на глас грозните си опасения, че е дошла да се включи в плячкосването на града. Тъкмо се канеше да се извини за грубостта си, когато тя се обърна към него със святкащи от гняв очи.
— Вие… вие не сте по-добър от онази измет… от мръсната, убиваща и насилваща тълпа! — извика тя. Думите й бяха като отрова на змия. — Как посмяхте да се държите така с мен? Вие сте негодник, затънал до гуша в калта…
— Веднага млъкнете! — изкрещя Джулиън, забравил намерението си да сключи мир с нея. — Ако не бях дошъл точно навреме, сега щяхте да лежите насред площада, лесна плячка за всички, които искат да ви имат.
— Мръсна, достойна за презрение свиня — отговори му тя и изведнъж гласът й затрепери. С безкрайно учудване Джулиън забеляза сълзи в дълбоките виолетово-сини очи, лицето й се разкриви болезнено.
— Войници — продължи с пресекващ глас тя. — Всички сте вонящи изчадия на ада, всички. Варвари, по-лоши от зверове. — Тя направи широк жест с ръка. — Животните не се държат като вас. Те не се отнасят към себеподобните си като към боклуци, които трябва да бъдат изхвърлени… — Тя млъкна, защото гласът й беше натежал от сълзи. Обърна се бързо и тръгна към потрошената порта, като едновременно с това вдигна ръка, сякаш искаше да задържи смаяните слушатели.
Франк я зяпаше с отворена уста, момичето отново се притисна на гърдите му. Джулиън промърмори тихо проклятие. Разтърси глава, за да се освободи от вцепенението, причинено от думите й, и се втурна след нея:
— Тамсин!
— Оставете ме на мира! — изплака тя, извърна глава настрани и го блъсна с все сила.
По бузата й потече едра сълза и остави бяла следа върху мръсното лице, преди да потъне в ъгълчето на устата. Без да съзнава какво прави, тя подаде език и облиза сълзата, но след нея дойде още една и още една…
Джулиън забрави всички обвинения, които й беше отправял, забрави грозните й думи преди малко. Забрави, че не можеше да понася високомерието и егоизма на тази бандитка. Забрави, че тя го вбесяваше до дън душа при всяка нова среща. Пред него беше само една безпомощна и безкрайно тъжна млада жена. За първи път забеляза кръвта по дрехите й.
— Елате — подкани я тихо той. — Време е да се махнем оттук. И без това не мога да сторя нищо, за да ги спра. Трябва да ги оставим да се наситят.
— Оставете ме на мира! — повтори тя, но в думите й нямаше предишната настойчивост.
Джулиън поклати глава.
— Ако трябва, ще ви нося, Виолет.
— Копеле! — изсъска тя, но сълзите й потекоха отново. Тя изтри очите си с ръка и още повече размаза мръсотията по бузите си и накрая заприлича на коминочистач. Ала когато той сложи ръка на рамото й и я побутна към улицата, тя не се възпротиви.
— Нали спасихте момичето — прошепна той, опитвайки се да я утеши.
— Но тя е само една от многото — изхълца Тамсин. — Те изнасилват монахини, оскверняват църкви и пронизват мъжете с байонетите си. И друг път съм виждала тази сцена. — Последното изречение беше произнесено така тихо, че едва се разбра, но болката й отекна като сигнал на тромпет.
Извън града португалски войници копаеха гробове за мъртвите, натрупани един върху друг на грубо сковани колички. Щом гробовете станеха достатъчно дълбоки, щяха да ги нахвърлят вътре и да ги засипят с пръст.
— И вие сте като другите, дори по-лоши — повтори обвинението си Тамсин. — Какво оправдание може да има за това, което става в града? Това е трагедия за мирните жители. Защо е тази безсмислена жестокост?
— Попитайте Наполеон — отговори кратко Джулиън. — Попитайте Филипон. Ако беше предал града, когато стана ясно, че не може да го задържи, щеше да спаси стотици и хиляди войници и цивилни. Не сме само ние, Виолет.
— Не съм казала, че сте само вие — отговори сърдито тя. — Всички войници са еднакви. Брутални, зверове…
— Това е война. Тя превръща мъжете в зверове — прекъсна я уморено Джулиън. — А какво ще кажете за баща си? Той е водил война заради парите, а не заради принципите си, нали?
— Не смейте да говорите за баща ми, англичанино! — Тя се хвърли към него като тигрица с нож в ръка, очите й, все още влажни от сълзите, святкаха гневно. — Какво знаете вие за човек като Ел Барон? Вие, жалките, флегматични английски войници! — Последните думи бяха произнесени като най-грозна обида.
— А вие не смейте да ме заплашвате, Виолет! — отговори й със същия тон той, сграбчи китката й и я извъртя болезнено. Тя изохка и изпусна ножа. Джулиън побърза да го изрита надалеч. — Вече ми омръзна да се отнасяте към мен като към някакъв варварин! — Той я блъсна така силно, че тя падна на колене. — Вече не искам да имам нищо общо с вас! Вървете, където си искате, само не се мяркайте пред очите ми! — Той се врътна на токовете си и закрачи с големи крачки към лагера. Ала само след няколко метра забави крачка и колебливо погледна през рамо.
Тамсин бе останала на колене в прахта. Главата й беше сведена, по бузите й се търкаляха едри сълзи. Изобщо не беше забелязала отдалечаването му. За първи път след случилото се в Пуебло де Сан Педро тя преживяваше клането във всичките му подробности. Никога досега не си беше позволявала да си припомня последната битка на баща си и как майка й лежеше мирно и тихо в сянката на голямото дърво, заспала завинаги. Днес видя и всичко останало. Убитите бебета, изнасилените жени, изтезаваните мъже и пламъците на запаленото село, които се издигаха към небето. А Габриел и тя, двама от неколкостотин души, наблюдаваха страшната сцена иззад близкия хълм, безпомощни и вцепенени от ужас. А после, след три дни, когато варварите изоставиха горящите къщи и убитите селяни, когато взеха всичко, което можеха да носят, Габриел и Тамсин слязоха в селото и погребаха Сесил и барона. След това изровиха огромен общ гроб за всички останали, също както правеха сега португалските войници, защото не бяха в състояние да погребат всекиго в отделен гроб.
— Елате с мен, не бива да оставате тук — проговори меко Джулиън и се наведе над нея. Вдигна я на ръце и тя зарови лице на гърдите му. Той усети как тялото й се разтърсваше от ридания, но не се опита да я утеши. Щом стигна до палатката си, изгони Добин и спусна платнището.
— Разкажете ми всичко — помоли с тих глас той.
9
Джулиън вървеше през лагера към палатките на ранените. Много от хората му лежаха там и посещението на полковника щеше да им помогне да понесат по-леко страданията и болките, макар че надали щеше да поправи собственото му настроение. Онези от войниците му, които не лежаха в общите гробове с останалите мъртви, или ранени в една от големите палатки, се забавляваха с вино и жени в Бадахос. За да направи от тях добрите, смели и усърдни войници, които познаваше, щеше да му се наложи да прибегне до бесилката и триъгълника: три завързани една за друга алебарди, на които връзваха войниците, за да ги бичуват… Неприятна задача, но Уелингтън щеше да я изпълни със същата безогледна деловитост, с която беше разрешил на армията си да плячкоса Бадахос.
— Полковник Сейнт Симон, нали?
Джулиън се изтръгна от мрачните си мисли и влезе в първата палатка. Лекарят, който стискаше в ръка окървавен нож, вдигна поглед от операционната маса, на която лежеше здраво овързан мъж, изпаднал в безсъзнание; десният му крак беше отрязан до коляното.
— Да, аз съм. — Джулиън погледна учудено лекаря. Никога досега не го беше виждал.
— Прощавайте… но снощи се запознах с една твърде интересна млада жена и тя ми каза, че е ваша приятелка. Точните й думи бяха „много близка приятелка“. — Лекарят изтри с ръкав овлажнялото си чело. — Настойчиво ме помоли да се заема веднага с ранения, когото беше докарала… и трябва да кажа, че беше много убедителна. Даже ми заяви, че перът също я познава.
— Ла Виолет — каза Джулиън, повече на себе си, отколкото на лекаря. — И какво точно правеше?
— Пренасяше ранени от бойното поле на великолепния си бял кон… никога не бях виждал такъв кон. —
