Лекарят се приведе отново над пациента си, който се бе раздвижил и стенеше тихо. — Прощавайте, но войникът идва в съзнание. Трябва да довърша операцията, преди да се е събудил.
Джулиън кимна и тръгна нататък, опитвайки се да затвори ушите си за пронизителното стържене на ножа по костта на ранения. Ето как Тамсин бе прекарала последната нощ: беше пренасяла ранени в лазарета на гърба на нервния и плашлив Цезар. Това дело някак си не се връзваше с дивата й омраза към всички войници, макар че от друга страна той не беше изненадан от присъствието й при решителната битка. Нямаше да се учуди дори ако я беше видял да щурмува стените на Бадахос заедно с войниците на Пиктън.
Докато бяха заедно в палатката му, той научи много неща за нея. Тамсин говореше тихо, гласът й тежеше от сълзи, но разказът й беше свързан и разбираем. Разказа му за клането в Пуебло де Сан Педро и той преживя случилото се заедно с нея. И той беше преживявал подобни трагедии.
Но сега полковник Сейнт Симон беше вътрешно обезпокоен. Образът на Ла Виолет беше претърпял коренни промени. Той започваше да вижда сложни, но разбираеми взаимовръзки, и то там, където преди беше само безогледната, надарена с великолепна чувственост бандитка и партизанка… жена, на която той се съпротивляваше с всяка фибра на тялото си. А сега пред него стоеше обикновена млада жена, която след ужасната смърт на горещо обичаните си родители беше останала съвсем сама на света. Млада жена, загубила основите на единствената форма на живот, която познаваше, захвърлена в свят, в който царяха война и насилие, за да търси бъдещето си сама.
Новата му представа за нея беше обезпокоителна, и не само защото все още виждаше и другата Тамсин. Той продължаваше да вярва, че с трогателната си история тя искаше само да трогне сърцето на Уелингтън. От друга страна обаче, знаеше съвсем точно, че тя не бе апелирала към съчувствието му, когато му разказа страшната история за нападението над Пуебло де Сан Педро.
След всичко, което узна, той вече не знаеше как да се държи с нея. Спря до една носилка и се вгледа в ранения. Без съмнение, стрелецът беше от неговата бригада. Мъжът дишаше тежко, лицето му беше покрито с напоена с кръв превръзка.
— Лекарят каза, че утре ще ви изпратят в Лисабон, Картър — заговори топло Джулиън. — За вас войната свърши.
— Честно казано, не съжалявам, сър — отговори със слаб глас войникът. — Но загубих носа си. Какво ли ще каже жена ми?
— Ще се радва, че се връщате при нея с две ръце и два крака — отговори Джулиън и го потупа по рамото. После продължи пътя си, защото съзнаваше колко лоша утеха бяха думите му, но това беше всичко, което можеше да направи за верния си войник.
Тамсин лежеше във вана с гореща вода и се опитваше да прецени дали рухването й пред полковник Сейнт Симон беше от полза за плановете й или им беше навредило. Случилото се не беше по план, то просто беше станало и дано се окаже полезно.
Полковникът беше трогнат от историята й. Държа се мило и внимателно, опита се да я утеши, заповяда на ординареца си да направи чай, изчака я да свърши и да избърше сълзите си. Двамата седяха един до друг на тясното легло, той я бе прегърнал нежно и я бе изслушал мълчаливо, защото знаеше, че каквото и да каже, ще бъде не на място. Тамсин му беше благодарна за мълчанието.
Само един много деликатен и чувствителен човек можеше да устои на изкушението да я утеши с непохватни думи.
По-късно той я заведе в Елвас и я придружи до квартирата й. Двамата не се уговориха да се видят отново, но този път сбогуването им не беше окончателно като предишния.
Тамсин насапуниса краката си, докато размишляваше усилено. Като видя мръсната пяна, която плуваше по повърхността на водата, тя изкриви отвратено лице. Трябваше й още едно ведро чиста вода, за да измие сапуна.
Сякаш разбрала за какво мислеше квартирантката й, сеньора Браганца влезе в стаята с голяма медна кана, пълна с чиста вода. Тамсин й благодари сърдечно и се изправи във ваната. Сеньората изля топлата вода на главата й и отми сапуна. Тамсин потрепери от удоволствие. Толкова прекрасно беше най-после да измие от себе си цялата мръсотия на последните два дни. Вдовицата беше изпрала бельото и ризата й, но дрехите бяха твърде износени, а панталонът изглеждаше отвратително. Трябваха й нови дрехи. В магазините на Елвас имаше всичко необходимо, но тя нямаше нито стотинка, всички пари бяха у Габриел. Той щеше да донесе всичките й дрехи, освен това парите и скъпоценностите й — наследството от баща й, скрито на сигурно място от убийците.
Може би полковник Сейнт Симон щеше да й заеме малко пари. Това беше чудесен претекст да го потърси. Тя въздъхна примирено и облече старите си дрехи. Синьората беше почистила кървавите петна от панталона й, но той беше толкова износен, че вече не ставаше за нищо. Е, поне кожата и косата й бяха чисти.
Тамсин се разгледа в стъклото на прозореца, което служеше за огледало. Не изглеждам зле, каза си доволно тя. Чувстваше се лека и пречистена, сякаш преживеният в Бадахос ужас я бе освободил от гнойно огнище. А някъде дълбоко в нея трепкаше плахо пламъчето на радостта и облекчението, че Джулиън Сейнт Симон бе излязъл жив и здрав от този ад. И това пламъче нямаше нищо общо с факта, че оцеляването му беше много полезно за плана й.
Тя пое дълбоко въздух и усети приятния аромат от кухнята. Най-добре веднага да слезе долу.
Сеньората беше приготвила пикантна супа от зеле, картофи и чеснов салам и остана много доволна, когато младата жена изяде две големи чинии с няколко филии хрупкав хляб. След хубавото ядене Тамсин усети прилив на сили и се почувства готова за нови подвизи. Отиде да вземе Цезар, възседна го и препусна към войнишкия лагер да търси полковника.
През това време обаче той се намираше в главната квартира на Уелингтън. Още докато обхождаше лазарета, дойде пратеник от главнокомандващия със заповед да се яви веднага в щаба.
Херцогът беше в отвратително настроение. Удовлетворението от победата беше помрачено от загубата на стотици и хиляди добри войници и офицери, а решението да позволи на оцелелите да плячкосат победения град не можа да го утеши за загубата. Също като Сейнт Симон, и той вярваше, че ако градът Бадахос се беше предал навреме, и двете страни щяха да си спестят неописуеми страдания. Съзнаваше също, че ако през януари беше дал жесток пример с град Куидад Родриго, вчерашната трагедия може би нямаше да се повтори. Но общественото мнение нямаше да подкрепи екзекуцията на гарнизон, който се бе предал, макар че приемаше с безучастие грабежите и насилията в завзетите градове.
— Джулиън, трябва да поговорим за Ла Виолет — заговори направо той още щом полковникът влезе в стаята. — Размислихте ли?
— Нямах никакво време — отговори честно Джулиън. — Но отговорът ми е съшият, сър. В никакъв случай не мога да поема подобно поръчение.
Уелингтън се намръщи и се заразхожда неспокойно из стаята, скръстил ръце зад гърба си.
— Имаме спешна нужда от сведенията й, Джулиън. Това лято ще изгоня французите от Испания и през есента ще навляза във Франция. Непременно трябва да узная разположението на планинските проходи, защото имам нужда от свобода на движение. Освен това ми е необходима постоянна връзка с партизаните. Само Виолет може да ми осигури това, не разбирате ли!
— Не го оспорвам — отговори кратко Джулиън, обзет от странното чувство, че е притиснат до стената. — Въпреки това съм убеден, че тя би могла да ни продаде тези сведения на друга цена, вместо да иска душата ми — обясни хапливо той.
— О, това е безобразно преувеличение! — възмути се Уелингтън. — Тя иска шест месеца от живота ви, това е всичко. — Той погледа полковника с присвити очи. — Прощавайте, но ми се струва, че малката имаше определени основания да смята, че ще се съгласите с предложението й.
— Няма никакви основания — възрази твърдо Джулиън. — Тя не може да има претенции към мен, в нито едно отношение!
— Разбирам. — Уелингтън се почеса по носа. — Е, вече всички разбрахме, че тя е необикновена млада жена.
— Тя е само една коварна и крадлива наемница — отговори безизразно полковникът. — Нямам намерение да участвам в игричките й. Обзалагам се, че ако й предложите достатъчно пари, ще ви каже
