втурнаха след нея, но като не я намериха, спряха и заклатиха глави, сякаш беше станало чудо. След малко един от тях надигна жадно меха с вино, после го хвърли на другарите си, които също пиха и водени от някакъв колективен инстинкт, се върнаха обратно в църквата.
Тамсин потрепери от ужас. Гневът и страшните спомени горяха в гърдите й и заплашваха да я погълнат. Стиснала дръжката на ножа, тя се проклинаше, че не си взе пушката, не защото се чувстваше застрашена, а защото не можеше да понесе жестокостите на войниците и страданията на беззащитните жители на Бадахос. Тук и там откри офицери, които се опитваха да сложат край на издевателствата, но мъжете бяха опиянени от виното и победата и положението беше излязло извън контрол.
Тамсин видя двама офицери, които се опитваха да попречат на група пехотинци да проведат търг насред улицата. Един от обектите за продажба беше младо момиче. Едър войник изпразни пушката си над главите на офицерите, друг направо насочи оръжието си срещу тях. Те бяха само двама срещу двайсет пияни войници и се принудиха да се оттеглят, докато Тамсин гледаше мълчаливо от входа на една къща.
Когато офицерите си тръгнаха, Тамсин въздъхна дълбоко и зачака да види какво ще стане с момичето. То беше продадено за един рубин, голям колкото яйце. Сред буйни смехове и похотливи подвиквания водещият търга хвърли покупката в ръцете на един едър стрелец с превръзка на окото.
Мъжът вдигна плячката си на ръце и я понесе нанякъде. Проби си път през тълпата и се огледа за подходящо място. Видя малкия площад в края на алеята и кимна доволно. Без да съзнава какво върши, Тамсин тръгна след него. Целият й гняв се бе съсредоточил в този отделен епизод. Тя не можеше да спре разграбването на града, но щеше да попречи на този негодник да изнасили девойката.
Малкият площад беше пълен с войници. Те излизаха от магазините, чиито врати бяха разбити, решетките на прозорците бяха изтръгнати, а стоките бяха разхвърляни навсякъде по улиците.
Момичето плачеше като изгубено дете и Тамсин забърза след войника. При това отчаяно търсеше нещо, което би могло да й послужи за оръжие. Двама мъже играеха зарове на улицата. Бяха седнали на стълбището на една къща и бяха струпали около себе си най-ценните вещи на собственика й, очевидно търговец на платове. Пушките бяха захвърлени в краката им. Тамсин направи скок встрани, грабна едната пушка и хукна да бяга, без да я е грижа за гневните викове, които я сподириха.
Много скоро виковете заглъхнаха. Какво значение имаше сега пушката? Ръмжейки, мъжете се върнаха към играта си.
Насред малкия площад имаше кладенец с помпа, до който се стигаше по три стъпала. Войникът отнесе плячката си до стълбите. Очевидно имаше намерение да се позабавлява с нея именно тук, под обедното слънце. Когато остави момичето на земята, Тамсин се хвърли напред и размаха пушката над главата си. Улучи главата на мъжа точно над ухото, той изрева, загуби равновесие и пусна пленницата си, за да се обърне към неочакваната нападателка.
Тамсин отскочи назад и се прицели в сърцето му.
— Копеле — изсъска гневно тя. — Кучи син! Убиец на невинни хора! Много ли ти се ще да изнасилиш това малко момиче? А какво ще правиш, като й се наситиш? Сигурно ще я продадеш на приятелите си?
Момичето коленичи на стълбата и отново избухна в плач. Войникът изглеждаше смутен, главата му бучеше от силния удар, по шията му се стичаше кръв. Раната, нанесена му от Тамсин, беше доста сериозна. Той се взираше замаяно в дребната фигурка, без да разбира думите й.
— Хайде, малката, бягай! — извика сърдито Тамсин и момичето скочи. Огледа се наоколо с обезумял поглед, сякаш търсеше път. Най-после войникът разбра какво беше станало, изкрещя и се хвърли към жертвата си, която тъкмо се канеше да побегне. Тамсин протегна крак, той се спъна и се просна на калдъръма. В следващия миг се изправи отново на крака и разтърси глава като ранено животно.
Полковник Сейнт Симон и капитан Фробишър излязоха на площада точно в мига, когато групата мъже, насядали по входовете на околните къщи, бяха привлечени от шума около кладенеца. Младото момиче се втурна босо надолу по улицата, от очите му все още се стичаха сълзи. То се блъсна в Джулиън и той го задържа да не падне. След това втренчи очи в невероятната сцена. Момичето в ръцете му трепереше като подгонена сърна, макар че златните еполети и бляскавите копчета на офицерската униформа му обещаваха сигурност.
— Исусе, Мария и Йосиф! — промърмори Джулиън, когато ярък слънчев лъч падна върху незабравимата сребърна коса на Ла Виолет, само секунда преди крехката й фигура да изчезне зад телата на разгневените войници. Джулиън пусна момичето, бутна го към Франк и заповяда:
— Отведи малката на сигурно място. — После се втурна към кладенеца, стиснал в едната ръка сабята си, а в другата зареден пистолет.
Той си проби път сред навалицата, размаха сабята си наляво и надясно и наруга мъжете с цветистите думи, които бяха обичайни в армията, за да може да намери Тамсин. Гневните му проклятия постигнаха повече, отколкото оръжията в ръцете му. Те проникнаха в опиянените мозъци на войниците и им напомниха за обичайната дисциплина на всекидневието. Първо се разколебаха най-възрастните, тесният кръг около Тамсин се разтвори и Джулиън най-после успя да стигне до нея.
Тамсин се отбраняваше отчаяно срещу войника, когото бе лишила от плячката му. Той бе изтръгнал пушката от ръката й и тя се опитваше напразно да измъкне ножа от колана си. Джулиън даде изстрел във въздуха и в същия момент посегна към ръката на Тамсин. За момент момичето се озова между двамата мъже, всеки от които я дърпаше към себе си, но в следващия миг сабята на Джулиън изфуча страховито и едрият стрелец изрева от болка. На ръката му зейна дълбока рана, от която потече кръв.
Мъжете наоколо изръмжаха заплашително. Площадът беше пълен с войници, които бавно пристъпваха от всички страни към офицера. Джулиън нарочно пъхна сабята си обратно в ножницата и мушна пистолета в колана. После се обърна и вдигна Тамсин на рамото си като чувал с картофи.
— Проклети да са черните ви души! — изруга той. — Пуснете ме да мина. Тази тук е моя. — Без да обръща внимание на диво съпротивляващата се Тамсин, той си проби път през множеството. Някой се изсмя пиянски и другите се присъединиха към смеха му. Настроението се промени, мъжете се разстъпиха и започнаха да подвикват одобрително на офицера, който беше добър другар и участваше в забавленията им.
— Пуснете ме на земята, по дяволите! — изсъска вбесено Тамсин. Кръвта шумеше в главата й, увиснала надолу. Беше нечувано, че полковникът си позволяваше да я носи по този начин, нито ръцете, нито стъпалата й докосваха земята. Никой мъж преди него не беше се осмелявал да използва така безсрамно дребния й ръст и убийственият гняв, който гореше в нея от сутринта, нарасна до безкрайност.
— Няма да те пусна, малка глупачке — отговори Джулиън, който беше бесен не по-малко от нея. — Какво, по дяволите, търсиш тук? Защо си дошла в този ад? Той не те засяга. Ако имах поне искрица разум, щях да те оставя на онези пияници!
Тамсин впи зъби в крака му и той изкрещя от болка така, че го чуха през три улици.
— Проклета дивачка! — Той я вдигна високо във въздуха, сякаш беше едно от онези елхови стъбла, с които шотландците се състезават по далечно хвърляне, стисна китките й в едната си ръка, с другата я хвана за глезените и я преметна през врата си като плячка на ловец.
Ругатните, които избълва Тамсин, можеха да накарат и най-грубия мъж да почервенее от срам, но Джулиън изобщо не я слушаше. Беше побеснял от гняв и презрение към онова, което ставаше в Бадахос, за да си хаби мислите с начина, по който се отнасяше към Тамсин. Не можеше да си представи какво е търсила тя в града, постъпката й беше глупава и безумна… освен ако не беше решила да се възползва от хаоса и да си осигури част от плячката.
— За бога, Джулиън, какво си понесъл? — Учуденият глас на Франк Фробишър го изтръгна от нерадостните мисли. Тъкмо минаваха покрай къща с двор, чиято порта беше изтръгната от пантите.
Джулиън влезе в напълно опустошения двор, насред който тихо се плискаше фонтан. Момичето, спасено от Тамсин, се беше свило зад гърба на Франк и очите на смъртнобледото лице изглеждаха огромни.
— Това е Виолет — обясни мрачно Джулиън. После се приведе, вдигна тялото на Тамсин от раменете си и я постави на земята. Момичето изписка и се хвърли на гърдите на спасителката си, изригвайки поток от неразбираеми благодарствени думи.
Джулиън се вслуша внимателно и най-после разбра какво беше правила Тамсин на площада. В първия миг изобщо не беше свързал плачещото момиче с присъствието на Тамсин. Добре, че не беше произнесъл
