в прегръдките на съня. Покатери се по стълбичката и се огледа. Тамсин беше разпростряла одеялата и си беше устроила удобно гнезденце от сено. Лунната светлина влизаше необезпокоявано през малкия кръгъл прозорец и косата й блестеше сребърна. Тихото й дишане беше единственият шум.
Джулиън отиде на пръсти до прозореца. Оттук се виждаше целият двор. Габриел и селяните се очертаваха ясно в мрака. Всичко изглеждаше мирно и нормално.
Той се усмихна и хвърли поглед през рамо към спящата Тамсин. В сеното се виждаше само сребърната й коса. Нима това диво и необикновено момиче очакваше да намери място в скованото от традицията английско общество? Нима вярваше, че ще успее да се приюти в лоното на едно консервативно корнуолско семейство, което държеше изключително много на ранга и общественото си положение? Освен това беше възможно да се е излъгала в обществения статус на майка си. Ако семейството беше от по-нисшите благородници или от провинциалната аристокрация, нещата се променяха. В такъв случай малката щеше да има по-добър шанс. Но да превърнеш незаконородената испанска бандитка в английска аристократка — това беше безумно начинание. Трябваха му много повече от шест месеца за да извърши това чудо. Пък и знаеше, че няма да понесе поражението. Открай време не можеше да понася загубите.
Лицето му помрачня и той се посвети отново на наблюдението на двора. Не знаеше колко време се беше взирал в пламъците на огъня, около който седяха играчите на зарове, когато забеляза зад обора тъмна сянка. Примигна и се запита дали трепкащата светлина не му е изиграла лош номер, но в следващия момент Габриел изрева като разярен бик и скочи на крака. Бъчвата пред него се обърна и се затъркаля по двора. Като по чудо в ръката му се озова огромен боздуган и той го размаха със смъртоносна сигурност.
Джулиън хукна надолу по стълбата, стиснал в ръка пистолета си. След миг се събуди и Тамсин. Както винаги, тя премина без усилие към състояние на будуване и се вслуша напрегнато в шумовете на двора.
Тримата мъже спяха дълбоко в сеното. Джулиън ги изрита нетърпеливо, но никой не се помръдна. Хъркането им се усили, само единият измърмори протестиращо. Кракът му се удари в нещо и той се приведе да го вземе. Глинена кана като тази, която бе видял на двора. Джулиън я вдигна и я помириса. Каната е била пълна с бренди, но имаше и друга миризма… на дъното плуваха бели прашинки. Габриел беше забранил на мъжете да пият след вечеря, но някой тайно ги беше снабдил с алкохол, подправен със сънотворен прах.
Джулиън изскочи на двора. Габриел беше заобиколен от мъжете, с които беше пил. Той размаха отново боздугана си и нададе дивия боен вик на планинците, за да ги сплаши.
Джулиън измъкна кривата си кавалерийска сабя и се хвърли в битката. Очевидно заплахата идваше от самото село. Единият от постовете беше паднал на земята и не помръдваше. Вероятно тъмната сянка, която лордът бе видял от прозореца на плевнята, го бе пронизала с нож. Сигурно и другите двама стражи са били обезвредени от селяните, защото не им се бяха притекли на помощ. Но ако бяха повярвали, че ще обезвредят Габриел със същото питие като наемниците, мъжете се бяха излъгали, и то жестоко.
Великанът се биеше като лъв и от време на време надаваше бойния си вик. Зачервените му очи блеснаха на светлината на факлите и той поздрави Джулиън с доволно изпухтяване, което полковникът разтълкува правилно като „Добре дошъл в боя“.
Мъжете се отдръпнаха уплашено, когато двамата мъже застанаха редом и вдигнаха оръжията си. Изведнъж между тях се озова Тамсин. Без да се бави, тя грабна една горяща факла и я заби в лицето на най-близкия нападател, който тъкмо беше извадил страшния си назъбен нож. Мъжът изпищя болезнено и закри лицето си с ръка. Ножът падна на земята, Тамсин се наведе и го грабна. Уплашени до смърт, мъжете се втурнаха да бягат навън. Габриел, Джулиън и побеснялата от гняв Хосефа, въоръжена с дълга метла, ги преследваха с победни викове.
— Майчице мила — промърмори Габриел, когато най-после затвори портата зад последния нападател. Изтри с ръка потта от челото си и се ухили. — Тези глупаци си мислеха, че могат да ме напият. — Той се изсмя злобно и широките му рамене се разтресоха.
— Само дето са подправили виното със сънотворно — обясни натъртено Джулиън. — Онези тримата… — Той посочи навеса. — Спят като заклани.
— Педро има на главата си цицина колкото ябълка, но е жив. — Тамсин и Хосефа се бяха погрижили за стража, който бе нападнат пръв. — А какво става с другите двама, които бяха на пост?
— Надявам се, че не им се е случило нищо лошо. — Джулиън я погледна намръщено. — Номерът с факлата беше много успешен, но и твърде дързък. Можехте да подпалите цялата плевня.
— Аз винаги внимавам — отговори натъртено тя. — И успях, нали?
— Да, трябва да ви се признае. Но въпреки това беше твърде дръзко.
Тамсин вдигна рамене.
— В случай на нужда човек използва онова, което му е под ръка.
На тази логика не можеше да се противопостави нищо. Джулиън знаеше, че на нейно място би направил същото, затова се обърна към Габриел и смени темата:
— Мисля, че е най-добре да си съберем багажа и на разсъмване да се махнем оттук.
— Правилно — кимна ухилено великанът. — Ще намерим другите два поста, след като тръгнем. А сега ще отида при онези трима глупаци в плевнята и ще ги накарам да изтрезнеят. Най-добре е да им покажем колко сме силни, като излезем оттук в пълен състав, макар да се съмнявам, че селяците ще посмеят отново да си премерят силите с нас. Жено, направи кафе.
Без да каже дума, Хосефа хвърли дръжката на метлата и отиде при димящия огън.
— Помогнете ми да натоваря мулетата — обърна се Джулиън към Тамсин и се учуди на бодрия й вид. Очите й блестяха, цялото й същество пулсираше от енергия. — Искам да сме готови, щом небето просветлее.
— Онези няма да ни създават повече проблеми — увери го Тамсин. — Те са само орда жалки страхливци. — Тя се ухили заговорнически. — Барона никога нямаше да ги приеме в бандата си. Неговите нападения винаги завършваха с успех.
Джулиън я погледна пронизващо, но не каза нищо.
След два часа малката група излезе от двора. Джулиън яздеше начело с извадена сабя, Габриел беше последен на огромния си кон. На излизане от селото той размаха големия си меч и изрева бойния си вик. Тамсин водеше тежко натоварените коне и весело пляскаше с камшика. Тримата сънени наемници се олюляваха на седлата, но въпреки това държаха оръжията си готови за стрелба.
Селяните не се показаха от къщите си. Знаеха, че са безсилни срещу такъв противник. Пътниците намериха другите двама стражи с кървящи рани на главите, но ги качиха на конете им и продължиха пътуването си към Лисабон в пълен състав.
12
— Не мисля, че мога да ви дам три четирифунтови оръдия, капитан Лейтимър — каза загрижено началникът на щаба. — „Изолда“ взе шестте вчера.
Капитан Хюго Лейтимър едва успя да потисне гнева си. Той зарови пръсти в гъстата си кестенява коса и огледа пристанището. Тази сутрин беше трети по ред. След него чакаха още шестима капитани. Всички се стараеха отчаяно да въоръжат корабите си и чакаха нетърпеливо да им дойде редът, за да убедят началник-щаба да им даде онова, от което се нуждаеха.
— Ако все пак успеете да ми намерите поне две оръдия, ще ви бъда вечно задължен — опита още веднъж той и се усмихна с добре пресметнато покорство. — Как е мисис Хюстън? Когато миналия път бях в Лисабон, здравето й не беше особено добро.
Лицето на мъжа срещу него се разведри.
— О, вече е много по-добре, благодаря ви, капитане. Очакваме наследник.
— Приемете най-сърдечните ми благопожелания. — Капитан Лейтимър засия с цялото си лице, сякаш ставаше въпрос за собствената му жена и първородния му син. — Предайте на съпругата си, че ще се моля за нея.
— Разбира се, че ще предам, много ви благодаря. Е, искахте три четирифунтови оръдия, нали?
— Точно така — отговори сериозно Хюго, без да си позволи дори полъх от тържествуваща усмивка. — Ще ви бъда вечно благодарен, сър.
Началник-щабът надраска нещо в бележника си. Лицето му беше изкривено болезнено, сякаш
