Когато Сандерсън отвори уста да повика подкрепление, Габриел го сложи отново на стола му.
— Е, тогава ще съобщя сам за себе си — обяви весело той. Двама пехотинци се изкачиха задъхани по стълбата, но Габриел вече беше изчезнал в светая светих на командващия.
Когато великанът влезе, мъжете около масата вдигнаха смаяно глави. Джулиън затвори очи за момент и въздъхна примирено. След Габриел в помещението влязоха Сандерсън и пехотинците.
— Простете, сър, но не можах да го спра.
Уелингтън вдигна лорнета към очите си и огледа с интерес новодошлия.
— Разбирам, че ви е било трудно да го спрете, Сандерсън — отбеляза хапливо той. — С кого имам честта?
Габриел не си направи труда да се представи.
— Съжалявам, че ви попречих на вечерята, господа — проговори меко той. — Но съм дошъл да взема полковник Сейнт Симон. Момичето иска веднага да говори с него.
— Момичето е Ла Виолет — обясни провлечено Джулиън. После се облегна назад в стола си и вдигна чашата с вино. — Какво иска пак, Габриел?
Великанът сви рамене.
— Нямам представа, полковник. Каза ми само да ви доведа.
Джулиън изпразни чашата си и отмести стола си.
— Нали ще ме извините, господа? Дамата не бива да чака. — Гласът му преливаше от сарказъм и Габриел смръщи чело.
— Това не беше обида за момичето, полковник, или все пак?
— Това същество, което непрекъснато наричате „малко момиче“, е един коварен малък дявол — отговори прямо Джулиън. — И ако ви се иска да поспорим за това описание, бих предложил да излезем навън.
За момент в стаята се възцари тишина, после Габриел избухна в гръмогласен смях и чашите зазвъняха.
— Не ми се вярва, че ще се скарам с вас, човече. Е, тръгваме ли?
Джулиън кимна. Поклони се сковано пред офицерите от щаба на Уелингтън и тръгна след Габриел. Сандерсън и двамата пехотинци го последваха.
— Е, малката запозна ли ви най-после с безумния си план? — попита полковникът, докато двамата вървяха по осветената главна улица.
— Още не — отговори спокойно Габриел. — Ще ми го каже, когато реши, че е настъпил моментът.
— Не сте ли поне любопитен?
Великанът поклати глава.
— Аз ще я последвам и накрай света, какво има да говорим толкова?
Когато стигнаха до къщата на вдовицата Браганца, Джулиън се поколеба. Двете жени продължаваха да разговарят в кухнята.
— Къде е тя?
— Мисля, че се качи в стаята си — отговори Габриел. — Аз ще остана в градината да изпуша една лула. — Той кимна на полковника и изчезна в кухнята.
Джулиън изруга тихо. Малката бандитка отново му беше погодила номер, можеше да бъде сигурен в това. Хвърли бърз поглед към виещата се стълба, поклати глава и се изкачи на втория етаж. Почука на вратата й и тих глас го покани да влезе.
Джулиън пристъпи прага и спря като закован. Не можеше да повярва в гледката, която се разкри пред очите му. Слаба светлина падаше от малкия закръглен прозорец към стаичката, която се беше превърнала в пещерата на Аладин. На пода бяха оставени отворени сандъчета, за да се види съдържанието им: блестяща коприна, гладко кадифе, яркозелени смарагди и ослепително бели диаманти, тъмночервени рубини, морско- зелени аквамарини, замайващи тюркоази.
Още докато се взираше изумено в това съкровище, той чу тих смях, който идваше от тясното легло. Погледна нататък и отново повярва, че се е озовал в лудница или най-малкото сънува безумен сън.
Леглото беше покрито със злато. Златни монети и накити покриваха и тялото на Ла Виолет. Те блестяха на лунната светлина. Изглеждаха съвсем естествено върху млечнобялата кожа и се раздвижваха при всяко вдишване и издишване.
— Исусе, Мария и Йосиф! — прошепна невярващо той. — Какво правите, Тамсин?
— Изберете си нещо — проговори гърлено тя, без да става. — Заслужавате компенсация за неприятната задача, която ви възложих.
В гърдите му се надигна луд гняв.
— Заплащане ли ми предлагате? — попита с треперещ глас той. Не можеше да повярва, че е чул правилно.
— Предлагам ви компенсация — отговори съвсем тихо Тамсин. — Огледайте се. Изберете онова, което искате да имате. — Тя се раздвижи и златните монети по тялото й зазвъняха.
— Как посмяхте да ми предложите златото на един разбойник? — Той пристъпи към леглото и очите му потъмняха от гняв. — От всички обидни…
— Не си вадете прибързани заключения — прекъсна го с усмивка тя. Очите й блестяха като скъпоценностите в сандъчетата. Само лицето й не беше покрито със злато. Джулиън плъзна бавно поглед по тялото й. Нежните розови връхчета на гърдите й, които се подаваха изпод златните монети, го замаяха. Плоският й корем беше покрит със злато. На пъпа блестеше огромен смарагд, бедрата бяха покрити с дукати, на всеки нокът на краката блестеше излъскан дублон.
— Аз ви предлагам и друго богатство — прошепна обещаващо тя. — Щом отказвате златото, вижте какво се крие под него. Може би то ще ви хареса повече. — Тя разтвори предпазливо бедра и лунният лъч падна върху грамаден диамант.
— Вие сте… — Джулиън не можа да намери думи. Взря се като замаян в тъмния отвор на тялото й, неустоимо привлечен от блясъка на диаманта.
После бавно се отпусна на коляно до леглото и с връхчетата на пръстите си отстрани златните монети от гърдите й. Сведе глава и помилва едното зърно с език, а когато усети как то се втвърди под докосването му, се посвети на другото. Сладостта на кожата й, смесена с металния вкус на златото, беше неописуема.
Тамсин лежеше съвсем тихо, докато той откриваше тялото й сантиметър по сантиметър. Без да бърза, полковникът вземаше монетите и ги подреждаше на купчинки на пода. Устните му следваха пътя на ръцете и скоро не остана ъгълче от тялото й нецелунато.
Тя потръпваше от възбуда и скоро й стана невъзможно да лежи спокойно. Беше очаквала, че той ще помете монетите от тялото й с две-три нетърпеливи движения и ще се хвърли отгоре й с дива жажда. Вместо това той разкриваше голотата й с изнервяща бавност и скоро в слабините й се надигна безумно желание. Навсякъде, където минаваха устните му, кожата й пламваше, а кръвта потичаше по-бързо по вените.
Джулиън махна монетите от корема й, но остави смарагда в пъпа. После събра златото от бедрата и краката й. Накрая нежно взе в устата си всяко от пръстчетата й. Помилва с език стъпалата й и тя не можа да се удържи — простена тихо и се раздвижи неспокойно.
Джулиън вдигна глава към нея, без да изпуска от ръце стъпалата й. Диамантите в тъмния, влажен отвор на тялото й властно го привличаха.
— Магьосница — прошепна задавено той. Това беше първата дума, която бе произнесъл след като бе коленичил пред леглото.
Той се изправи и Тамсин обърна глава, за да проследи движенията му с нарастващо учудване. Джулиън се наведе над едно от сандъчетата и затърси между скъпоценните камъни. Върна се до леглото, преметнал на ръката си дузина огърлици, верижки и гривни. Коленичи отново до нея и започна да украсява тялото й, като през цялото време я гледаше право в очите. Гривните се плъзнаха по китките и глезените й, на врата грейна перлена огърлица. Златната верижка, украсена със смарагди, беше прекрасно украшение за тънката й талия, втората намери място на гърдите.
След малко Джулиън отстъпи назад и огледа делото си. На устните му играеше обещаваща усмивка. Погледна големите, гладки диаманти, които държеше в ръка, и усмивката стигна до очите му.
— Обърни се — прошепна той и гласът му беше подрезгавял от желание. — Но внимателно.
