— О, ето ви и вас, милорд полковник! — Тамсин го дари със слънчева усмивка. — Исках да ви помоля нещо, затова ви потърсих, но попаднах на щаба ви. Добин беше така любезен да ми направи чай. — Тя все още държеше в ръката си емайлирана чашка.
— Много мило — промърмори сухо Джулиън. — Е, господа, нямате ли си друга работа тази сутрин, та сте се събрали около чайника?
— Тъкмо разговаряхме за положението в Бадахос — обясни бързо Тамсин, когато събеседниците й скочиха. — Капитан Фробишър ми разказа какво е направил с момичето, което успяхме да спасим тази сутрин. А останалите офицери ми описаха как залостили здраво вратите на един манастир, за да не нахлуят пияните войници. Подслонили там десетки жени и се върнали в лагера, за да си починат.
Джулиън веднага съжали за сарказма си, защото видя изтощените лица на офицерите си.
— Извинете ме — проговори той с бързата, неустоима усмивка, която му носеше прошка още от детството му. — Малко съм объркан, но не исках да бъда несправедлив.
— Всички сме малко объркани — отговори с уморена усмивка Франк. — Питахме се дали ще ни се отдаде да върнем хората в лагера, като съберем десетина подофицери.
— Първо си починете. Тази вечер ще направим първия опит. Надявам се дотогава да са затъпели от пиене и да са загубили желание за съпротива. — Той се обърна отново към Тамсин: — Уелингтън желае да говори с вас, Виолет. Бихте ли дошла с мен?
Макар че думите му прозвучаха по-скоро като заповед, Тамсин се усмихна дружелюбно и отговори с дяволито смигване:
— Много се радвам, че ми позволявате да дойда с вас, милорд полковник. Вече неколкократно съм ви го казвала.
Джулиън стисна здраво устни, за да не изкрещи, ясносините му очи изпущаха гневни искри. Наобиколилите ги мъже едва успяха да скрият усмивките си.
— Позволете да ви помогна да възседнете коня си, мадам — предложи услугите си Франк, преди Джулиън да е успял да се овладее. Той преплете ръцете си, Тамсин стъпи на дланите му и се метна на седлото, без дори да му благодари.
Тя взе юздите, вдигна високо едната си вежда и се обърна към кипящия от гняв полковник:
— Готова съм да ви придружа, сър.
Без да каже дума, Джулиън обърна коня си и препусна по тясната пътечка между палатките. Тамсин махна весело на офицерите и го последва.
Двамата минаха по понтонния мост и се отправиха към задния вход на главната квартира. Джулиън изкачи стълбището, без да говори.
— Сам ли е перът, Сандерсън?
— Тъй вярно, сър. Лорд Марч си отиде само преди няколко минути.
— Много добре. — Полковникът почука и отвори вратата, после бутна Тамсин да влезе пред него.
— Добър ден, сър — поздрави непринудено тя. — Ще ми позволите ли да ви поздравя за великолепната победа? — Леката ирония в гласа й беше недвусмислена и Уелингтън я погледна намръщено.
— Моите хора се биха като тигри — обясни делово той. — И умряха като герои.
— Сигурна съм в това — отговори със същия тон Тамсин. — Полковник Сейнт Симон ми каза, че желаете да говорите с мен. — Тя седна на перваза на прозореца и леко склони глава в знак на внимание. Очите й бяха бдителни. Като някой нахален кос, помисли си Джулиън и едва не се засмя.
— Имаме да ви направим едно предложение. То е на полковника и мисля, че е най-добре да го чуете лично от него.
Тамсин се обърна бързо към Сейнт Симон:
— Цялата съм слух, милорд полковник.
Джулиън повтори предложението си дума по дума. Гласът му не издаваше нищо, лицето му беше безизразно и Тамсин се вслушваше внимателно.
Когато той свърши, тя каза:
— О, не, това не ми е достатъчно.
Хладният отказ бе посрещнат от двамата мъже с учудено мълчание. Двамата я погледнаха невярващо и след малко Сейнт Симон попита:
— И защо не?
— Нима не разбирате, че една обикновена гувернантка не ми е достатъчна? — попита невинно тя. — Сигурна съм, че семейството на мама принадлежи към аристокрацията, затова трябва да знам как да се държа в най-висшите кръгове на обществото. Гувернантките нямат представа от тези неща. Трябва да науча всичко за високопоставените семейства, за особеностите в поведението им, за облеклото и прическата. Затова трябва да общувам отблизо с човек от това общество. А когато трябва да се представя на семейството си, кой ще свърши тази работа, гувернантката ли? Трябва да бъда придружена от човек с висок ранг, който да се застъпи за мен, да обясни, че херцог Уелингтън се е съгласил да ме вземе под крилото си. — Тя отново дари херцога с подкупваща усмивка.
— Момичето е право, Джулиън.
Полковникът срещна изпитателния поглед на главнокомандващия и разбра, че трябва да се подчини. Обърна се към дребната фигурка на перваза, която разглеждаше с подчертано отсъстващ вид ноктите на ръцете си.
— Проклета да сте, Виолет! — изсъска той. — Проклета да сте, коварна вещице!
За съжаление това не беше подходящият момент да го помоли за малък заем. Тамсин вдигна глава и се усмихна с израз на оскърбена невинност.
— Обещавам, че няма да ви създавам трудности, милорд полковник. Ще уча усърдно и ще ви се подчинявам във всичко. Накрая ще разберете, че си е струвало усилията.
Джулиън я погледна невярващо. Уелингтън се изсмя с обичайния си цвилещ смях.
— Тя успя, Джулиън! Оплете ви в мрежата си.
Джулиън отиде при Тамсин, наведе се над нея и опря ръце от двете страни на главата й на прозоречната рамка. Съвсем тихо, за да не ги чуе Уелингтън, заговори:
— Помислете си още веднъж, Виолет, може да се окаже, че не сте преценили добре възможностите си. Ще ви накарам да танцувате по свирката ми, докато забравите ден ли е или нощ. Предупреждавам ви още отсега.
Тамсин облиза с език внезапно пресъхналите си устни. Очите й се присвиха в тесни цепки.
— Аз съм уверена, че ще се справя с всичко, което поискате от мен, милорд полковник.
Погледите им се срещнаха и се задържаха така. В очите им имаше враждебност и предизвикателство, но и някаква странна възбуда от войната, която им предстоеше да водят.
След няколко секунди Джулиън се изправи и продължи с нормалния си глас:
— Е, ние изпълнихме вашите изисквания и платихме нужната цена, Виолет. Сега е време и вие да изпълните вашата част от сделката.
— Но разбира се — отговори спокойно тя.
Уелингтън извика Сандерсън, който трябваше да записва, и разпитът започна. Сейнт Симон седна в креслото до камината и се заслуша в отговорите й. Много му се искаше тя да избегне някой въпрос на Уелингтън или да се опита да го заблуди. Относно достоверността на информациите те имаха само думата й, но много скоро Джулиън с изненада установи, че вярва във всичко, което тя казва. Отговорите й бяха бързи и гладки, но той беше убеден, че играта й е честна.
Учудването му нарасна: изобщо не можеше да разбере защо й е повярвал.
Разговорът беше дълъг и изморителен. Накрая Тамсин нарисува точна карта на проходите през планината Гуадарама, след това стана от масата, протегна се и потърка ръце.
— Мисля, че ви казах всичко, което искахте да знаете.
— Точно така — кимна зарадвано Уелингтън. — Доволен съм и ви благодаря.
— Не бих казала, че и за мен беше удоволствие — призна откровено Тамсин.
— О, не ви вярвам — намеси се подигравателно Джулиън. — Нали получихте онова, което искахте да ви се плати.
— Това е вярно. — Получих средството, което ме води към целта: да отмъстя на Пенхалан. — Надявам се, че скоро ще тръгнем на път? Но първо трябва да се върне Габриел.
