всичко, от което имате нужда, без да й мигне окото.
— Може би, но аз се съмнявам… Искате ли чаша червено вино? — Херцогът посочи гарафата, оставена на масата.
— Благодаря — отговори предпазливо Джулиън. Знаеше, че още не е спечелил битката. Взе чашата и кимна.
— Както казах, аз се съмнявам — продължи спокойно херцогът, сякаш не бяха прекъсвали разговора си. — Според мен момичето знае цената си и няма да се откаже от онова, което си е решило. Тя иска само едно… и, кълна се в бога, аз не мога да я обвинявам за това! Бедното дете е съвсем само на света, а надали има и деветнайсет години. Какво бъдеще я очаква тук, след като няма нито приятели, нито семейство?
Джулиън отпи от виното си. Припомни си отчаянието и болката на Тамсин и не можа да намери думи за отговор. Въпреки това беше убеден, че „бедното дете“ не е подходящо описание за осиротялата дъщеря на Ел Барон и английската му спътница.
— Сигурен съм, че тя ще намери семейството на майка си — продължи сериозно херцогът. — Но за нея ще бъде много по-добре, ако се представи по подобаващ начин. Така ще изглежда по-убедителна, не намирате ли?
— Възможно е — съгласи се Джулиън, без да отстъпва от решението си.
Уелингтън го наблюдаваше замислено.
— Е, щом не искате, значи не искате. Но има и нещо друго, което бих желал да обсъдя с вас — обяви той и замълча.
Джулиън чакаше. Все още не беше убеден, че херцогът се е отказал от намерението си.
— Не е нужно да ви казвам колко скептично е правителството към тази война — започна след известно време Уелингтън. — Министрите твърдят, че надценяваме значението на победите си, че войната им струва твърде много пари, че умират твърде много войници и така нататък. А когато публикуват новите списъци на загиналите в „Газет“, правителството ще има нова храна за оплакванията си.
Джулиън кимна. Всички познаваха опозицията, срещу която се бореше Уелингтън, и знаеха, че му беше много трудно да получи нужната финансова и материална подкрепа за тази война.
— Трябва ми официален пратеник, който да отиде в Уестминстър и да защити позицията ни — обясни херцогът. — Той трябва да бъде човек, на когото мога да имам доверие, освен това да е уважаван от правителството и да е воювал, за да може да опише достоверно всичките ни проблеми. Съобщенията, които изпращам по куриери, не отразяват достатъчно добре становищата ни, а от цивилните наблюдатели нямаме никаква полза. Те нямат ни най-малка представа какво се върши тук, даже когато сраженията се разиграват точно под носа им.
— И вие искате да възложите тази задача на мен — уточни с безизразен глас Джулиън. После напълни чашата на главнокомандващия и собствената си.
— Вие сте най-добрият посланик — обясни с лека усмивка Уелингтън. — Най-младият полковник в армията ми. Досега кариерата ви е блестяща, след една или две години ще станете генерал. Непрекъснато ви споменавам в докладите си, името ви е добре известно на правителствените кръгове. Те ще се вслушат в думите ви и ще ви повярват.
Джулиън не отговори веднага. Херцогът го наблюдаваше със същия остър поглед както преди. Уелингтън не спомена най-важното, но не беше и нужно: всички знаеха, че благородническата титла на полковник Сейнт Симон беше една от най-старите в страната. Богатството му надвишаваше и най-смелите мечти, земите му заемаха цели графства, да не говорим за огромния Трегартън. Позицията и влиянието му го правеха могъщ говорител пред лордовете от Уестминстър.
Джулиън отиде до прозореца и се загледа със смръщено чело към улицата.
— Вие искате от мен да напусна армията малко преди за започнат летните битки — заговори най-после той. — Искате да напусна бригадата си, когато й предстоят месеци усилени преходи и жестоки сражения.
— За мен тази мисия в Лондон е от жизнено значение, Сейнт Симон. — Сега Уелингтън говореше с властния глас на главнокомандващ, доверителният тон беше изчезнал. — Има достатъчно мъже с вашия ранг, които биха могли да поемат бригадата ви, но никой не е по-подходящ от вас за дипломатическата мисия в столицата. Ако желаете, ще повиша Тим О’Конър в ранг полковник, докато ви няма. Чух, че раната му не е тежка и няма да го изпратят вкъщи. — Той спря за миг, после обяви: — Когато се върнете, ще ви повиша в бригаден генерал.
Сърцето на Джулиън направи огромен скок. От бригаден генерал до генерал имаше само една малка стъпка, а той си бе дал клетва да стане генерал, преди да навърши тридесет години. Но беше вярвал, че трябва да заслужи това високо отличие с участието си в сраженията… че ще води хората си към победи… а не, че ще постигне целта си с красиви слова и предпазливи политически маневри в коридорите на Уестминстър.
— Правилно ли ви разбрах, сър? Вие ми заповядвате да замина за Лондон?
— Точно така, полковник.
Джулиън обърна гръб на прозореца.
— А какво ще кажете за другата работа?
— О, я стига, Джулиън! — Уелингтън се усмихна. — Спокойно можете да я придружите в Англия и да й помогнете да влезе във връзка със семейството на майка си. Нали и без това отивате там.
— О, за мен няма да представлява трудност да я придружавам — обясни сухо Джулиън. — Но Ла Виолет иска повече. Не помните ли, че има нужда от учител и съветник?
Уелингтън избухна в тих смях.
— Тя е едно дръзко малко хлапе, нали?
— Не мога да ви възразя, сър — въздъхна тежко Джулиън.
— Значи ще го направите?
— Не е ли по-добре да й намеря подходяща къща и да й наема гувернантка? — предложи с надежда полковникът и се облегна на перваза на камината. — Ще я придружа до Англия и там ще предоставя обучението й на някоя уважавана дама. Така ще се върна по-бързо.
Уелингтън вдигна рамене.
— Нека предоставим това на Виолет. Ако тя се съгласи, аз нямам нищо против. За мен са важни единствено сведенията, които тя може да ми даде.
— Ще изпратя Сандерсън да я доведе. — Джулиън отиде до вратата и даде съответната заповед на бригадния майор, после се върна в кабинета. Главнокомандващият беше застанал до отворения прозорец и се вслушваше в обърканите шумове, които долитаха откъм Бадахос.
— Ще им дам време до утре. Ако не успея да ги измъкна от града, ще издигна няколко бесилки на главния градски площад — заяви с безизразен глас той. — Ще се наложи да обесим няколко разбойници, за да вразумим останалите.
— Войниците ще бъдат в ужасно състояние, сър.
— О, да, знам. Деморализираш, махмурлии и засрамени. Обсадата е неприятна работа, Джулиън.
— Най-неприятната — съгласи се мрачно полковникът и отпи глътка вино.
Сандерсън се върна само след няколко минути с вестта, че Ла Виолет не е в квартирата си и е взела коня си от обора.
— Ами ако ни е напуснала? — Уелингтън погледна полковника с високо вдигнати вежди.
Джулиън поклати глава.
— Не, тя не е от хората, които се отказват лесно от замисленото. Освен това чух как обеща на огромния си телохранител да го чака в Елвас. — Той остави чашата си на масата. — Отивам да я търся.
На излизане той се постара да скрие тревогата си от мисълта, че Тамсин би могла да отиде пак в Бадахос. Не можеше да си представи, че тя би сторила нещо толкова глупаво, но Виолет живееше според собствените си закони, неразбираеми за обикновените хора. Най-неприятното в цялата тази работа обаче беше, че той не разбираше защо беше толкова загрижен за нея. Тя беше превърнала живота и кариерата му в хаос и манипулираше чувствата му със същата лекота като физическите му реакции. Въпреки това той трябваше да бъде сигурен, че не и се е случило нищо лошо.
Намери я пред палатката си, заобиколена от офицерите му. Цезар беше вързан наблизо и пощипваше от оскъдната трева.
