вниманието на французите от пробивите в стените.
Пратеникът, който препускаше като вятър откъм града, привлече вниманието на събралите се пред палатката на полковника мъже, които разучаваха внимателно голямата карта.
— Простете, полковник, сър. — Пратеникът скочи от коня си и отдаде чест. — Командващият желае да се явите колкото се може по-бързо в главната квартира.
Джулиън смръщи чело. Какво толкова важно се бе случило, та Уелингтън го отделяше от бригадата му малко преди нападението? Отговорът спусна червена мъгла над очите му. Ла Виолет. Тази малка бандитка се криеше зад всички действия на Уелингтън, свързани с него. Побеснял от гняв, той се закле във всичко свято да се разправи веднъж завинаги с нея. Трябваше да й изясни, че няма право да го мести насам-натам като пешка на шахматната дъска!
— Добин! Коня ми, веднага! — С тези думи полковникът изчезна в палатката си и офицерите му се спогледаха изненадано. След минута Джулиън излезе, закопчавайки колана си. Широкото чело под разбърканата руса коса беше грозно смръщено. Очите му се плъзнаха по събралите се и мъжете се смълчаха.
— Няма да се бавя повече от час. Майор О’Конър, желая да изготвите бързо подробния план на нападението. Ще ми го представите, като се върна. — Той грабна юздите от ръката на Добин и се метна на седлото.
— Тъй вярно, сър — промърмори в отговор Тим. Нещо не беше наред. Джулиън почти никога не го наричаше „майор О’Конър“, нито изливаше лошото си настроение върху подчинените си. Това беше една от причините, поради които хората му бяха готови да го последват и в ада, а кандидатите за място в щаба му бяха десетки. Лорд Сейнт Симон беше един от най-младите полковници в армията на полуострова, но дори много по-възрастните капитани горяха от желание да служат при него.
— Готов съм да се обзаложа, че зад всичко това се крие Ла Виолет — отбеляза с усмивка Франк и се протегна. — Джулиън не може да я понася и ако тя е виновна за повикването му в главната квартира, скоро ще хвърчи перушина. Помнете думите ми, момчета.
— Не мога да си представя, че една испанска бандитка е в състояние да нарежда на пера какво да прави и да върти на пръста си човек като Сейнт Симон — възрази капитан Диърбърн. — Ако точно днес се опитва да си играе с него, значи е глупачка.
Всички очи се устремиха към стените на Бадахос, обгърнати от пушеците на постоянния обстрел.
Джулиън препускаше към Елвас и гневът му нарастваше. Видът на Ла Виолет, която седеше на една огромна скала от португалската страна на понтонния мост, не го успокои ни най-малко.
Очевидно малката го чакаше, следователно именно тя беше отговорна за повикването му в главната квартира.
Тамсин наистина го чакаше. Знаеше, че настроението му е лошо, затова беше приготвила най- очарователната си усмивка. Като го видя, скочи от мястото си и се втурна насреща му по люлеещия се мост.
— Добро утро, милорд полковник. — Тя му препречи пътя, защото той очевидно се готвеше да мине покрай нея. — Много се радвам да ви видя отново. — Тя вдигна ръка над очите си, за да се предпази от заслепяващото слънце, и устреми поглед към лицето му. Усмихна му се и около очите й се образуваха прелестни бръчици. Огряна от яркото слънце, косата й изглеждаше почти бяла. — Много мило, че работата ви доведе в Елвас.
Пръстите на Джулиън потръпнаха. Представи си как ги сключва около стройната й шийка, която се подаваше така прелестно от яката на бялата риза… как натиска бавно… После мислите му се отклониха: а колко прекрасно щеше да бъде, ако бавно плъзнеше пръсти нагоре, зад ушите, тези малки миди, притиснати до главата й, да докосне нежната кожа…
— Качвайте се на коня! — заповяда грубо той. — Знам, че имаме една и съща цел. — Той се приведе към нея и й подаде ръка. Тя я пое без колебание, постави краче върху ботуша му и се метна на седлото пред него.
— И аз така мисля — обяви весело тя и се облегна назад, за да му даде възможност да усети топлината на тялото й през тънката риза. — Така е много по-приятно.
— А както знаем, вие винаги уреждате нещата така, че да ви е приятно — отбеляза хапливо той.
— Знам, че мислите така — отговори след кратка пауза Тамсин, — но вие още не ме познавате.
— О, Виолет, думичката „още“ беше напълно излишна, повярвайте — заяви разгорещено мъжът. — Пътищата ни се разделиха.
— Щом така смятате. — Тя не изглеждаше обезпокоена от забележката му, но гласът й се промени. — Знам, че не искате да сте далече от бригадата си в този момент, но моите дела няма да ви отнемат много време.
— О, облекчен съм да го чуя, но не искам да бързате заради мен. Сигурен съм, че щурмуването на Бадахос може да почака, докато си свършите работата.
Тамсин се обърна и го погледна пронизващо.
— Не ставайте груб, милорд полковник. Грубостта не ви подхожда, а и не е много убедителна.
Джулиън я зяпна с отворена уста и несъзнателно смушка коня си. Стреснатото животно се втурна в луд галоп и Тамсин, която не беше очаквала това, загуби равновесие.
— Триста дяволи! — Джулиън я улови здраво и я притисна към гърдите си, докато с другата ръка се опитваше да успокои разлудувалия се кон. — Дръжте си езика зад зъбите, момиче! — изръмжа гневно той. — Така е много по-сигурно.
— Тъй вярно, милорд полковник — отговори Тамсин с покорна усмивка и отново се облегна на гърдите му.
Джулиън се запита защо внезапно бе изпитал желание да се засмее. При дадените обстоятелства би се засмял само някой луд, но хитростите на Тамсин го дразнеха и направо го предизвикваха да реагира. Очевидно тя се опитваше да му покаже, че поведението му не я засяга, очевидно знаеше, че той се наслаждава на необичайната й близост не по-малко, отколкото тя на неговата, само че не иска да си го признае.
Полковникът остави коня си в обора зад главната квартира и тръгна бързо по широкото стълбище към къщата.
— Той вече ви чака, полковник — посрещна го Сандерсън и побърза да го въведе в кабинета на главнокомандващия.
— О, добре, че идвате и двамата. — Уелингтън се изправи иззад писалището си. — Съжалявам, Джулиън, но Ла Виолет настоя да присъствате на преговорите.
— Така си и помислих, сър. — Джулиън хвърли гневен поглед към Тамсин. — Е, добре, получихте си, каквото искахте, така че да започваме. Имам много по-важна работа и няма да си губя времето с капризите на една жалка бандитка.
Уелингтън едва успя да скрие учудването си от резките думи на полковника. Джентълменът не говори с такъв тон на жена, която не познава, камо ли пък на чужденка.
Тамсин изобщо не се засегна от грубостта на Джулиън.
— Разбирам, че и двамата имате важна работа, но не аз избрах този ден за преговори, нали? Моля ви, полковник, не забравяйте, че именно вие ме доведохте тук.
— След като ми натресохте два дни закъснение — изфуча Джулиън. — Е, какво искате, момиче?
Тамсин вдигна рамене, после седна неканена на един стол пред писалището, кръстоса крак върху крак и прибра ръце в скута си.
— Добре, да говорим по същество. Аз ще ви дам цялата информация, която искате от мен, милорд, обаче няма да ви кажа нищо за въоръжението на партизаните. Нямам право да издавам какви оръжия носят. Те ще ви кажат всичко, което сметнат за нужно. Ще ви нарисувам подробна карта на планинските проходи, или не, ще ви дам картата, която Ел Барон използваше при преходите си между Испания и Франция. Някои проходи са съвсем тесни и опасни, но мисля, че вие сами ще ги откриете. Доколкото знам, французите нямат представа къде са проходите.
— Много добре. — Уелингтън потърка ръце. — Всичко това е много добро… много полезно. — Той хвърли поглед към Сейнт Симон. — Какво ще кажете, Джулиън?
