— Какво става тук? — До тях спря мъж в окървавена лекарска престилка, след като бе дал указанията си на носачите.
— Доведох двама мъже, които се нуждаят от незабавна лекарска помощ — обясни Тамсин. — А този глупак ми каза да ги оставя да умрат в калта.
Лекарят примигна смаяно.
— Коя сте вие?
— Главнокомандващият знае коя съм — отговори твърдо младата жена. — Освен това съм близка приятелка на лорд Сейнт Симон от шеста дивизия. И докато аз стоя тук и се карам с някакъв селяк, хората умират от раните си, защото не мога да ги изведа от бойното поле! — Тя махна презрително към момъка, с когото бе разговаряла, и му заповяда: — Помогнете им да слязат от седлото!
Лекарят прегледа ранените и се обърна към носачите.
— Единият ранен може да ходи. Отведете го във втора палатка.
Стрелецът с превързаната челюст поклати глава. Лицето му беше разкривено от болка, но той посочи другаря си със същата настойчивост, която бе накарала Тамсин да тръгне да го търси.
— Не се безпокой, ще се погрижа за него — отговори нетърпеливо лекарят. — Не мога да ти обещая, че ще го спася. Ще се наложи да отрежем крака му… Ей, побързайте с носилката — извика той на двамата мъже, които излязоха от входа на палатката.
Мъжете хукнаха към тях и бързо натовариха ранения. Едва като видя, че приятелят му ще получи необходимата помощ, стрелецът се отдалечи, подкрепян от едни санитар. На влизане в палатката се обърна и благодарно махна с ръка на Тамсин.
— Надявам се, разбираш, че ни чака още много работа, Цезар — проговори меко Тамсин и се метна на седлото. — Знам, че мразиш бойните полета, но не можем да седим бездейни и да гледаме, нали?
Тя препусна отново към града, за да потърси ранени, които бяха в състояние да издържат този малко странен и въпреки това бърз начин на транспортиране.
Джулиън Сейнт Симон стоеше на градския площад и се оглеждаше тревожно. За щастие беше останал невредим, без нито една драскотина, само беше целият почернял от оръдейния огън. Преди три месеца беше присъствал на щурмуването на Куидад Родриго и помнеше какъв ужас беше преживял, но онази нощ беше безобидна игра в сравнение с онова, което сега се разиграваше пред очите му.
— Джулиън! Слава богу, жив! — Франк Фробишър прекоси площада и го прегърна зарадвано. — Видях как се свлече на земята пред бастиона „Сан Винсенте“, но не можах да стигна до теб в бъркотията.
Капитанът беше загубил шапката си. Куртката му беше разкъсана, от веждата към ъгъла на устата минаваше кървава драскотина.
— Само се спънах, нищо повече — отговори успокоително Джулиън и удари приятеля си по рамото. — Тим бе отнесен в лазарета, в окото му попадна парче граната.
— А Диърбърн е убит — съобщи Франк. Лицето му беше безизразно. — И Джордж Касълтън и… още много други. — Той огледа пустия площад. Жителите на Бадахос се бяха изпокрили по къщите си и бяха заключили вратите. Никой не смееше да се покаже пред победителите. От време на време откъм стените се чуваха изстрели.
— Войниците са в опасно настроение — продължи Франк Фробишър. — Ако командирът им разреши да влязат в града, ще започне плячкосване, което ще бъде много по-страшно от онова в Куидад Родриго.
— Той ще им разреши — отговори уморено Джулиън и потърка тила си. — Те се биха като лъвове, видяха как падат другарите им и сега горят от желание да си отмъстят.
Двамата мъже погледнаха към небето, където вечерницата бавно избледняваше.
— Ако Уелингтън беше обесил онези от гарнизона на Куидад Родриго, днес щяхме да спасим от смърт хиляди хора — заговори отчаяно Джулиън. — Филипон никога нямаше да задържи града толкова дълго, ако беше сигурен, че при поражение ще свърши на бесилката.
Франк вдигна рамене.
— Според мен избиването на пленения гарнизон е средновековен обичай.
— Нима мислиш, че онова, което ще стане в този град, е цивилизовано? — попита горчиво Джулиън. — Войниците са побеснели от жажда за мъст и ще се държат като зверове. Знаеш ли колко усилия ще ни струва да ги вразумим след края на оргията?
Франк не отговори. И двамата знаеха, че Джулиън казва истината.
Беше ранна сутрин, когато войниците и офицерите от френския гарнизон бяха отведени под стража в Елвас и английските войски нахлуха в града. Те заляха Бадахос като порой и си проправиха път през пробитите стени. Кървавата нощ бе събудила в душите им дива жажда за отмъщение, която сега трябваше да бъде задоволена.
Два часа след разсъмване Тамсин най-после отведе Цезар в обора му. След усилената нощна работа конят беше уморен и покорен, а тя падна като труп в леглото в стаичката на сеньора Браганца, както си беше мръсна и цялата в кръв. Отказа категорично предложението на вдовицата да хапне и да се измие.
Спа пет часа и се събуди освежена и бодра, но с непогрешимото чувство, че нещо не е наред. Скочи от леглото и изтича до прозореца. Улицата беше пуста, само няколко селяни стояха в сянката на една стена. Те не си говореха, просто се бяха облегнали на стената и пушеха лулите си.
Тамсин слезе долу. Сеньора Браганца не се виждаше никъде, затова тя излезе на улицата, все още в мръсното си облекло. Шумът откъм Бадахос се чуваше съвсем ясно в хладния утринен въздух. Диви крясъци, пронизителни викове, писъци, смесени със странна музика от свирки и барабани.
Тамсин скръсти ръце пред гърдите си. По гърба й пробягаха студени тръпки. Вече беше чувала подобен шум.
Сеньора Браганца се появи с кана мляко. Заля гостенката си с поток от португалски думи и бързо я избута в кухнята. Принуди я да седне на масата и й направи омлет с много мащерка и розмарин. После й поднесе кана силно горещо кафе.
След като се нахрани механично, Тамсин стана, благодари на хазайката с отсъстваща усмивка и се върна на улицата. Новото предложение на вдовицата да й донесе гореща вода и чисти дрехи мина покрай ушите й.
Без да съзнава какво прави, тя прекоси понтонния мост и се запъти към Бадахос.
Палатковият лагер беше почти пуст, пълни бяха само лазаретите, където лекарите работеха с пълна пара. Колите, които караха ранените, също бяха намалели. Когато дойде заповедта за оттегляне, мъжете изоставиха ранените си другари, за да се включат в оргиите, които предстояха в Бадахос. Тамсин влезе в града през един от пробивите в стената. Някой в окопа под нея помоли за вода, тихо и настойчиво. Тя спря и затърси ранения, но в бъркотията от безжизнени тела не можа да разбере кой е мъртъв и кой е още жив. Част от нея й внушаваше, че постъпва глупаво, като отива в града, но нещо много силно я тласкаше да го стори.
Група войници минаха покрай нея, натоварени със стоки, плячкосани от близкия магазин. Разбитата врата показваше как се бяха сдобили с тях. Песните на пияните долитаха от всички страни и Тамсин побърза да се отдръпне от уличката, където бяха насядали войници и се наливаха с вино от пробитата бъчва. Пушките бяха небрежно захвърлени настрана. Някои от тях видяха Тамсин и се засмяха. Устата им бяха червени от виното, очите изцъклени, но бяха мирно настроени и само подвикнаха подире й няколко шеги, без да се опитват да я спрат.
Тамсин беше оставила пушката и патрондаша си в Елвас и носеше само ножа в колана си. Надяваше се да спре войниците с мъжкото си облекло и най-вече с мръсната си, покрита с кървави петна дреха. Единственото украшение, което носеше, беше медальонът на шията й, но той беше скрит под ризата.
Тя прекоси калдъръмената улица, като се ослушваше: между виковете и писъците се чуваха отделни пушечни изстрели. Някой биеше барабан, друг му пригласяше със свирката си. От близката църква изскочи млада монахиня с разкъсана черна одежда, преследвана от група викащи и смеещи се войници с разтворени куртки и ризи. Един от тях размахваше златна олтарна покривка, сякаш беше пленил неприятелско знаме, друг държеше два масивни сребърни свещника.
Монахинята се опита да се скрие във входа на близката къща. Тамсин успя да види ужасеното й лице под булото, преди вратата да се отвори и една ръка да я прибере на сигурно място в къщата. Мъжете се
