Командващият се почеса по носа. Защо Джулиън беше толкова зле настроен към това момиче? То беше дръзко и толкова сладко същество.
— Не разбирам каква е целта ви, сеньорита. Как би могъл да ви помогне лорд Сейнт Симон?
— О, много е просто. — Тамсин си възвърна доброто настроение. — Мисля, че за около шест месеца ще науча всичко, което трябва да знае една английска лейди. Планът ми е полковникът да ме отведе в Англия, в Корнуол… и да ме научи на всичко, което е необходимо, за да вляза в доброто общество. Тогава ще се опитам да намеря семейството на мама. Вероятно има хора, които си спомнят, че преди двайсет години дъщеря на аристократично семейство е изчезнала някъде в Испания. А ако постигна успехи в обучението и мога да бъда представена на обществото, ще разкрия, че съм дъщеря на изчезналата млада дама. Бихме могли да кажем, че мама се е омъжила за испански гранд и че ми е разкрила английския си произход едва на смъртното си легло. Вероятно бихме могли да кажем, че полковникът се е запознал с баща ми и той го е помолил да ме вземе под крилото си и да ме отведе в Англия, за да намеря роднините си.
Тя погледна изпитателно двамата мъже. Усмихна се подкупващо на херцога и добави специално за него:
— Бихме могли да кажем също, че вие, Ваша светлост, сте ми обещали подкрепата си.
— Какво смятате да им кажете? — попита невярващо Джулиън, който се опитваше да вникне в безумния й план.
— Че сте ме взели под крилото си и…
— Достатъчно, разбрах! — прекъсна я Джулиън и махна с ръка. — Никога в живота си не бях чувал такава невероятна глупост!
— Но тя ще изпълни предназначението си — настоя меко Тамсин. — Убедена съм, че ще се справя. Всичко, което искам от вас, са шест месеца, милорд полковник. Имам предостатъчно средства и няма да ви бъда в тежест. Моля само да ми посветите част от времето и вниманието си. Виждате ли, аз не познавам никого, когото бих могла да помоля за помощ — добави съкрушено тя и отново се обърна умолително към херцога: — Нали разбирате, толкова се зарадвах, като разбрах, че полковникът е от Корнуол!
— Невероятно! — повтори с отвращение Джулиън. — Но стига толкова! Достатъчно съм си губил времето с вас!
— Значи нямаме какво повече да си кажем — отговори Тамсин. Клетото сираче без преход се превърна в упорита млада жена. — Прощавайте, че загубих толкова много от скъпоценното ви време, сър. — Тя стана и се поклони пред Уелингтън, после излезе от стаята, без дори да погледне полковника.
— Защо не помислите още малко, Джулиън? — попита меко Уелингтън. — Шест месеца не са много…
— Какво? — Джулиън погледна изумено своя командир. — Нима наистина ще поискате от мен да стана учител и съветник на тази… на това дяволско изчадие? Нима ще ми разрешите да напусна полуострова? Велики боже, сър, как можахте дори да си го помислите?
— Отиването ви в Англия би било от голяма полза и за мен — отбеляза замислено Уелингтън. — Можете да ми направите голяма услуга. Отдавна се питах кого да изпратя там. Шест месеца наистина не са много време, Джулиън. Знаете колко бавно се развива тази кампания. Няма да мине много време и ще се върнете отново при нас.
Джулиън загуби ума и дума. Главнокомандващият искаше той да поеме тази невероятно глупава задача! В погледа му се четеше безкрайно изумление.
— Прощавайте, но имам работа — проговори кратко той, когато овладя гласа си, поклони се и излезе от стаята. Дивият гняв в гърдите му се примесваше с безкрайна почуда, чувствата му бяха в пълен хаос, разумът беше напълно изключен.
Хукна надолу по стълбата и едва не събори ординареца, който носеше изпраните и изгладени ризи на херцога. Част от ризите се разпиляха по улицата и момъкът едва не се разплака от яд. Но полковникът изобщо не го забеляза и се отдалечи с големи крачки; ординарецът размаха юмрук подире му и се наведе да събере замърсените ризи.
Джулиън зави зад ъгъла и видя Тамсин пред къщата на сеньора Браганца. Облегната на стената, тя разговаряше весело с вдовицата, която работеше в градината.
— О, милорд полковник! — посрещна го с високо вдигнати вежди младата жена. — Мислех, че вече сте казали всичко, което имате да кажете.
— Още не съм започнал — отговори остро Джулиън и въпреки цялата си смелост Тамсин се сви като мишка под уплашения му поглед. Отвори уста да каже нещо, но той я сграбчи през кръста и я понесе към къщата.
Сеньора Браганца, която беше коленичила пред лехите със зеле, се загледа стреснато след странната двойка. После поклати глава и продължи да чисти плевелите, като си мърмореше нещо под носа.
Когато стигнаха в малката й таванска стая, Тамсин беше останала без дъх, сякаш бе тичала нагоре по стълбата, макар че краката й изобщо не бяха докосвали пода, откакто Джулиън я повлече със себе си. Вратата се затвори с трясък зад гърба му и двамата застанаха насред стаята. Полковникът очевидно нямаше намерение да я пусне.
— Велики боже! — прошепна задавено той и двете думи отекнаха като гръм в ушите на уплашеното момиче. — Кълна се в бога, момиче, няма да ми сторите това! — Свободната му ръка се стрелна към шията й, той хвана брадичката й и я принуди да го погледне. Всяка от думите му беше като удар в лицето. — Няма да допусна да ме принудите да играя по свирката ви! Вие сте една коварна, лъжлива и крадлива бандитка и намесата ви в живота ми свършва в този момент… в тази стая! Разбрахте ли ме най-сетне, момиче?
Мислите кръжаха хаотично в главата на Тамсин. В гласа му имаше едва ли не отчаяние, макар че държанието му беше непростимо грубо. Той се страхуваше, че тя ще го принуди да стори онова, което не искаше, ще пречупи волята му. Но от какво се страхуваше? Какъв натиск би могла да упражни тя върху него, за да й помогне? Естествено, Уелингтън можеше да му заповяда да я отведе в Англия. Тя знаеше, че херцогът има спешна нужда от сведенията, които беше дошла да му продаде. Но не й се вярваше, че Уелингтън ще упражни принуда над своя офицер. Това беше извън правомощията му, Сейнт Симон беше полковник, не прост войник. Значи оставаше само една възможност — полковникът се страхуваше от нея, от онова, което тя можеше да стори, за да го накара да я последва.
Той продължаваше да я държи съвсем близо до себе си и стискаше брадичката й с такава сила, че й причиняваше болка, но двете й ръце бяха свободни и тя се надигна на пръсти, за да го прегърне, после се завъртя леко в ръцете му и всеки страничен човек, влязъл в този момент в стаята, би помислил, че двамата се прегръщаха с нарастваща страст.
При това движение Джулиън се сгърчи като от удар. Когато разбра какво бе станало, лицето му побледня.
— Ти, малка курво! — изкрещя той и отблъсна ръцете й. После я блъсна с такава сила, че Тамсин едва не падна.
— Не! — извика сърдито тя. — Не сте прав. Вие ме държахте толкова здраво, че ми се стори най- естественото нещо на света да…
Джулиън изглеждаше толкова измъчен, че тя бе обзета от съчувствие. Но залогът беше твърде висок и тя трябваше да се възползва от моментното си предимство. Затова смело пристъпи напред.
— Това беше само предложение, милорд полковник. — Очите й бяха толкова грамадни, че той едва не се удави в дълбините им. Усмивката й беше така изкусителна, че земята под краката му се разтрепери.
Тамсин вдигна ръка и очерта линията на устата му с връхчетата на пръстите си.
— Толкова сте сериозен — прошепна тя и усмивката й засия още по-ярко. — Отпуснете се, аз искам само да ви даря с удоволствие. Спомнете си колко прекрасно беше край реката, помислете си какво бихме могли да направим, стига само да искаме…
— Уличница! Готова сте да се продадете…
— Не — прекъсна го енергично Тамсин. — Аз не се продавам. Единственото, което продавам, са сведенията, от които се нуждае вашият главнокомандващ. На вас предлагам само малко обезщетение, това е всичко.
— Обезщетение за това, че се задължавам да придружавам копелето на един убиец и бандит навсякъде, където поиска?
