— О, да, извънредно полезно — съгласи се Джулиън. Той беше останал до вратата, ръцете му бяха скръстени пред гърдите. Ясните му очи се взираха подигравателно в Тамсин. — Остава само да ни кажете какво искате от нас.
— Да, Виолет. Каква е цената ви?
Тамсин се поколеба за миг, преди да отговори. Погледна ръцете си, пръстите й потръпваха нервно. После решително вдигна глава, погледна пронизващо Джулиън и се обърна към Уелингтън.
— Моята цена, сър, е полковник Сейнт Симон.
Непоносимо мълчание надвисна в стаята. Двамата мъже гледаха неразбиращо Ла Виолет, която се бе отпуснала назад в стола си и изглеждаше напълно спокойна. Нищо по лицето й не издаваше вълнението, което бушуваше в сърцето й. Планът й беше толкова дързък, че самата тя се учудваше как бе посмяла да го изкаже и как щеше да го осъществи.
— Това е безумие. — Най-после Джулиън прекъсна тежкото мълчание. Гласът му прозвуча дрезгаво. — Вие или сте луда, или се подигравате с армията на Негово величество. Това ще ви струва скъпо, повярвайте! — Той застана пред стола й и сложи ръце на облегалките. Гневът в сините очи беше толкова силен, че Тамсин се уплаши не на шега. — Престанете с тези глупости, иначе ще заповядам да ви оковат във верига и да ви хвърлят в затвора. — Последните думи бяха произнесени бавно и отчетливо.
— Защо първо не ме изслушате? — попита просто тя и не отмести поглед, макар че трябваше да напрегне цялата си воля.
— Нека довърши, Джулиън.
— Да довърши? — Полковникът се обърна към главнокомандващия, очите изглеждаха огромни на бледото лице, устните бяха здраво стиснати. — Това момиче или е напълно лудо, или се забавлява с нас. Нима трябва да ви напомням, сър, че тази нощ ще умрат стотици мъже, докато това… това невъзпитано хлапе си прави шегички с нас?
— Не се шегувам — възрази бързо Тамсин. — Уверявам ви, че говоря напълно сериозно. Изслушайте ме.
— Говорете — заповяда Уелингтън и вдигна ръка, за да спре гневната тирада на младия си подчинен. — Но бъдете делова. Предупреждавам ви: ако това наистина е някоя от вашите игрички, ще ви изпратя обратно на Корниш с най-добрите ми пожелания.
Заплахата наистина не беше особено приятна. Тамсин преглътна мъчително. Страхът заседна като буца в гърлото й и тя събра всичките си сили, за да си напомни, че си струва да изиграе тази партия шах, защото залогът беше много висок. Съсредоточи се и започна да излага плана си, за чието осъществяване имаше нужда от помощта на полковника.
— Казах ви, че майка ми е англичанка. Семейството й е от Корнуол и както разбрах, вие също сте оттам, полковник.
Джулиън слушаше с безизразно лице.
— Какво общо имам аз?
— Помислих си, че бихте могли да ми помогнете да намеря семейството на мама — отговори просто Тамсин. — Тя отказа да ми каже семейното си име. Тя… каза ми само, че не е била особено щастлива в семейството си и когато се запознала с баща ми, решила да забрави завинаги тази част от живота си, както и претенциите си за наследство.
Тамсин посегна към тила си, разкопча верижката с медальона и го подаде на Уелингтън.
— Това е портрет на мама и татко. Медальонът е семейна ценност и аз си помислих, че с негова помощ и с помощта на портрета ще бъда в състояние да открия роднините си. Мама ми е разказвала, че произхожда от високопоставено семейство.
Уелингтън разгледа портретчето и го подаде на Джулиън. Полковникът впи поглед в красивата млада жена, без да може да разбере какво всъщност се иска от него. Мислите му обхождаха познатите семейства в Корнуол. Сейнт Симон и Пенхалан бяха най-големите земевладелци в областта, притежаваха и най-голямо политическо влияние. Трегартън, имението на Сейнт Симон, и Ланжерик, имението на Пенхалан, заемаха половината графство. При мисълта за семейство Пенхалан Джулиън изкриви лице. Виконтът преследваше политическите си цели с изключителна безогледност, но характерът му беше блестящ пример за морал и почтеност, сравнен с нравите на племенниците му, омразните близнаци.
Той остави медальона на масата и красиво изработеният накит прозвънна.
— На медальона ви няма герб… нито някакъв друг знак, за да можем да го идентифицираме.
— Но портретът на мама е вътре — възрази Тамсин. — Видяхте ли?
Уелингтън взе отново медальона и го отвори. Жената от портрета без съмнение беше майка на Тамсин, приликата беше смайваща. Тя носеше на шията си същия този медальон и се усмихваше щастливо. Сейнт Симон взе бижуто от ръцете му и обърна портретчето. На задната страна с красив почерк беше написано „Сесил“, датата беше само отпреди три години.
Той погледна към Тамсин, която чакаше реакцията му. После се вгледа в чертите на мъжа и се учуди от израза на лицето му. Разбойническият барон имаше черни очи, остри като на орел. Тамсин беше наследила устата му и упоритата брадичка, но очите и цветът на кожата бяха от майката.
— Е? — Той й подаде медальона и отстъпи назад. — Даже ако ви повярваме, че майка ви е англичанка, какво очаквате да направим?
— Ами всичко — отговори просто тя. Двамата мъже я слушаха с нарастващ интерес, докато им обясняваше, че родителите й загинали преди шест месеца, че повечето мъже от бандата й или са останали в засадата, устроена от Корниш, или са се разпръснали по всички посоки, че тя е съвсем сама на света, разбира се, като се изключи Габриел.
Историята й беше вълнуваща, макар че тя не се впускаше в подробности. Не им разказа как бяха загинали родителите й, изброи само фактите. А когато изказа молбата си, тя я отправи към Уелингтън. Сейнт Симон все още изглеждаше гневен и тя не очакваше да реагира със съчувствие на тъжната й история. Но много й се искаше да трогне сърцето на главнокомандващия.
— Много бих искала да намеря семейството на майка си — заяви тя и стисна до болка нежните си ръце. Гласът й трепереше. — Нямам си никого на света, а много бих искала да имам дом и близки, които да се грижат за мен. Помислих си, че ако намеря роднините си, те ще ме приемат в дома си и ще се грижат за мен. Но това е свързано с някои трудности, с които няма да се справя сама.
Полковникът изпухтя ядосано и размени многозначителен поглед с главнокомандващия. Някои трудности? Това момиче очевидно нямаше ни най-малка представа за английското общество, не знаеше колко недостъпни, затворени и горди са членовете му.
— Да приемем, че наистина ги намерите, как смятате да им се представите? — попита подигравателно Джулиън. — Нима просто ще отидете при тях и ще им кажете: аз съм отдавна изчезналата ви племенница или братовчедка, приемете ме в дома си!
— Не, аз разбирам, че това е невъзможно — отговори Тамсин с толкова тъжен глас, че херцогът изгледа обвинително полковника. — Знам, че няма да ме приемат просто така. Аз изобщо нямам представа как да се държа в английското общество… всъщност не знам нищо за Англия освен онова, което ми е разказвала Сесил. Пък и… — Лицето й пламна от срам. — Има още нещо, което е извънредно неприятно.
— Продължавайте, мила — подкани я сърдечно Уелингтън. Остротата беше изчезнала от тона му.
— Разбирате ли, не знам как да го кажа… но искам да знаете, че не съм сигурна дали Сесил и Барона са се венчали… пред лицето на църквата, искам да кажа — обясни Тамсин и отново стисна до болка нежните си ръце.
— О! — прошепна изненадано херцогът.
— Ами да, и като узнае това, семейството на мама би могло да си помисли, че нямам право да претендирам за наследство. И вие ли мислите така? — Тя ги погледна с големи, невинни очи.
— Защо, за бога, не са уредили връзката си? — попита сърдито Джулиън. — Ако наистина са били неразделни, както твърдите, и на всичкото отгоре са имали дете.
— Мисля, че това не беше важно за тях — опита се да обясни Тамсин. — А що се отнася до мен, казвали са ми, че съм дошла случайно…
— Велики боже, какъв омаловажаващ израз! — Джулиън избухна в смях. — Бог ми е свидетел, че с радост бих си спестил тази „случайност“!
— Не сте особено любезен — протестира плахо Тамсин и погледна умолително към Уелингтън.
