Тамсин устреми поглед към широкия, често използван път под тях, който се виеше от долината към прохода. Едрата фигура на полковник Сейнт Симон яздеше пред мулетата. Шестима грамадни, отрупани с оръжия конници бяха заобиколили мулетата, Хосефа се влачеше на опашката.
— Нищо не знае — отговори честно тя. — Няма представа, че съм от семейство Пенхалан, нито за диамантите, нито за плана на Седрик да убие сестра си. Той и Уелингтън знаят само, че съм сираче, че си нямам никого на света и отчаяно се опитвам да си намеря дом и семейство. Знаят също, че майка ми е била от Корнуол.
Габриел отметна глава назад и изпухтя презрително.
— И се хванаха на въдицата ти? Ох, малко момиче, би трябвало да се засрамиш. Накарала си двама възрастни мъже да се просълзят от трогателната ти история!
— Сесил често ми казваше, че кавалерството на английския джентълмен е много полезна слабост — обясни ухилено Тамсин. — Трябва да отида в Корнуол, нали разбираш, трябва да имам достъп до доброто общество. Под закрилата на полковника, настанена като гостенка в къщата му, ще имам всичко, от което се нуждая.
— Бъди по-предпазлива с полковника, малката ми — посъветва я Габриел. — Той не е от хората, които обичат да си играят с тях… макар че е истински рицар.
— Но аз изобщо не си играя с него — оправда се Тамсин. — Само го използвам за целите си.
— Това също няма да му хареса.
Тамсин трябваше да се съгласи с него, но премълча.
— Той не може да ми попречи, Габриел. Щом свърша работата си, веднага ще напусна Англия. Освен това полковникът ще се радва да се върне към любимата си война и изобщо няма да ми обърне внимание.
Габриел сви рамене.
— Надявам се да излезеш права, момиче.
Тамсин също сви рамене, после вдигна ръка за поздрав, защото видя, че полковникът е вдигнал глава към тях. Той беше засенчил с ръка очите си и следеше изкачването им.
Джулиън се направи, че не е видял махването й. Беше бесен, че двамата с Габриел не яздеха с тях, а продължаваха да се държат като партизани. Бяха го оставили сам в компанията на дебело навлечената Хосефа. Другите ездачи, назначени да пазят багажа, не можеха да се нарекат придружители. Дива орда негодници, водени от едноок дивак, който се отнасяше към английския полковник с неприкрито недоверие. Все пак те изглеждаха готови да защитават успешно богатството на Тамсин, ако станеше нужно.
Джулиън хвърли още един поглед към планинския склон и установи, че Тамсин е оставила козята пътечка и Цезар си пробива път през ниските храсталаци. Той се движеше уверено между бодливите растения, които избуяваха по склона и скоро излезе на пътя малко пред кервана с мулета. От сипея се отрониха ситни камъчета и затрополиха по коравата земя.
Тамсин яздеше без усилие на дамското седло, но Джулиън и не беше очаквал друго. Тя се чувстваше така добре на седлото, сякаш беше отрасла на кон. Би му било интересно да я види върху неудобното английско седло, което нямаше задна облегалка. Когато пристигнеха в Англия, щеше да й се наложи да се откаже от екзотичното си, добре подплатено седло, особено ако я поканеха на езда в Хайд Парк или в околностите на столицата. Нали много държеше да бъде приета в доброто общество…
— Самотен ли сте? — попита нежно тя и пусна коня си редом с неговия.
— Вие с Габриел очевидно водихте много интересен разговор — отбеляза горчиво той. Лицето й пламна и това го учуди безкрайно.
— Опитах се да го запозная с подробностите на плана си — обясни тихо тя. — Досега нямахме време да го сторим.
— Разбирам. И той прие плана ви с въодушевление, така ли?
— Какво друго би могъл да направи? — Ядосана от саркастичния му тон, Тамсин отговори по-буйно, отколкото бе възнамерявала.
— Да, разбира се, той няма причини да го стори. — Джулиън вдигна рамене. — Сигурен съм, че няма да му бъде никак трудно да се откаже от досегашния си живот и да напусне страната, която отдавна е признал за своя родина. А даже да му е малко трудно, вие въпреки това ще очаквате от него да стори онова, което вие искате. — Гласът му звучеше безучастно, сякаш говореше за времето.
Тамсин се изчерви още повече.
— Не разбирам какво искате да кажете.
— Мило момиче, много добре знаете какво искам да кажа. Когато сте си наумила нещо, непременно трябва да си го получите. Верността на Габриел няма да му позволи да ви остави да се оправяте сама и вие го използвате най-безсрамно.
— Защо ми говорите такива ужасни неща? — попита сърдито тя. — Наистина ли ме смятате за безсрамна използвачка?
— Забравяте, че и аз бях принуден да участвам в игричките ви — отговори остро той. — Нито за миг не помислихте кой съм и какво чувствам.
Тамсин прехапа устни. Учуди се, че при жестоките му думи очите й се напълниха със сълзи, че се почувства дълбоко засегната. Дълбоко в себе си трябваше да признае, че обвиненията му не бяха неоснователни. След прекрасната вечер в пещерата на Аладин преди два дни двамата почти не си говореха. Тя знаеше, че полковникът беше много зает с приготовленията за пътуването и с предаването на командването на бригадата на друг офицер и не смееше да го откъсне от работата му. На сутринта, когато тръгнаха от Елвас, той беше потиснат и мълчалив. Тя се надяваше, че времето и разнообразието на пътуването ще подобрят настроението му, затова тръгна по друг път с Габриел. Оказа се, че се е измамила. Той не беше променил мнението си за нея, даже я мразеше повече отпреди.
Тя примигна няколко пъти и пусна Цезар в галоп. Искаше да избяга далече от полковника и не погледна в каква посока е тръгнала. Цезар вдигна високо глава, подуши вятъра и удължи крачките си, докато накрая препусна в пълен галоп по тесния, опасен път.
— Тамсин! — извика подире й Джулиън. Сърцето му заби ускорено, когато конят и ездачката се насочиха право към тесния завой, едната страна на който представляваше стръмна скала. Само след миг те изчезнаха от очите му.
— Казахте й нещо, което я развълнува, нали? — попита спокойно Габриел, който беше слязъл по склона и се бе присъединил към малкия керван.
— Това е най-злобното, най-дивото хлапе, което съм срещал някога! — извика възбудено Джулиън. — Само не знам кой ще си счупи врата пръв, тя или конят!
— Нищо няма да й стане — отговори все така спокойно Габриел. — Двамата се познават много добре. Какво толкова й казахте?
— Само няколко истини — отвърна кратко Джулиън. — Крайно време беше някой да й отвори очите.
— Всеки път става така — обясни меко Габриел и му подаде меха с вино. — Малката не обича, когато й казват, че е направила грешка. И с Барона беше същото… особено, когато наистина беше сгрешил. — Той се изсмя тихо и се обърна да погледне мулетата, които идваха след тях. — Бих предложил да се махнем от пътя още преди смрачаване. Има някои опасни места, които трябва да избегнем. Засадите в тъмното са неприятна работа.
— Мъжете, които сте наели, изглеждат годни за работа. — Джулиън му върна меха с благодарствено кимване.
— Може би… но няма смисъл да се излагаме ненужно на опасност.
— Съгласен съм с вас. Ще спрем в следващото село. Дали има странноприемница?
— Не ми се вярва — ухили се Габриел. — В тази част на страната нямат странноприемници.
Двамата продължиха пътя си в мълчание. През следващия половин час не видяха никъде Тамсин. Джулиън се опита да скрие загрижеността си, защото Габриел изобщо не изглеждаше разтревожен. Полковникът си повтори няколко пъти, че е имал всички основания да й каже истината в лицето, но не успя да успокои съвестта си. Тя го бе принудила да изостави бригадата си в най-неблагоприятния момент. Това беше най-трудното решение в живота му. Уелингтън отиде в Бадахос начело на малък отряд изпитани войници и издигна бесилки на централния площад. Осъдиха десетина мъже, които бяха взели участие в
