много скоро и гладът щеше да плати скъпо за съпротивата си.
— Сержант Гордън ни разказа историята с еполетите на Корниш — обади се дълбок глас от мрака зад Джулиън. — Както разбрах, Ла Виолет обича да погажда мръсни номера да почтените хора.
— Би могло и така да се каже, Франк — отговори сухо Джулиън и се обърна към младия капитан, който му беше адютант. — Самият аз обаче бих употребил друг израз.
— Партизаните са странна компания — отбеляза с усмивка капитан Франк Фробишър. — Те се отнасят към нас много по-лошо, отколкото към истинските си неприятели.
— Е, моята работа с Ла Виолет е вече свършена, слава богу — заяви Джулиън. — Оставих я да изпробва номерата си пред Уелингтън. Да видим дали ще се справи. — Той се запъти към палатката си. — Искаш ли по едно питие за приспиване? Имам много приличен коняк и се надявам, че Тим О’Конър не го е изпил в мое отсъствие.
Франк избухна в смях.
— Съмнявам се, че даже Тим ще успее да мине през Добин. Не знам откъде си намерил този момък, но той е истински Цербер, когато трябва да пази имуществото ти.
Двамата се приведоха и влязоха в палатката на полковника, където ординарецът тъкмо палеше газената лампа. На малката печка с дървени въглища димеше тенджерка с вода.
— Желаете ли да ви направя чай, полковник? — попита Добин, който познаваше навиците на своя началник.
— По-късно… Капитан Фробишър би желал чашка коняк. — Джулиън предложи стол на госта си и се наведе над един сандък, в който съхраняваше ценните бутилки. — Имаме ли чаши, Добин?
— Разбира се, сър — отговори обидено момъкът и побърза да ги донесе.
— Май ми замириса на коняк! — През открехнатото платнище надникна едро лице с червени бузи. — Знаех си, че си се върнал, Джулиън. Както чух, преживял си истинско приключение. — Тим О’Конър влезе в палатката и помещението изведнъж се смали. Великанът си придърпа стол и цялото му лице засия. — Разкажи ни за партизанката. Красива ли е?
— Не е по моя вкус — отговори сърдито Джулиън и бързо смени темата. — Утре трябва да щурмуваме бастиона „Сан Винсенте“. Имате ли някакви предложения как да разпределим бригадата?
Приятелите му веднага посветиха вниманието си на щурма на Бадахос и забравиха за Ла Виолет. Ала колебанието на Сейнт Симон да опише по-подробно срещата си с тази бандитка или поне да задоволи любопитството им не остана незабелязано.
След като приятелите му си отидоха, Джулиън се изтегна на тясното си войнишко легло и отпи голяма глътка чай. Мислеше за идващия ден, за вероятността да намери смъртта си под стените на Бадахос, за неизбежните загуби. Утре щеше да загуби още приятели. През четирите години на войната на полуострова беше загубил много приятели и му ставаше все по-трудно да приема смъртта им.
Ла Виолет също се беше срещала със смъртта. Той го прочете в очите й, в сянката, която често падаше на лицето й. Тя беше изтъкана от крайни противоречия. Под веселата и чувствена външност се криеха тъмни преживявания.
Той поклати глава и отново се постара да си внуши, че не бива да мисли повече за това момиче — да забрави страстта й, дяволиите, подигравката и тъгата й. Да ги забрави завинаги.
7
Когато на следващата сутрин майор Сандерсън дойде да вземе Тамсин от къщата на сеньора Браганца, тя закусваше в слънчевата кухня. Вратата към градината със зеленчуци и подправки беше отворена. Покрай тухлената й стена бяха наредени десетина кошера.
— Добро утро, майоре. — Тамсин поздрави момъка със сияеща усмивка и му посочи отсрещния стол. В другата си ръка държеше голяма филия хляб, намазана с масло и мед. — Желаете ли кафе? Сеньората прави чудесно кафе.
— Не, благодаря. Изпраща ме главнокомандващият. Трябва да ви придружа до главната квартира. — Бригадният майор пристъпваше смутено от крак на крак. Не знаеше как да обясни на закусващата партизанка, че нямат никакво време за губене. Уелингтън беше нервен и се дразнеше от нищо заради предстоящото щурмуване на Бадахос.
— Ще си изям закуската и след това ще бъда на разположение на херцога — заяви спокойно Тамсин и си отряза още една филия хляб. — Докато чакате, можете спокойно да изпиете чаша кафе.
Сандерсън седна насреща й. И без това щяха да го ругаят, че е закъснял, защо поне да не се подкрепи. Тамсин му кимна окуражително, а сеньората бързо постави пред него чаша с димящо кафе.
— И полковник Сейнт Симон ли е в главната квартира? — попита дружелюбно младата жена.
— О, не, сеньорита. Той е при хората си. Бригадата му ще участва в тазвечерното нападение.
— Значи тази вечер ще бъде — промърмори едва чуто Тамсин. По гърба й пролазиха студени тръпки. Колко ли мъже щяха да загинат до утре сутринта? Дали и Джулиън Сейнт Симон щеше да бъде един от тях? Ледени ръце посегнаха към сърцето й.
Внезапно тя бутна стола си и лейтенантът скочи изненадано. Като видя лицето й, застинало в жестока маска, той пое дълбоко дъх. Това момиче беше непредвидимо. Къде изчезнаха радостта и веселието му?
Ако Сейнт Симон паднеше под стените на Бадахос, тя трябваше да започне от самото начало. Тази ужасна мисъл я изпълни с горчивина и студ. Затова стана и бързо изтри пръсти в карираната салфетка.
— Да вървим, лейтенант.
Гласът й прозвуча заповеднически. Момъкът скочи веднага и остави недопитото си кафе. Тамсин тръгна бързо надолу по улицата и Сандерсън трябваше да подтичва, за да не изостане.
Уелингтън я поздрави с мрачна учтивост. Очевидно мислите му бяха заети със съвсем други неща. Тамсин отказа предложения й стол и приседна на перваза на прозореца.
— Е, каква цена искате за желаните сведения, Виолет? — Главнокомандващият нямаше намерение да си губи времето със светски учтивости. — Сандерсън, записвайте, моля.
Адютантът седна зад писалището и подостри едно перо. Тамсин удостои главнокомандващия с хладна усмивка.
— Ще ви съобщя цената си само в присъствието на полковник Сейнт Симон.
— Какво? — Уелингтън я погледна слисано. Спомни си какво беше казал Джулиън за злобните й игрички и се ядоса. — Какви са тези глупости?
— Аз не говоря глупости, сър. — Тамсин скочи от перваза. — Това е условието ми. Надявам се, че като чуете какво имам да кажа, ще ме разберете. Ще ме намерите в дома на сеньора Браганца, когато полковникът пристигне. — Без да каже нито дума повече, тя излезе от стаята, като на сбогуване се усмихна учтиво на двамата мъже.
— Какво, по дяволите, става между това момиче и Сейнт Симон? — запита се на глас Уелингтън и Сандерсън се направи, че не е чул, защото въпросът не беше зададен към него. — Нещо не е наред, но какво?
Уелингтън направи няколко крачки към прозореца, после се върна обратно до камината. Незнайно по каква причина Джулиън му бе заявил, че не желае повече да има нищо общо с това момиче. Правилно ли беше да му заповяда да се яви само защото Ла Виолет настояваше?
Не, той трябваше да има сведенията й. Щом вземеха Бадахос, англичаните щяха да потеглят на север, в посока Кампо Майор, и сведенията на Виолет щяха съществено да улеснят новия поход. Освен това, ако пропуснеше този благоприятен случай, никога вече нямаше да има такава ценна помощничка.
— Сандерсън, изпратете някого при полковник Сейнт Симон. Да се яви в главната квартира колкото се може по-бързо.
— Тъй вярно, сър. — Адютантът тракна токове и излезе от стаята. Беше ранна сутрин, но след няколко часа всички щяха да бъдат заети с щурма на Бадахос.
Джулиън тъкмо обсъждаше предстоящото нападение с командирите на поделенията. Трябваше да уточнят разпределението на войниците пред бастиона „Сан Винсенте“. Бригадата им не беше включена в главното нападение, но щеше да заеме място на единия фланг и да проведе паралелна атака, за да отклони
