плячкосването и насилията, и ги обесиха без много церемонии. Това накара и последните остатъци от деморализираната армия да напуснат града и да се върнат в лагерите, където задачата на офицерите беше да ги превърнат отново в нормални войници. И точно сега командващият полковник трябваше да напусне бригадата си и да се отправи в това безсмислено пътуване. Джулиън не можеше да се успокои, макар да знаеше, че новият полковник Тим О’Конър е добър и способен офицер, а останалите от щаба го подкрепят с всички сили.
Сутринта, когато напуснаха Елвас, полковникът беше в много лошо настроение и не можа да се удържи да не накаже причинителя на това зло с няколко груби думи. По някаква незнайна причина обаче тревогата му за сигурността на Тамсин взе връх над гнева от безогледността й и когато тя най-после се появи насреща им жива и здрава, той едва успя да скрие радостта и облекчението си.
— На около три мили от нас има пуебло — съобщи с равен глас тя. — Селото не е голямо, но има обори за конете и каменен обор за крави, където можем да приберем багажа. Оборът е солиден и можем да го охраняваме само с двама души. Ако разпределим добре постовете, ще можем да се наспим спокойно. — Тя говореше главно на Габриел и избягваше да поглежда полковника.
— А къде ще спят хората? — попита сухо Джулиън. Тамсин вдигна рамене.
— Селянинът ни предложи плевнята си. Там е по-чисто, отколкото в къщата, която гъмжи от бълхи.
Полковникът кимна. Те си носеха храна и се нуждаеха само от покрив над главите си, за да се предпазят от студената нощ в планината. Той хвърли бърз поглед към Тамсин и установи, че лицето й е помръкнало. Изненада се, че бе взела толкова навътре думите му, това не подхождаше на дръзката бандитка, която беше опознал така добре.
— Надявам се, че за в бъдеще ще ме слушате и няма да бягате през глава — произнесе укорно той.
— Останах с чувството, че не ме искате.
— Нима очаквахте нещо друго? — Той се загледа упорито в пътя пред себе си й здраво стисна устни. — Само на вас трябва да благодаря, че трябваше да изоставя хората си след всичко станало в Бадахос.
Тамсин прехапа долната си устна и очите й станаха още по-тъжни.
— Аз… — промълви плахо тя. — Аз ще се опитам да направя това пътуване и пребиваването ни в Англия колкото се може по-приятни за вас.
Джулиън я изгледа слисано. Погледът й беше открит и искрен. Нима наистина не беше разбрала какво му причинява? Възможно ли беше да е станала възрастна жена, без да е проумяла какво означават обществените задължения? Той пое дълбоко дъх. Трябваше да й изнесе поредната лекция, макар да беше почти сигурен, че тя няма да постигне целта си.
— Вашето старание да ми дадете обезщетение, мила Тамсин, заслужава похвала, но то не е най- важното. Не можете да си играете с хората и живота им, както вие намирате за добре, а после да компенсирате стореното зло с тялото си и неустоимите му прелести. Нима очаквате, че след такава компенсация всичко ще бъде наред?
— Но аз ви отнемам само шест месеца!
Още едно грешно попадение. Джулиън поклати глава и се отказа.
— Няма смисъл да говорим за това. Щом съм се захванал с тази работа, ще свърша всичко, което се изисква от мен. Ако преживеем следващите шест месеца, без да си издерем очите, ще бъда най-щастливият човек на земята.
Тамсин продължи да язди редом с него, потънала в мрачно мълчание. Скоро влязоха в селото. Според нея фактите бяха прости и ясни: следващите шест месеца бяха една съвсем малка частица от живота на полковника и нямаше да променят бъдещето му. За него не беше толкова важно как щеше да прекара следващите шест месеца, докато за нея това означаваше коренна промяна. Защо полковникът отказваше да разбере очевидната истина?
Хората от селото наизлязоха от къщите си, за да посрещнат пътниците. Планинската пътека беше единственият път, който ги свързваше със света. Тя разделяше селото на две половини. Пред къщите играеха дрипави деца, крещяха и размахваха ръце. Облечени в черно жени стояха на праговете, скрили лица под шаловете си, и наблюдаваха кервана с тъмни, внимателни очи. Мъжете бяха излезли пред портите на дворовете си, в които мършави пилета се ровеха в прахта, а мръсните кози се караха за последните късчета от отпадъците.
По склона се спускаше плитък поток и минаваше през средата на селото, където бяха издигнали нещо като дига. Водата се събираше в дълбоко корито и осигуряваше снабдяването на селото.
Тамсин махна на един мъж, който изглеждаше малко по-заможен от другите. Той стоеше на прага на най-голямата и стабилна къща.
— Това е старейшината на селото — обясни тя. — Ще използваме плевнята му. Разбира се, трябва да си платим.
Габриел слезе от коня си и отиде при старейшината.
— С мен няма да преговаря — обясни тихо Тамсин, обърната към полковника. — Защото съм облечена като жена. Ако бях с партизанските си дрехи, щеше да се отнася с мен като с равна.
Джулиън я погледна равнодушно и вдигна рамене.
— Е, поне костюмът за езда е малко по-удобен от роклите — продължи Тамсин, за да го накара да заговори. — Нося отдолу панталон и се чувствам почти нормално. Но не мога да общувам с местните хора.
— Крайно време е да свикнете с новото си положение — посъветва я все така равнодушно той. Беше решил да реагира на приказките й като на оплаквания. — Жените в английското общество не се държат като мъже… или поне не, когато искат да бъдат признати от обществото.
Тамсин се отказа да се помири с него.
— Барона гледаше на Сесил като на равноправна — във всички отношения — отбеляза възбудено тя.
Джулиън я погледна недоверчиво.
— Значи е бил необикновен човек. — Той слезе от коня си и преди Тамсин да е успяла да се смъкне от Цезар с обичайната си бързина, я вдигна от седлото. При това се опита да не мисли за мекото тяло в ръцете си. Ароматът на косата й събуди чувствеността му и главата му се завъртя. — При известни обстоятелства жените позволяват на мъжете да им помагат, например при слизане или качване на кон, при слизане от карета и в много други случаи — обясни той с глас на съвестен учител и я остави да стъпи на земята.
— Пфу! — изфуча отвратено Тамсин. — Мисля, че все още мога да се справям сама. Краката ми са достатъчно здрави.
— Вярвам, но трябва да се научите да се държите като представителка на слабия пол, както и да показвате, че рицарската учтивост ви е много приятна.
Тамсин изкриви лице и Джулиън започна да се забавлява.
— Разбира се, ако не предпочитате да забравите договора ни — добави небрежно той.
Тамсин му изплези езичето си и полковникът избухна в смях. Това я ядоса още повече, но той й обърна гръб и отиде при Габриел, който все още преговаряше със селянина. При това великанът оглеждаше внимателно стратегическите предимства и недостатъци на селото.
— Ако сложим по един пост от двете страни на пътя, ще се опазим от нощните нападения на разбойниците — отбеляза Джулиън.
— Вярно, но какво ще кажете за пътя от планината? — попита Габриел и хвърли изпитателен поглед към планинския склон, който се извишаваше над селото. — Трябва да охраняваме и обора. Аз ще поема първата стража с трима от наемниците. Вие ще поемете втората, разбира се, ако нямате нищо против.
— Нали селяните не знаят какво носим със себе си…
— Кой ги знае — промърмори Габриел и смръщи чело. — В планинските области слуховете се разпространяват с бързината на огъня, полковник. Навсякъде има очи, които ни дебнат. Може би не знаят какво пренасяме, но знаят, че товарът ни е много ценен и го охраняваме непрекъснато. Значи си струва да го откраднат.
— Е, тогава нека организираме лагера си колкото се може по-добре. — Джулиън се обърна към товарните коне и видя, че Хосефа и Тамсин вече са отнесли хранителните припаси в плевнята. Тамсин се спъна в полата си и промърмори някаква ругатня. Изведнъж спря, пусна товара си на земята и отвори
