палубата. Оръдията гърмяха непрекъснато. Тамсин тичаше приведена напред и назад. Винаги когато намираше възможност да погледне към френския кораб, имаше чувството, че е останал съвсем без мачти и такелаж. Въпреки това оръдията му продължаваха да гърмят и нанасяха тежки рани на моряците от „Изабел“.
Хюго Лейтимър сякаш не забелязваше разрушенията и смъртта около себе си.
— Мистър Конаут, абордажните мрежи. — Той потърси с поглед полковника и видя, че е застанал при войниците, строени край релинга. Джулиън беше въоръжен с мускет и стреляше по мъжете, накачени по такелажа на френския кораб. До него стоеше великанът Габриел.
— Искате ли да се прехвърлите на неприятелския кораб, полковник? — извика гръмогласно капитанът.
Джулиън видя, че моряците вече размахваха абордажните мрежи. Разстоянието между двата воюващи кораба непрекъснато намаляваше. Той извади меча си с привичен жест и кимна с глава.
— С удоволствие, капитане. — После се спусна към предната палуба. Габриел го следваше по петите. Погълнат от битката, полковникът беше забравил за Тамсин. Сега огледа разрушената предна палуба и сърцето му се присви от страх.
— Мене ли търсите? — попита задъхано Тамсин, която стоеше точно зад него.
Джулиън се обърна рязко и примигна, смаян от вида й. Дрехите й бяха целите в кръв, беше черна от глава до пети. Теменужените очи изглеждаха огромни на мръсното лице. Тя се опита да се усмихне и белите й зъби блеснаха.
— Оръдията замлъкнаха и вече нямат нужда от мен.
— Какво правихте, по дяволите? — попита смаяно той.
— Носих муниции за оръдията — отговори делово тя. — А вие какво си помислихте?
Джулиън поклати глава.
— Нямам представа, но трябваше да се сетя по-рано, че ще си намерите място в бъркотията. — Тамсин винаги се озоваваше там, където беше най-полезна. В такава ситуация тя не се замисляше нито за миг за личната си сигурност. Внезапно Джулиън изпита желание да приглади назад немирната й коса и да изтрие следите от кръв по бузата й. Беше прекрасно да сподели с нея удовлетворението от успешната битка.
— Лекарят с удоволствие ще приеме помощта ви — проговори зад гърба му капитан Хюго Лейтимър и разруши интимността на мига. Без да иска, той даде възможност и на Джулиън да се измъкне от пропастта. Според Хюго младата жена се държеше като член на екипажа, следователно той имаше право да й дава заповеди. В следващия миг капитанът извади меча си. — След мен, господа!
Тамсин погледна завистливо подире им и проследи как се изкатериха по мрежите и оттам на борда на неприятелския кораб. Тя владееше битката лице в лице много по-добре от това взаимно избиване с оръдията. Днешното сражение не беше толкова жестоко като щурмуването на Бадахос, но въпреки това се проля много кръв.
След като разрушителният огън на оръдията беше замлъкнал, тя трябваше да си намери друга работа. Без да мисли повече, тя се обърна и се запъти към вътрешността на кораба.
Джулиън скочи пръв на борда на „Делфин“. Моряците от „Изабел“ се биеха като лъвове. Хюго Лейтимър си проби път през стената от тела, после се втурна към предната палуба, защото знаеше, че там са френските офицери.
Очевидно полковникът имаше свой личен ангел-хранител, защото нещо му пошепна да се обърне тъкмо в момента, когато един офицер с безумен поглед се хвърли към него откъм кърмата. Джулиън парира атаката, отстъпи крачка назад и нанесе силен удар, но противникът му беше опитен фехтувач и отрази нападението. Със смесица от радост и ужас полковникът разбра, че му предстои тежка битка.
През това време Габриел се разправи с цяла група моряци, въоръжени с ножове и боздугани. Широкият му меч замахваше със смъртоносна увереност и нанасяше удар след удар. Той прогони нападателите си до самия край на кърмата и ги принуди да хвърлят оръжията си и да се предадат. Това беше мъдро решение, тъй като битката изглеждаше напълно загубена и нямаше смисъл да рискуват тежки наранявания в последния момент.
След като реши битката в своя полза, Габриел се огледа и видя, че полковникът продължаваше да се бие с френския лейтенант. Джулиън беше в трудно положение, но беше стиснал здраво устни и всяко от движенията му издаваше смъртоносна решителност. След минута противникът му се подхлъзна в една локва кръв и се строполи на дъските.
Джулиън сведе сабята си и зачака лейтенантът да стане. Двамата мъже се погледнаха в очите, после французинът вдигна рамене, поклони се и предаде сабята си на английския полковник с дръжката напред.
Джулиън я докосна с церемониален жест и учтиво показа на противника, че може да я задържи. Лейтенантът се поклони още веднъж, мушна оръжието си в ножницата и огледа покритата с мъртви тела палуба. Двамата вече не бяха неприятели, а само уморени от битката воини.
Хюго Лейтимър намери френския капитан и прие капитулацията на „Делфин“ със същата церемониална учтивост. Той също настоя противникът да задържи оръжието си. Моряците нямаха обичай да унижават неприятеля, който се беше бил храбро, а в тези несигурни военни времена никой не можеше да бъде сигурен кой ще е следващият победител.
Джулиън си проби път към кърмата. Капитанът го поздрави с уморена усмивка.
— Полковник Сейнт Симон, позволете да ви представя мосю капитан Делор.
Двамата мъже си стиснаха ръцете и френският капитан представи офицерите си. Церемонията се осъществи със светска учтивост, сякаш всички бяха забравили убийственото сражение от последния час. Само сладникавата миризма на кръв, стоновете на ранените, изпочупените мачти й разкъсаният такелаж напомняха за случилото се.
— Ще изпратя на борда специалния екипаж под командата на Уил Конаут — обяви капитан Лейтимър. — Той ще върне кораба в Лисабон заедно с нашите ранени, но първо има нужда от някои поправки. — Докато оглеждаше неприятелския кораб, той не криеше задоволството си. Хората му свършиха добра работа. Френската фрегата беше тлъста плячка и щеше да му донесе средствата, от които имаше спешна нужда. Екипажът на „Изабел“ щеше да получи своята част от плячката, а това означаваше, че остатъкът от пътуването ще мине с въодушевен екипаж.
Джулиън остави капитана да дава заповедите си и се покатери по абордажната мрежа, за да се върне на „Изабел“:
— Капитан Лейтимър знае какво прави — изръмжа Габриел, който не се отделяше от него. — Къде е момичето?
— Вероятно продължава да се бие. — Двамата се усмихнаха един на друг и се запътиха към кухнята, където беше създаден добър ред. Тамсин беше коленичила до един ранен, който чакаше лекарят да се заеме с него. Морякът беше загубил един от пръстите на ръката си и не изглеждаше особено обезпокоен. Главната му грижа беше, дали раната не е достатъчно голяма, за да го изпратят у дома.
— Свърши ли? — попита Тамсин, когато видя идващите към нея двама мъже.
— Така изглежда. — Джулиън я огледа внимателно. — Наред ли е всичко при вас?
— Да. — Тя стана и се протегна. — Не знам как оцелях. Не знам как изобщо има оцелели в този ад. Никога не бях виждала морско сражение и ви уверявам, че е по-ужасно от всичко, което мога да си представя.
Джулиън не отговори. Не можеше да й възрази. И двамата бяха войници и ужасите на войната бяха съдържанието на живота им.
— Хосефа помага на лекаря — съобщи Тамсин, обърната към Габриел. — Той казва, че е много по- опитна от всичките му помощници. — Тя махна с ръка към кухнята, но кракът й се заплете в едно въже и тя се просна с цялата си дължина на палубата.
Горката, сигурно е изтощена до смърт, помисли си Джулиън и й протегна ръка. Когато Тамсин не реагира, той се наведе и я вдигна да стъпи на краката си. Опитвайки се да скрие загрижеността си, проговори с мек глас:
— Вашата работа свърши, Тамсин.
Младата жена очевидно не го чу. Погледът й беше устремен към бедрото, където през кожения панталон беше проникнало остро парче желязо и беше одраскало кожата й. От раничката течеше кръв.
