носеше панталон. Джулиън я последва бързо. Когато полата й се закачи в едно камъче, тя я дръпна грубо, после изрита камъка с красивата кожена обувчица и полковникът изтръпна.
— Тамсин! — Той я сграбчи за рамото и я принуди да върви по-бавно. — Жените не се движат така. Трябва да държите с една ръка полата и фустата… вижте, ето така. — Той й показа какво да прави, като хвана панталона си между палеца и показалеца и направи крачка напред.
— Мисля, че не видях добре — отговори със сериозно лице Тамсин. — Бихте ли ми показали още веднъж?
— Много е просто — отвърна нетърпеливо той. — Просто трябва да издърпате плата малко настрана… По дяволите! — изруга той, когато Тамсин избухна в луд смях и се хвана с две ръце за корема. Ръката му се вдигна от само себе си и я плесна по дупето. Гневът му се бореше с представата колко смешен е изглеждал.
Тамсин се овладя бързо и погледна засмяно в лицето му. После с преувеличено внимателно движение хвана крайчето на роклята между двата си пръста и направи малка крачка напред, при което вирна носле и отправи поглед към небето.
— Така ли, милорд полковник?
— Ако не гледате къде стъпвате, глухарче, скоро ще се озовете седнала в калта — отговори развеселено той.
Тамсин се ухили и пусна полата. Не биваше да забравя, че вече не й е разрешено да го нарича „милорд полковник“.
— Вземете ръката ми — заповяда той, улови ръката й и я постави върху лакътя си. — А с другата ръка придържайте полата си, за да не се влачи в калта. И внимавайте къде стъпвате.
Двамата се запътиха бавно към широката улица, докато Тамсин се оглеждаше смутено. Надяваше се, че няма да срещнат нито един познат. В собствените си очи изглеждаше толкова смешна, та не можеше да си представи, че някой би могъл да я хареса.
— За бога, това не е ли Габриел? — попита внезапно Джулиън. Добре познатата фигура на великана, възседнала огромния грозен кон, се подаде иззад ъгъла. Той водеше със себе си две тежко натоварени мулета, следвани от трето, на което седеше едра жена, забулена в наметки и кърпи.
Тамсин извика от радост и пусна ръката на полковника. Забравила новата си рокля, тя се втурна надолу по улицата. При това вдигна полите си с две ръце, за да не се препъне.
— О, Габриел, колко бързо се върна!
— А ти какво очакваше, малко момиче? — попита сериозно исполинът и скочи от коня си. — Божичко, дете, какво си облякла?
— Това е част от плана ми — обясни бързо тя и се освободи от прегръдката му. — Знам, че изглеждам глупаво, но полковникът настоява да се държа като дама. По-късно ще ти обясня всичко.
— Хайде, хайде — обади се спокойно Джулиън. — Да вярвам ли, че Габриел, не е част от вашия план? Това ме учудва.
Габриел огледа внимателно полковника.
— Както виждам, грижили сте се добре за детето.
— Разбира се. Макар че не беше толкова лесно — прибави хапливо Джулиън.
Габриел кимна.
— Не съм и очаквал друго. — После се обърна към мулетата, където беше отишла Тамсин. Тя разговаряше оживено с жената, която седеше на последното муле. Габриел я вдигна от седлото, сякаш беше лека като перце, макар че Джулиън беше готов да се закълне, че жената съвсем не е от леката категория.
Когато стъпи на краката си, непознатата махна някои от наметките си и под тях се показа дребна, но доста пълна жена. Тя свали мантилята си и разкри кръгло, добродушно лице с малки черни очи, тъмни като цариградско грозде. Прегърна майчински Тамсин и от устата й потекоха поток нежни слова. Габриел погледна двете жени и кимна доволно.
— Ей, жено, я престани да бъбриш и остави момичето на мира — проговори след малко той, очевидно сметнал, че посрещането е продължило достатъчно дълго. — Крайно време е да се приберем в къщи и да разтоварим багажа. Не мога да го оставя на улицата, нали?
— Ще му намерим добро място — увери го Тамсин. — Тук няма от какво да се безпокоим, все пак сме в главната квартира на английската армия. Освен това сме под закрилата на един английски джентълмен, нали, лорд Сейнт Симон?
— Точно така — потвърди кратко той. Нямаше отново да се улови на въдицата й. — Бих предложил да оставите животните в обора при Цезар, а после ще видим дали сеньора Браганца може да приеме още двама гости.
— Чудесно! — извика въодушевено Тамсин. — Ще приберем сандъчетата в моята стая на втория етаж, а животните ще бъдат на сигурно място в обора. Къщата на вдовицата е сигурна.
— Покажи ни пътя. — Габриел взе юздите и кимна. — Погрижи се за твоето муле, жено.
Тамсин тръгна напред. Джулиън побърза да я настигне.
— Коя е тази жена?
— Хосефа, съпругата на Габриел — обясни Тамсин.
— Съпругата му?
Тамсин изкриви устни и се замисли.
— Бих казала, че въпросът е основателен — отбеляза най-после тя. — Всичко зависи от гледната точка. Тя споделя леглото с него, откак се помня. Беше ми бавачка. Ще я заведем с нас в Англия като камериерка или дуеня… наречете го, както щете. Всички млади дами от испанската аристокрация имат дуени. Виждате ли, помислила съм за всичко.
— Оценявам високо предвидливостта ви — промърмори Джулиън. — Значи и Габриел ще дойде?
— Разбира се. Никога не би допуснал да замина сама — обясни просто тя, сякаш това беше най- естественото нещо на света.
— Да приема ли, че още не сте го уведомили за намеренията си?
— Не съм — отвърна весело Тамсин. — Тази вечер ще ги посветя в плана си. В момента Габриел е много загрижен за съкровището и няма да ме изслуша. Ще се успокои едва когато види, че всичко е прибрано на сигурно място.
— Съкровище?
— Да, наследството ми. То ще финансира плана ми, полковник. Нали ви казах, че няма да ви създавам финансови затруднения.
Джулиън я погледна втренчено.
— И от какво се състои това… съкровище?
— Това са плодовете на един разбойнически живот, сър — обясни кратко тя. — Не знаете ли какви са те? Злато, сребро, бисери, дукати, франкове. Стойността им е неоценима.
— Велики боже! — промърмори смаяно Джулиън. — Ами бандата дезертьори…
Лицето и помръкна.
— Разбира се, те бяха дошли точно за това — обясни глухо тя. — Всички знаеха за огромното богатство на Ел Барон. Но не намериха нищо. Барона не беше глупак. Само той и Габриел знаеха къде е скрито съкровището. Барона знаеше, че нито един от двамата няма да издаде тайното място, дори да им съдерат кожата от бой.
— Разбирам. — Друг отговор не беше нужен.
— Вероятно имате намерение да прекосите Португалия с конвой войници?
— Още не съм мислил за това. Но с такъв товар… бих казал, че колкото повече войници имаме, толкова по-добре. — Той изкриви лице и се опита да си представи отговорността, която поемаше. Нямаше да му бъде лесно да прекара ценния товар през планините около Лисабон. Португалците бяха мирно настроени и бяха благодарни на английската армия за освобождаването си от Наполеон, но планините бяха пълни с разбойнически банди.
— О, Габриел вероятно ще събере подходящи хора — успокой го Тамсин. — Сигурна съм, че няма да бъдат войници. Попитах дали ще има конвой, защото според мен това не е добра идея. Габриел не обича войниците… също като мен… и понякога… — Тя помълча малко. — Ами, когато е пил, той става
