Космите на тила й настръхнаха, Цезар се раздвижи неспокойно и изцвили тихо.
Изведнъж ужасяващата тишина бе прорязана от диви бойни викове. Британските поделения изскочиха с невъобразим шум от външните окопи и се втурнаха към градските стени. В отговор мортирите от стените изгърмяха оглушително и нощта се освети от светкавиците на многобройните изстрели и експлодиращите гранати.
Тамсин затвори очи и затисна ушите си с ръце, за да спре непоносимия шум. Всяка пауза между залповете беше изпълнена с писъците на ранените и с пронизващи сигнали на тромпети. Ярка светлина проникна през спуснатите й мигли и когато отново отвори очи, тя видя на небето две ослепително ярки огнени топки, изстреляни от стените на града. Те паднаха на земята на около половин миля, където продължиха да горят и да осветяват призрачната сцена.
Тамсин се огледа внимателно и се взря в малката група мъже, които бяха застанали зад ниско хълмче, за да се предпазят от изстрелите. Все пак те бяха в обсега на оръдията. Мършавата фигура на херцог Уелингтън стоеше в светлината на една факла, която застаналият до него офицер стискаше в ръка.
Тамсин насочи уплашения Цезар по-близо до битката и по-близо до групата на херцога. Мъже чакаха край конете си, готови да тръгнат всеки момент, за да отнесат заповедите на командващия. Все пак те пазеха дискретно разстояние от Уелингтън, който пишеше заповеди на светлината на факлите. Писъците на ранените се чуваха съвсем ясно, смесваха се със стоновете на умиращите. Отново и отново тромпетите даваха сигнал за нападение и мъжете се катереха по стълбите. Те се изправяха смело срещу отчаяната съпротива на защитниците, които хвърляха запалителни бомби и бъчви с барут в окопите под стените. Мощните експлозии разкъсваха телата на нападащите и ги изгаряха в адски огън.
Мъже, възседнали запотени коне, излизаха от масата на сражението и носеха сведения на главнокомандващия. Повечето от съобщенията бяха за поражения. Всеки опит да щурмуват стените биваше отблъскван, войските бяха изтощени, деморализирани, офицерите падаха един след друг, защитниците ги прострелваха от стълбите. Лицето на Уелингтън беше като каменна маска на трепкащата светлина на факлата. Той слушаше съмнителните сведения с отчаян стоицизъм и Тамсин го гледаше с учудване. Ръката, която продължаваше да пише заповеди, беше спокойна. Хората от щаба се бяха събрали около него и той разговаряше с тях невъзмутим като мумия.
Изведнъж сигналите се промениха. Тамсин разпозна призива за отстъпление. Чу го няколко пъти, но не можа да различи дали борбата се води с отслабващи сили или не. Земята продължаваше да гори, крясъците на мъжете се смесваха с пушечните изстрели и експлодиращите мини. Беше й невъзможно да си представи, че някой ще излезе жив от този ад. Тя седеше на коня си, застинала от ужас, и се питаше как хората са способни да вършат такива неща, защо се избиват взаимно само за да завладеят някакъв незначителен град и няколко безполезни оръдия.
Но в такъв момент и тя не беше способна да разсъждава разумно и в крайна сметка всичките й мисли и чувства закръжиха единствено и само около името Сейнт Симон. То отекваше отново и отново в главата й като рефрен на песен и тя не можеше да го прогони. То се превърна в център на огнената преизподня, то беше единствената реалност, която тя бе в състояние да проумее, но не можеше да съсредоточи вниманието си, за да помисли къде е той в този момент, жив ли е или лежи под купчина мръсни тела и вика от болка, дали се е удавил в кръвта на другарите си или вече е само бледо безжизнено тяло.
Беше единайсет и половина, час и половина след началото на решителното нападение. Един офицер пристигна в галоп при командващия. Конят му беше целият в пот, от устните му капеше пяна.
Уелингтън се обърна и новодошлият му каза няколко думи. Колкото и кратък да беше разговорът, всички присъстващи разбраха, че се е случило нещо важно.
— Господа, генерал Пиктън е взел замъка. Лорд Марч ни изпраща тази добра вест. Изтеглил е цялата си войска от окопите, за да задържи новата позиция. Трябва веднага да завладеем града.
Значи войската беше навлязла в града… или поне имаше там здрава опорна точка. Тамсин възседна коня си. Навсякъде около нея се носеха радостни викове, но тя не им обръщаше внимание. Целта й беше фалът. Англичаните бяха проникнали в града, но на каква страшна цена! Труповете бяха безброй, писъците и стоновете бяха непоносими. Успехът на Пиктън дойде твърде късно за ранените и умиращите. Тамсин мина покрай градската стена, без да се плаши от битката, която се водеше наблизо. Стълбите бяха опънати на стените, въжетата бяха станали хлъзгави от кръвта на жертвите, на някои места все още висяха безжизнени тела.
Дали Джулиън Сейнт Симон беше оцелял? Беше й невъзможно да си представи, че има оцелели в този ад. Ала тъкмо когато през ума й мина тази мисъл, откъм града долетяха тържествуващи викове и тромпетите протръбиха за победа. Най-после град Бадахос беше паднал в ръцете на английската армия.
Цезар вдигна глава и затропа с копита, миризмата на кръв и сигналите на тромпетите го изнервяха. Тамсин го успокои с нежни думи и той спря на място, макар че трепереше от страх. Ноздрите му се издуха, зъбите му бяха оголени.
— Няма нищо, миличък — прошепна тихо тя. — Ей сега ще се махнем оттук. — Тя обърна гръб на града с намерението да прибере коня в обора на главната квартира в Елвас и после да се върне пеша, но само след няколко минути бе спряна от един мъж със зелената униформа на стрелците.
Тамсин дръпна силно юздите, когато войникът се затича препъвайки се към нея. От разкъсаната му челюст капеше кръв и той я притискаше отчаяно към главата. С другата си ръка сочеше отчаяно мрака зад себе си.
Тамсин скочи от коня си и свали кърпата от шията си. Беше свикнала с ранени мъже и не се уплаши. Знаеше, че трябва да помогне. Фактът, че видът на собствената й кръв я караше да припада, беше страшна тайна, известна само на нея и Габриел.
Тя помоли мъжа да стои мирно и внимателно превърза челюстта му.
— Качете се на коня ми и ще ви отведа в лазарета.
Стрелецът поклати глава. Отново посочи зад себе си и очите му казаха онова, което устата не можеше да произнесе. Тамсин тръгна в указаната посока и едва не се спъна във войника, който лежеше в калта. На бедрото му зееше страшна рана и кръвта пръскаше на всички посоки. Безпомощен, той стискаше раната с две ръце, сякаш можеше да спре кръвта.
— Приятелят ми — прошепна немощно той. — Отведете го в лазарета. Той има шанс да оцелее, докато с мен е свършено.
— Той не желае да ви остави — каза тихо Тамсин и се наведе над него. — Сега ще превържа крака ви с колана и ако успеем да ви качим на Цезар, ще потърсим лекар.
Тя работеше бързо и умело, макар да съзнаваше, че мъжът няма почти никакви шансове да оцелее. Лицето му беше посивяло. Очевидно беше загубил много кръв. Краят наближаваше, но приятелят му нямаше да й позволи да го изоставят и тя разбираше силата на тази дружба.
Без да се щади, другият войник вдигна ранения на седлото и се постара да го настани колкото се може по-удобно.
— Седнете зад него, за да го държите — посъветва го Тамсин и помилва успокоително разтревожения кон.
Стрелецът се покатери на високото седло. Изразът на лицето му показваше повече от ясно, че го е малко страх да язди такова нервно животно, но въпреки това прихвана внимателно другаря си, когато конят потегли.
Пътят, по който минаваха, беше целият в локви. Многобройни коли отнасяха ранените от бойното поле, тъй като междувременно огънят от стените беше престанал. Мъжете хвърляха учудени погледи към дребната фигурка, която водеше прекрасния арабски кон с двама ранени ездачи, но всички бяха твърде заети, за да й задават въпроси.
В лазаретите цареше хаос. На коловете бяха окачени запалени факли, които хвърляха трептящи отблясъци върху кървавата работа на лекарите и санитарите. Тамсин сграбчи един от помощниците за рамото, който тичаше нанякъде.
— Водя двама ранени. Бихте ли се погрижили за тях?
Мъжът я погледна смаяно, после отговори несигурно:
— Нека да легнат тук. Ще ги прегледаме, когато имаме време.
— Единият се нуждае незабавно от лекар — настоя Тамсин и очите й засвяткаха. — Не съм ги извела от бойното поле, за да пукнат в тази мръсотия. Веднага повикайте лекар.
