— Французите ще поискат съкровището ни, малко момиче, и какво ще правим тогава?
— Първо трябва да спечелят битката, Габриел, а аз не вярвам, че капитан Лейтимър има намерение да я загуби и да пропусне плячката. — Тамсин трепереше от напрежение.
Габриел изръмжа нещо неразбрано и измъкна широкия си меч. Провери го на светлината, плю върху острието и започна да го лъска с кърпата си. После отново го пъхна в ножницата.
— Готови за бой, мистър Конаут. — Гласът на капитан Лейтимър беше спокоен и овладян както винаги, но в яркозелените му очи святкаха весели искри. Джулиън също беше заразен от всеобщото въодушевление. — Наредете хората така, че да не се виждат оръжията им. Червените жакети ще ни издадат. — Той погледна подканващо полковника и Джулиън свали ухилено червената си куртка.
Избърсаха палубата, после я посипаха с дебел пласт пясък. Съвсем тихо докараха оръдията и приготвиха гюллетата и картеча. Всяко оръдие се обслужваше от шестима души, всеки от които знаеше точно какво трябва да прави. Лекарят и помощниците му се оттеглиха в кухнята, почистиха голямата маса и извадиха инструментите си и превръзки. Кадетите събраха сандъците си, за да направят още една операционна маса.
— Момичето да слезе долу — заповяда спокойно капитанът и посочи Тамсин, която продължаваше да стои до релинга.
— Мисля, че е по-добре вие лично да й дадете тази заповед — отговори Джулиън и изкриви лице. — Тя е свикнала с войната и няма да слезе доброволно.
Хюго смръщи чело и погледна гневно към крехката момичешка фигурка. Тамсин беше застанала с леко разкрачени крака, за да се нагоди към люлеенето на кораба, главата й беше високо вдигната, вятърът си играеше с късата й коса. Тялото й беше заредено с неукротима енергия.
Тя усети погледите на двамата мъже и отиде бързо при тях.
— Искате да говорите с мен, капитане?
— Мисля да ви изпратя долу. Палубата не е място за жени, особено когато предстои кървава битка.
— Вероятно сте прав, сър. — Тя устоя спокойно на пронизващия му поглед, макар да знаеше, че на борда думата на капитана беше закон. Ако й заповядаше да слезе долу, трябваше да се подчини безпрекословно. Или поне в първия момент. Щом започнеше битката, тя щеше да се върне, без никой да я забележи.
— Но се съмнявам, че ще останете дълго под палубата — продължи замислено Хюго и избухна в смях, като забеляза учудената й физиономия. — Нали точно това възнамерявахте?
— Ами… да — призна колебливо тя.
— Бих могъл да ви затворя в трюма и да ви освободя едва след като битката свърши — продължи да размишлява на глас Лейтимър. — Какво ще кажете полковник?
— Вие командвате този кораб, капитане — отговори церемониално Джулиън. — Затова ще се въздържа да изкажа мнението си.
Тамсин започна да разбира, че двамата мъже се забавляват с нея, макар че се държаха като строги свещеници.
— Добре тогава, ще ви оставя да вземете участие в предстоящото сражение — реши великодушно капитанът. — Но ако ми се пречкате в краката, ще заповядам на някого от войниците да ви отнесе долу.
— Не се тревожете за мен — побърза да го увери Тамсин, обърна се с цялото достойнство, на което беше способна в момента, и се запъти към обичайното си място до релинга.
Френският кораб изникна на хоризонта и много скоро разбраха, че имат насреща си фрегата, снабдена с допълнителни платна, французите щяха да видят американския флаг и да се объркат. Америка възнамеряваше да обяви война на Англия, но не беше враг на Франция. Много скоро обаче щяха да установят, че фрегатата е готова за бой. Капитанът и екипажът щяха да се чудят какво да правят, но само за кратко. През това време „Изабел“ трябваше да се приближи достатъчно, за да даде залп с всичките си оръдия.
Двата кораба бяха на около една миля един от друг.
— Дайте към подветрената страна, мистър Харис — заповяда капитанът, обърнат към мъжа на кормилото. В изпълнената с очакване тишина гласът му отекна като гръм.
„Изабел“ се обърна бавно и сега подветрената й страна беше изцяло към французите.
Най-после хората от другия кораб разбраха какво им се готви и на палубите избухна дива паника. Трябваше веднага да се подготвят за бой. Само след минути дулата на оръдията се появиха в дупките на парапета.
— Започваме, мистър Конаут — проговори тихо Хюго. Английският флаг се устреми към върха на мачтата.
— Огън, мистър Конаут.
13
Мощните оръдия на „Изабел“ дадоха залп и шумът беше по-страшен от всичко, което Тамсин беше преживявала досега. Залпът улучи целта. Когато димът се разсея, Тамсин видя как релингът се строши и над водната линия зейна голяма дупка. Във въздуха отекнаха крясъци, след минута французите отговориха на залпа с всичките си оръдия. Тамсин погледна ужасено надолу, където беше експлодирало едно гюлле и по канонирите се изсипа смъртоносен дъжд от желязо. В следващия миг обаче тя се овладя, откопча полата си и хукна като вятър към горната палуба.
Офицерите на оръдията ревяха прегракнало заповедите си и се стараеха да бъдат чути сред страшния шум и виковете на ранените. Оръдията на „Изабел“ дадоха втори залп. През това време корабът се обръщаше бавно, за да даде възможност за стрелба и на оръдията от другата страна, докато първите заредят.
Един носач на муниции мина забързано покрай Тамсин, натоварен с куп патрони, които беше изнесъл от склада за оръжие. Мунициите се пазеха далече от оръдията и се вадеха само при необходимост. Едно парче желязо се заби в бузата му и той изпусна скъпоценния си товар.
Помощникът на боцмана се втурна на помощ. Той размахваше едно въже и крещеше като дивак. Носачът изпищя, от раненото око потече кръв. Тамсин се наведе, събра патроните и се затече към най- близкото оръдие, за да ги предаде на един от канонирите, чието лице беше почерняло от дима. Лейтенантът, който командваше оръдието, я изгледа учудено, но веднага забрави за нея и продължи да реве заповедите си. Моряците трябваше да изстрелят цяла редица навързани гюллета в такелажа на противника.
Тамсин разбра, че си е намерила полезно място в битката. Върна се в трюма на кораба, като прекоси с леки крачки тесните коридори, слезе надолу по стълбичката, мина през палубите и най-после намери склада за муниции, където се натовари с нови патрони и хукна обратно към оръдията.
Шумът беше оглушителен и тя имаше чувството, че няма да издържи още дълго. Вече не можеше да различава отделните шумове, само понякога потръпваше от болки при писъците на ранените. Един от мъжете, които стояха изправени до нея, рухна на палубата и изкрещя задавено. Двата му крака бяха откъснати от прелетялото гюлле, на всички страни пръсна кръв и виковете на смъртоносно ранения моряк проникнаха до мозъка на костите й.
Тамсин коленичи до него и разбра, че с нищо не можеше да му помогне. Все пак сърцето не й позволи да го остави сам с тази страшна болка. В този момент някой й заповяда грубо:
— По дяволите, погрижете се да отнесете проклетите муниции, на шесто оръдие.
Тя стана, тръсна глава, за да се овладее, и хукна нататък. Откъм кухнята долиташе хапеща миризма на горящ катран и в гърлото й се надигна гадене. Опитвайки се да не диша дълбоко и да не поглежда към кухнята, където лекарят ампутираше с бясна бързина, тя продължи работата си. Всеки ампутиран крайник се дезинфекцираше с катран, после лекарят се заемаше със следващата жертва.
Точно когато предаваше товара си, Тамсин се подхлъзна в една локва кръв. В последния миг успя да се залови за жакета на един лейтенант. Той я погледна втренчено, после спокойно заповяда:
— Пясък.
Тя разбра и хукна към бъчвата с пясък, поставена в ъгъла. Грабна в шепите си пясък и посипа кръвта по
