Тамсин го послуша и легна по корем. Коланът от смарагди и злато се притисна в меката кожа на корема й и тя усети приятен хлад върху сгорещената си кожа.
Джулиън се наведе над нея. Тръпки пробягаха по тялото й, когато той плъзна единия диамант по гърба, между плешките, по ребрата и още по-надолу. Когато скъпоценният камък стигна до дупето й и нежно помилва заоблените му очертания, тя заби пръсти във възглавницата и се разтрепери като лист. Джулиън отвори внимателно меките гънки и мушна диаманта в райската градина между бедрата й.
Тамсин пое рязко дъх, но на устните й изгря усмивка. Това беше любовник, дорасъл до фантазията й. Но защо продължаваше да мълчи? Когато той отново се изправи, тя се обърна много внимателно, за да не развали блестящата украса, и очите й блестяха дори по-силно от накитите по тялото й.
Джулиън се съблече бавно, сякаш имаше пред себе си цялото време на света, и Тамсин проследи движенията му с жаден поглед. Тялото й гореше от желание. Когато той застана гол пред нея, тя загледа с неприкрито удоволствие великолепното му силно тяло, което й показа гордо колко беше възбуден. Без да се бави, тя му протегна ръце.
Джулиън се наведе над нея, притисна устни в нейните, целувката му беше страстна, изискваща. Езикът му се втурна и завладя устата й. Тамсин го обгърна с две ръце и се отвори пред търсещия му език, отвори се цялата.
След малко той се отдръпна леко от нея и очите му горяха от жажда. Ръцете му съвсем бавно се плъзнаха по тялото й, разтвориха бедрата й разкриха богатството, което се криеше между тях.
— А сега, съкровище, си моя цялата — проговори спокойно той.
11
— Кралят е луд, Прини е арогантен твърдоглавец, а останалите са глупаци!
Тази кратка и категорична оценка на кралското семейство беше приета с потиснато мълчание. Говорещият отпи голяма глътка вино и огледа поред мъжете, които седяха около масата в двореца Уестминстър, сякаш искаше да ги предизвика да му възразят. Той беше към края на шестдесетте, с черни очи, които гледаха пронизващо под рунтавите вежди и с гъста стоманено-сива коса.
— Всичко това ни струва дяволски много пари, Пенхалан — проговори предпазливо един от тримата. Той се облегна назад в стола си и отвори едно от копчетата на раираната жилетка, опъната от дебелия корем. — Какво ще кажете за чудовищния павилион на Прини в Брайтън? Никога не бях виждал подобно нещо. Десетки кулички и дракони.
Седрик Пенхалан изпухтя презрително.
— Ужасяваща глупост! А обществото кима и сияе и поздравява онзи глупак с добрия му вкус и богато въображение. В крайна сметка парламентът плаща сметката, нали?
— Точно така. — Съгласието дойде от министър-председателя, която се изправи решително на стола си, сякаш разбрал, че е дошло времето да поеме ръководството на дискусията. — Точно за това става дума, господа. Първо Уелингтън, който с всеки пощенски кораб изпраща искания за пари, адмиралтейството се нуждае от още кораби, а дворецът става все по-алчен. Не можем да се бием с Наполеон и едновременно с това да изпълняваме екстравагантните желания на Прини… да не говорим за претенциите на братята му!
Седрик Пенхалан взе една ябълка от красиво гравираната сребърна купа и грижливо я обели с малкия десертен нож. Смръщил чело, той посвети цялото си внимание на ябълката и успя да я обели цялата на съвършена спирала. Разговорът на вечерята, организирана от министър-председателя и малкото му доверени хора, беше взел семеен обрат: как да съчетаят противоречивите потребности на страната, която се намираше във война, с финансовите изисквания на безполезния, влюбен в себе си суверен? Кралят просто не искаше да проумее, че парламентът не е в състояние да задоволява скъпите му прищевки.
— Стюартите получиха жесток урок — отбеляза спокойно той и цинично изкриви уста. — Май не е лошо да дадем малко от същото лекарство на дома Хановер…
В първия момент в стаята се възцари смаяно мълчание, после мъжете се засмяха малко смутено. Те бяха свикнали с лорд Пенхалан и саркастичните му забележки, познаваха мнението му за кралския двор, но предложението на Пенхалан да организират революция и цареубийство, макар направено с обичайната му ирония, беше твърде необичайно дори за най-интимните му приятели.
— Имате опасно чувство за хумор, Пенхалан — проговори пръв министър-председателят. Стори му се уместно да укори внимателно приятеля си.
— Но аз не се шегувам. — Лорд Пенхалан вдигна високо гъстите си вежди. Очите му блестяха развеселено, но бяха пълни с пренебрежение. — Докога британското правителство ще задоволява вулгарните капризи на един немски селянин? — Той отмести стола си. — Извинете ме, господа. Милорд. — Той кимна на министър-председателя. — Вечерята беше отлична. Очаквам с нетърпение да ме посетите на Гросвенър Скуеър следващия четвъртък. Получих нова пратка бургундско и непременно трябва да го опитате.
След като се сбогува със сътрапезниците си, Седрик Пенхалан излезе навън в хладната мартенска вечер. Разговорът го бе ядосал, той бе накарал другите да усетят яда му и се надяваше, че е посял семе, което ще даде плодове. Крайно време беше да сложат край на разсипничеството на кралското семейство. Крайно време беше да напомни на правителството, че кралят и семейството му не са нищо повече от обикновени смъртни, които трябва да бъдат контролирани от парламента.
Той се усмихна на себе си и тръгна с бързи крачки по улицата. За толкова едър, силен мъж стъпките му бяха учудващо леки. Беше му доставило удоволствие да стресне сътрапезниците си с безгрижния намек за екзекуцията на Чарлз I. Разбира се, той никога не би предложил сериозно такъв път и другите го знаеха не по-зле от него… или поне си въобразяваха, че го знаят.
Усмивката му стана още по-широка, когато изкачи стълбището към дома си. Той разиграваше политическото си влияние зад затворени врати, повече чрез изказани шепнешком забележки и намеци, отколкото с преки обяснения. Рядко го чуваха да държи реч в камарата на лордовете, но могъществото на лорд Пенхалан беше многопластово и широкообхватно.
Вратата се отвори още преди да е посегнал към чукчето. Икономът се поклони тържествено.
— Добър вечер, милорд. Надявам се, че сте прекарали приятна вечер.
Седрик не отговори. Влезе в осветената от множество свещи приемна и се огледа със смръщено чело. От библиотеката се чуваха звънки смехове, придружени от пиянски крясъци.
— Значи племенниците ми са решили да прекарат вечерта в къщи — отбеляза с леден глас той. Икономът не отговори.
Седрик се запъти с големи крачки към библиотеката и отвори вратата. Гледката, която се разкри пред очите му, не беше приятна, но по лицето му не трепна нито едно мускулче. Три жени, почти разсъблечени, но силно гримирани, се бяха качили на масата и танцуваха за група от петима мъже, насядали по дивана и креслата с чаши в ръце.
— О, чичо, не ви очаквахме толкова рано. — Един от мъжете се надигна тромаво. Пияният му глас изразяваше страх.
— Разбира се, че не — отговори с отвращение чичото. — Сто пъти съм ви казвал, че няма да търпя мръсотиите ви в къщата си. Кажи на тези уличници да се махнат оттук. А вие вървете в публичния дом, където ви е мястото.
Той отстъпи настрана и проследи презрително как мъжете се изправиха несигурно на краката си и излязоха, мърморейки извинения. Жените се облякоха припряно. Очите им бяха замъглени от алкохола и пълни с отчаянието на гладните. Една от тях пристъпи към Дейвид Пенхалан и се усмихна плахо.
— По една гвинея за всяка от нас, сър — проплака тя. — Нали ни обещахте…
Племенникът на Седрик замахна и я удари с все сила през лицето.
— Да не ме мислиш за глупак? Как ли пък не, да платя цяла гвинея за пиянските танци на чувал с кости! — извика гневно той. — Веднага се махайте оттук! — Той вдигна отново ръка и жената избяга с плач през вратата, притискайки парещата си буза.
— Стига, Дейвид, наистина трябва да им дадем нещо — ухили се пиянски близнакът му и на лицето му се
