.
Под студената светлина на звездите Джулиън вървеше бавно между палатките, в които беше подслонена бригадата му. Две роти работеха в окопите, останалите бяха свободни, мъжете седяха около огньовете и разговаряха. Повечето пушеха лули и често надигаха манерките си.
Полковникът познаваше всички по име и ги поздравяваше сърдечно. От време на време спираше и разменяше по няколко думи с войниците, опитвайки се да открие в какво настроение бяха. С радост ли очакваха предстоящия щурм на града? Нетърпеливи ли бяха? Искаха ли отмъщение?
— Ще се радваме, когато това тук свърши, сър — каза един едър кавалерист, който димеше с лулата си и кърпеше пробития си ботуш. — Ако ми позволите, ще каже, че работихме много усилено.
— Вярно е, но щом старият Хъки казва, че трябва да я свършим значи ще я свършим — отговори другарят му и вдигна рамене.
Джулиън се усмихна и продължи пътя си. Мъжете бяха измислили весели прякори на началниците си, най-вече на Уелингтън, когото задяваха заради дългия му нос. И с радост щяха да го последват дори в ада, стига той да поиска. Джулиън хвърли измъчен поглед към тъмния силует на Бадахос, който се очертаваше ясно насред равнината. Стените бяха пробити вече на три места, но френският гарнизон запълваше дупките с учудваща бързина, веднага щом английската канонада отслабнеше. Нападението щеше да се осъществи
