— О! — извика Тамсин и отпусна ръката си. Изумлението й беше съвсем искрено. — Вие изобщо не сте рицар! Аз ви предложих съвсем честно да спите с мен, а вие… Изпитвам привързаност към вас, желая ви, а вие…
— Привързаност! Желание! — Мъжът избухна в грозен смях. — Откъде, по дяволите, сте научили тези думи? И какво си мислите, че имате насреща си глупак, който ще се хване на въдицата ви?
— Това е истината — отговори сърдито Тамсин.
Джулиън я погледна право в очите и застина на мястото си. Погледът му се плъзна бавно по стройното моминско тяло. Тази малка жена вибрираше от енергия и възмущение, но в нея имаше и нещо друго. Решителност и целеустременост, които бе усетил още в първия момент. Тя беше готова да използва тялото си, за да го накара да направи онова, което искаше от него. Е, крайно време беше Ла Виолет да се научи, че не може безнаказано да използва хората за користните си цели.
— Значи ме желаете и изпитвате привързаност към мен? — попита тихо той и сложи ръце върху колана си. — Докажете ми го, Виолет. — Той откопча колана си и го остави на масичката под прозореца. — Е, какво чакате? — Той погледна към Тамсин, която стоеше нерешително насред стаята. — Съблечете се.
Нищо не ставаше така, както го беше замислила. Полковникът уж се беше поддал на съблазните й, но не беше точно така. Е, щом беше започнала, трябваше да го доведе докрай. Тя събу ботушите си и се съблече бързо. Нахвърля безредно дрехите си по пода.
Полковникът стоеше пред нея гол, с леко разкрачени крака, опрял ръце на хълбоците, и я чакаше.
— С нетърпение очаквам да видя демонстрация на желанието и привързаността ви — обяви тържествено той. — Но ви предупреждавам, че разполагам с ограничено време, затова се надявам да приложите успешно уличните си номера.
Тамсин потрепери и затвори очи.
— Да, милорд полковник, мисля, че ще се справя — отговори, едва чуто тя и направи крачка към него.
Нещо го предупреди тъкмо навреме и той се хвърли светкавично настрана, за да избегне насоченото право срещу слабините му коляно.
— Мръсница! — изрева вбесено той и ноздрите му се издуха. Коляното й го улучи болезнено в хълбока, но мисълта какво щеше да стане, ако не беше реагирал навреме, беше много по-страшна.
— Как посмяхте да ме обидите по този начин! — изкрещя Тамсин и затърка ожесточено коляното си, което беше влязло в болезнен досег с мускулестия му хълбок. — Веднага се махайте оттук! Няма да ви докосна, даже да сте последния селянин!
— Така значи? А какво стана с привързаността и желанието ви? — Изведнъж той я вдигна и я хвърли на леглото. — Май изчезна много бързо.
Тамсин видя възбудата му и се усмихна вътрешно. Очевидно този мъж обичаше добрата битка — също като нея, макар че при тези обстоятелства битките й носеха само ядове. Там, където голата му кожа докосваше нейната, тялото й пламваше като в треска, а в слабините й пулсираше дива възбуда.
Джулиън се приведе над нея и мушна коляно между бедрата й. В яркосините очи, които я гледаха, светеше убийствен глад.
— Или може би не? — прошепна дрезгаво той и разтвори бедрата й.
— Искам да знаете, че привързаността е изчезнала — заяви Тамсин и облиза внезапно пресъхналите си устни. Ръката му намери целта си. Без да отмества поглед от лицето й, той започна да си играе с тялото й, сякаш имаше пред себе си струни на лютня. Милваше и дразнеше, докато струните зазвъняха. Когато тихите й сладостни викове изпълниха стаята в мига на екстаза, той сложи едната си ръка под задничето й, вдигна я към себе си и проникна с един-единствен мощен тласък във все още пулсиращата й утроба.
Очите му заблестяха доволно, движенията му се ускориха. Все още не откъсваше поглед от лицето й. Пръстите му милваха устните й и тя усещаше аромата на собствената си възбуда. Джулиън се усмихна и тя отговори на усмивката му. Двамата се задвижиха в прастария ритъм на любовта. Дълбоко, топло чувство на щастие се надигна в гърдите й и потече като мед по вените й. Беше й много трудно да си представи, че само преди няколко минути се бяха карали като кръчмар и кръчмарка.
Джулиън се приведе над нея с искрящи от възбуда очи. Движенията му станаха по-бързи, устните му се впиха в нейните, езикът му проникна навътре и заигра с нейния, виковете им се сляха като телата им в сладостния поток на екстаза.
Тамсин се върна на земята бавно като нежен лист, паднал от есенното дърво.
Тя помилва с благодарност гърба на Джулиън, по който блестяха дребни капчици пот. Той се отпусна тежко върху тялото й и замря.
След няколко минути се отдели с нежелание от нея. Дъхът му все още излизаше неравномерно, когато се отпусна редом с нея на тясното легло. След малко седна, стъпи на пода и я погледна. Помилва нежно корема й, с жест, който беше признание за заедно изживяното щастие, но и сбогуване. После се изправи.
Тамсин остана в леглото и мълчаливо го зачака да се облече. Ако тази демонстрация на диво желание и великолепното й изпълнение бяха променили решението му да й откаже помощта си, това не се виждаше. Той закопча колана със сабята и се върна До леглото. Наведе се и я целуна за сбогуване.
— Внимавайте за себе си — проговори меко той. — И поздравете Габриел от мен, когато дойде да ви вземе.
Вратата се затвори зад гърба му и тя чу тежките му стъпки по стълбата. Този човек очевидно бързаше да избяга от нея.
Полковник Джулиън Сейнт Симон беше много по-труден противник, отколкото беше очаквала. Тамсин стана от леглото и отиде до прозореца, за да го види как върви надолу по улицата. Следващата им среща щеше да стане след битката за Бадахос. Не беше разумно да повтори днешното предизвикателство, преди да е свършил най-важната си работа.
Разбира се, ако Джулиън останеше жив до следващата сутрин…
8
Атаката започна в десет часа през нощта.
Късно следобед Тамсин излезе да поязди извън града. Въздухът беше зареден с напрежението на мъжете, които бяха получили допълнителна порция грог, за да се въодушевят от предстоящата битка. Те се събираха на групи, оглеждаха въоръжението си, разказваха си случки от минали битки. Някои вдигнаха глави, когато Тамсин мина покрай тях, но вниманието им беше повече към Цезар, отколкото към ездачката му.
През цялото време Тамсин се питаше къде в този огромен палатков лагер се намираше Джулиън Сейнт Симон. Палатките на висшите офицери се разпознаваха лесно по големината си. Тя мина покрай някои от тях и чу гласове и мъжки смях. Звъняха чаши, потракваха съдове. Очевидно преди битката офицерите на Уелингтън вечеряха заедно.
Тя не посмя да потърси Сейнт Симон, защото знаеше, че тази вечер той ще има нужда от всички свои сили и трябва да се съсредоточи. Но самотната разходка отвлече поне за малко вниманието и от онова, което предстоеше. Тъй като беше отраснала във военен лагер, тя познаваше грижите и вълненията преди битката. Затова и не можа да остане бездейна в Елвас, да седи и да чака като безполезен наблюдател.
С вечерния здрач над града се спусна застрашително мълчание. Артилерийският обстрел престана, пушките заглъхнаха, атмосферата в лагера се промени. Офицерите излязоха от палатките си. Те дадоха заповедите си с тих глас и мъжете тръгнаха на групи към окопите. Нощта беше тъмна, плътни облаци закриваха луната.
Тамсин излезе от лагера и се запъти към близкия хълм, където остана на седлото си и зачака. Виждаше ясно светлините на постовете, застанали на стените на Бадахос, но иначе равнината беше тъмна и заплашително тиха. Нямаше никакви признаци, че цяла армия се промъква през окопите, за да отнесе стълби и куки чак до градските стени и да започне щурма.
Но французите знаеха, че врагът идва. Разузнаването им работеше добре и сигурно беше узнало, че предстои нападение, макар да не знаеха точния час и плана му. Но те бяха готови да защитават пробивите в стените и сигурно в този момент чакаха със затаен дъх също като нападателите.
