Тя беше лека като перце и крехка като дете. Възбуждащата й чувственост, на която не можеше да устои, беше изчезнала, но заменилите я мекота и ранимост бяха не по-малко изкушаващи. Тази жена го привличаше с всяка частичка от многоликото си същество.
Той я сложи да седне на възглавницата до себе си и събу ботушите й.
— Мога да се съблека и сама — прошепна безсилно Тамсин и разтърси глава. — Стига съм се правила на глупачка.
— Добре. Но след като съм започнал, по-добре е да довърша. Не искам да движите ранения крак.
По гърба й пробягна сладостна тръпка, но тя остана да лежи съвсем тихо, когато той събу чорапите й, после разряза с камата си панталона и внимателно го свали. Тамсин се чувстваше изтощена, на ръба на тъмна, примамлива пропаст, мъжките ръце върху тялото й бяха безкрайно успокояващи. Някъде в главата й се оформи неясната мисъл, че пропускаше изключително удобен случай. Незнайно по каква причина полковникът беше омекнал в отношението си към нея, но тя не можеше да предприеме нищо друго, освен да се остави цялата на нежната му загриженост. Тъмната мисъл за възможна бременност нахлу неудържимо в главата й, но тя не успя да се съсредоточи върху нея и скоро я прогони.
Без да бърза, Джулиън я положи в топлата вода. Раненият й крак беше вдигнат на ръба на ваната и ръцете на Джулиън се плъзнаха по тялото й. Той я окъпа съвсем естествено, както би постъпила бавачката й, а не пламенният любовник. При тази мисъл Тамсин се усмихна замечтано и отново си пожела да има повечко сили и да го окуражи към повече интимност. След малко обаче разбра, че твърде много се наслаждаваше на ставащото, за да промени нещо, даже да можеше.
— Защо се усмихвате? — Джулиън посегна към хавлията. Съзнаваше от ясно по-ясно, че напразно се опитваше да се самозаблуждава. В онова, което правеше, нямаше нищо платонично, резултатът беше, че тялото му гореше като огън.
— Няма особена причина. — Тамсин го погледна изпод полузатворените си мигли. Откри напрежението в лицето му, видя стиснатата уста и отново се усмихна. Обяснението можеше да бъде само едно и част от изтощението й се изпари. — Още съм много слаба — промълви тя. — Май няма да мога да стана.
Джулиън промърмори някакво проклятие, но беше започнал и трябваше да доведе нещата докрай. Вдигна я от ваната и притисна мокрото й тяло към своето. Тя отпусна глава на рамото му и прошепна нещо неразбрано. Нарочно ли го правеше? Недоверието му нарасна.
Той я сложи да седне на пейката и я уви с кърпата.
— Изсушете се сама. Аз ще избърша само краката ви.
Е, нищо, каза си Тамсин, поне се опитах. Подсуши се, доколкото можеше, и Джулиън й подаде ризата. Когато голото й тяло се скри под меката батиста, той въздъхна облекчено. Подаде й наметката и каза:
— Увийте се добре, после вдигнете крака и се разположете удобно на възглавниците. — Можеше само да се надява, че гласът му не издаваше нищо от обзелото го вълнение. — Ще отида да видя дали Самюел е приготвил горещото мляко.
Тамсин послуша съвета му. Вече се чувстваше много по-добре, но крайниците й трепереха и й се гадеше. Тя затвори очи, после внезапно ги отвори и се вслуша със затаен дъх в тялото си. Тъпата, теглеща болка в долната част на тялото й беше много добре позната, макар и още слаба. Дали пък лошата кръв не беше подтикнала и добрата да изтече? Моля ти се, господи, нека спазъмът да се повтори! Тя изпрати гореща молитва към небето и прогони всички други мисли от съзнанието си. Моля те, господи, нека болката се засили!
Самюел влезе в каютата с табла в ръка. Носеше й обещаното горещо мляко. Остави го на масата и го подправи с доста голяма порция ром от личната бутилка на капитана.
— Ей сега ще ви стане по-добре, мис — обеща ухилено той. Джулиън си наля чаша вино от неприкосновения запас на капитана, седна до масата и впи поглед в лицето на Тамсин, която бавно отпиваше от чашата си. Тя изглеждаше мека и невинна като котенце. Бялата риза и шарената наметка, над която блестеше сребърно-русата коса, само засилваха това впечатление. Но той знаеше истината. Беше й позволил да го води за носа и тялото му непрекъснато му напомняше за страстта, преживяна в прегръдките й.
Тамсин остави чашата си на таблата.
— Трябва да ида в тоалетната — каза изведнъж тя. Преметна крака през пейката с лекота, която изобличаваше в лъжа предишната й слабост, но изведнъж политна напред и се хвана за масата. — Божичко! — изплака тя, пронизана от силна болка в крака.
Джулиън я подкрепи с гневно изкривено лице и я изнесе в коридора. Остави я пред вратата на тоалетната и отстъпи назад.
— Благодаря ви, не е нужно да ме чакате. Хосефа ще ми помогне — усмихна му се тя.
— Отивам на палубата — отговори твърдо той. — А вие не напускайте леглото. — После се обърна и се запъти с големи крачки към кърмата, надявайки се свежият морски въздух да прочисти главата му и да охлади разгорещеното му тяло.
Когато се върна от клозета, Тамсин разбра, че досега не е подозирала какво значи да изпиташ истинско облекчение. Сърцето й ликуваше. Тя помоли Хосефа да потърси в багажа й нужните превръзки и се отпусна на един стол. Никога… никога вече нямаше да забравя предпазните мерки!
Тя се уви по-плътно в наметката и закуцука обратно към капитанската кабина, където се разположи удобно на пейката под прозореца. Загледа се с копнеж към безкрайното море, което се простираше до сивия хоризонт, и въздъхна блажено. Тялото й се отпусна, облекчението се разливаше като мед във вените й.
Джулиън се върна в каютата след около половин час, за да вземе наметката си. Вятърът се засилваше, вероятно се надигаше буря. Топлата Португалия беше останала далече назад.
— Как се чувствате? — Въпросът беше зададен учтиво, но безучастно.
— Прекрасно — отговори натъртено Тамсин и той я погледна учудено. — Имам месечното си неразположение — обясни невинно тя. — Закъсня и се уплаших, че…
— Очаквах да кажете нещо такова — отвърна безизразно той.
— Е, сега всичко е наред — усмихна се разкаяно Тамсин и зарови пръсти в косата си. — За в бъдеще вече няма да поемаме рискове.
Полковникът стисна устни, докато побеляха. Очите му гледаха ледено, думите му прозвучаха необичайно остро:
— Няма ли най-после да разберете, Тамсин? Ние нямаме бъдеще. Аз ще изпълня задълженията си по договора, защото нямам друг избор, но не съм готов за нищо повече. Ясно ли се изразих?
Тамсин отвърна глава, защото не можа да издържи на погледа му. Отново погледна сивия хоризонт и въздъхна.
— Както желаете, милорд полковник.
14
— Момчето току-що донесе пощата, скъпа. Струва ми се, че почеркът е на Сейнт Симон. — Сър Гарет Фортескю влезе в стаята за закуска, като разглеждаше писмото в ръката си с необичаен интерес. — Изпратено е от Лондон, виж ти! А аз си мислех, че брат ти няма да се върне в Англия преди края на войната.
Той остави писмото до чинията на жена си и погледна с отвращение съдовете, наредени на масата.
— Колко пъти съм обяснявал на проклетия готвач, че искам беконът ми да е препържен и хрупкав! — Той набоде едно парченце на вилицата си и изпухтя. — А този е бял и влажен като свинско шкембе.
Люси Фортескю се изчерви и с тихо, стъписано мърморене отмести стола си.
— Много съжалявам, Гарет, но изобщо не съм забелязала. Искаш ли да позвъня за Уебстър и да му наредя да ти изпържи друг бекон?
— Не, не си прави труда. — Мъжът й се отпусна тежко на стола от другата страна на масата и въздъхна с театрално примирение. — Ще си хапна от котлетите.
Люси се поколеба; гореше от нетърпение да прочете писмото на брат си, но не смееше да пренебрегне съпруга си при тази необичайна утринна среща. Помътнелият поглед и повехналото лице показваха, че той не се чувстваше много добре. Тя не беше сигурна къде Гарет бе прекарал миналата вечер или дори цялата нощ. Не беше лягал в собственото си легло и със сигурност не беше идвал в нейното. Онова, което ставаше
