изцеждаха собствената му кръв, когато подаде на капитана скъпоценния разрешителен талон. Хюго вдигна ръка към обточеното със злато кепе и излезе от кабинета, изпълнен с дива радост от успеха си.
Утрото в Лисабон беше горещо, но във въздуха все още се усещаше полъхът на пролетта, който правеше парещата горещина на португалското лято малко по-поносима. В пристанището кипеше трескава работа. Фелуки, шалупи и рибарски лодки с мъка си пробиваха път между тежките търговски кораби. Четири британски военни кораба бяха хвърлили котва в най-външния край. Три от тях бяха линейни, а четвъртият стройна фрегата с тридесет и шест оръдия.
Капитан Лейтимър огледа с гордост елегантните линии на своята „Изабел“. Вдигна далекогледа си, за да й се наслади по-отблизо. Знамето се вееше на предната мачта, готово за събиране, когато потеглеха. Палубите бяха пълни с матроси, които вършеха съвестно работата си и капитанът кимна доволно. Утре сутринта щяха да излязат в открито море и да оставят далече зад себе си изнервящите бюрократични спънки на пристанищните чиновници.
— Прощавайте, но дали имам честта да говоря с капитан Лейтимър?
— Тъй вярно, сър. — Капитанът се обърна и се изправи лице в лице с едър мъж, на възраст горе-долу колкото него, с униформа на кавалерийски полковник.
— Полковник Сейнт Симон. — Джулиън протегна ръка. — Адмирал Моретон ми каза къде да ви намеря.
Пристанищният адмирал беше постоянен източник на ядове, непрекъснато се намесваше в плановете на своите капитани.
— Така ли? — попита хладно Хюго, като напразно се опитваше да скрие яда си, и разтърси ръката на полковника. — И с какво мога да ви услужа, полковник?
— Като ми позволите да пътувам на вашия кораб — отговори Направо Джулиън. — Както чух, утре отплавате за Портсмут.
Военните кораби често вземаха на борда си дипломати и пътници.
— Не виждам проблеми — усмихна се Хюго, зарадван, че не му създават допълнителни пречки.
Полковник Сейнт Симон се почеса смутено по главата.
— За съжаление нещата са малко по-сложни, капитане. Имате ли време да изпием по чаша вино, за да ви обясня за какво става дума?
— Кажете ми — помоли глухо капитанът — имам ли изобщо право на избор или носите в джоба си писмена заповед на адмирал Моретон?
— Адмиралът изяви съгласието си да се подчини на желанието на херцог Уелингтън — отговори предпазливо Джулиън. По традиция флотата стоеше по-високо от армията и дори главнокомандващият армията нямаше право да заповядва на флотските офицери.
— Разбирам. В този случай наистина е по-добре да изпием заедно по чаша вино, за да намалим удара, който ме очаква — отговори сухо Хюго.
— Аз съм отседнал… — Джулиън се покашля и се поправи. — Ние сме наели стаи в „Розата“. Кръчмата изглежда прилична.
— И аз така смятам. — Промяната от „аз“ към „ние“ не убягна от вниманието на капитан Лейтимър. Двамата обърнаха гръб на пристанището и тъкмо щяха да тръгнат към близкия хотел, когато пред тях застана едър, засмян мъж. Той носеше широките раирани панталони и червения жакет на моряк. Ушите му бяха украсени с огромни обици, косата беше сплетена на дълга плитка, овързана с пъстра кърпа.
— Добро утро, капитане, сър — поздрави мъжът и лицето му грейна от гордост. — Успях да намеря няколко свине, добре угоени, и три млечни кози.
— Много добре, Самюел. А сега вземи този разрешителен талон и се погрижи да го отнесеш в съответната служба. Три четирифунтови оръдия и муниции, колкото можеш да измъкнеш.
— Тъй вярно, сър. — Морякът взе пергамента и хвърли безучастен поглед към придружителя на капитана. После се отдалечи с разкрачената си моряшка походка.
— Самюел би намерил дори в пустинята заровена бъчва — засмя се капитан Хюго Лейтимър и забърза към прохладната кръчма на хотел „Роза“. — Незаменим, наистина незаменим.
— И аз познавам такива хора — отбеляза Джулиън и се насочи към една маса до прозореца. — Момче, донеси ни бутилка порто — обърна се той към келнера.
Капитанът седна и разкопча синия си жакет. На колана му беше окачен дълъг меч. Момчето донесе прашна бутилка и две чаши, Джулиън наля вино и капитанът изпразни чаша на един дъх.
— Първата бързо, втората бавно — обясни той и отново напълни чашата си. — Хайде, полковник, кажете, каквото имате да казвате.
— Четирима пътници, три коня и планина от багаж — обясни той без дълги предисловия.
— Велики боже! — Капитан Лейтимър го погледна изумено. — И как ще им намеря място на фрегатата си? „Изабел“ не е от големите военни кораби, сър.
Джулиън вдигна двете си ръце в жест на отчаяние.
— Адмиралът сметна…
— Адмиралът е един стар многознайко, който се меси във всичко. Той няма представа как се управлява военен кораб. Цял живот е бил капитан на платноходен кораб — обясни гневно Хюго. После отново напълни чашата си и я изпи на един дъх.
Джулиън имаше опит с мъже, които пиеха много. Без да се колебае, той напълни още веднъж чашата на капитана.
— А, ето ви и вас, знаете ли откога ви търся! Ще се радвате да чуете, че сандъците ни станаха с два по-малко… О, извинете! — Тамсин спря насред изречението и погледна въпросително мъжа в синя униформа с бели ревери и богато украсени със злато ръкави.
— Това е капитан Лейтимър. А кръчмата не е място за дами. — Джулиън не си направи труда да скрие гнева си. Надяваше се да уреди всичко с капитана, преди да му представи Тамсин.
— Е, аз не съм дама, нали все това ми повтаряте — засмя се весело Тамсин, вдигна предизвикателно крак на близкия стол и опря лакът на коляното си. — Добро утро, капитане? С вашия кораб ли ще пътуваме?
При вида на крехката фигура Хюго примигна смаяно. Младото момиче имаше живи виолетово-сини очи и къса сребърна коса. Носеше костюм за езда, но полата й беше вдигната толкова високо, че разкриваше кожения панталон отдолу. Няма да тръгнете с мен, защото аз ще се боря с всички сили, момиче. Само като си представи какво вълнение щеше да предизвика на кораба му присъствието на това необикновено, предизвикателно същество и го побиха тръпки.
— За бога, свалете си крака от стола — изръмжа ядно Джулиън и издърпа стола под крака й. — Седнете прилично. Щом вече сте тук, по-добре останете.
Тамсин приседна на крайчеца на стола и се усмихна любезно на капитана.
— Не обръщайте внимание на полковника. Тази сутрин е в ужасно настроение. Сигурно е от горещината. Името ми е Тамсин. — Тя му протегна ръка.
Напълно объркан, Хюго стисна крехките й пръсти. Тамсин и нищо повече? Нямаш ли фамилно име?
— Много се радвам да се запозная с вас, мис Тамсин — промърмори той.
— Обещавам ви, че няма да ви създавам ни най-малки трудности на борда — продължи все така бодро младата жена. — С Хосефа ще живеем в една каюта и спокойно можем да спим в едно легло. — Трябва да знаете, че сме свикнали с теснотията и неудобствата. А Габриел може да ви бъде много полезен… нали, полковник?
— Вероятно — отговори сухо Джулиън. Още не можеше да й прости намека, че му е зле от горещината. — Къде е той сега?
— Уговаря подробностите на сделката с тукашните търговци. Нали ви казах, че сандъците ни намаляха с два. Продадохме всички платове и малкото сандъче с бисерите. Сега имаме само златото и двата големи сандъка. Надявам се, че имате сигурно място, където да ги приберем, капитане?
— Гръм и мълния — промърмори Хюго. Имаше чувството, че се мята като риба на въдицата. — Най- добре е да ми покажете целия си багаж.
— Елате с мен горе. — Тамсин скочи с обичайната си бодрост. — Тъкмо ще се запознаете и с Хосефа. Тя е на стража при сандъците.
Хюго хвърли към полковника поглед, в който се четеше отчаяно неразбиране, но Джулиън изглеждаше
