в брачното им легло, не я радваше особено, но то беше важно за всеки брак и не беше много прилично от страна на мъжа й толкова често да я оставя да спи сама.
Тя въздъхна и веднага след това се изчерви смутено, защото мъжът й вероятно беше чул неприятния звук. Гарет не понасяше, когато тя беше в лошо настроение. Нещастният й вид винаги го караше да мисли, че е недоволна от съдбата си и от съпруга, когото си беше избрала.
И двете неща бяха верни, но Люси бързо скри бунтовните си чувства. Майка й винаги й обясняваше, че свещено задължение на съпругата е да подкрепя съпруга си във всички ситуации, да му се подчинява безпрекословно и да приема без мърморене живота, който той й отреди. А Джулиън, който след смъртта на баща им беше единственият мъж близо до нея, очевидно застъпваше становището на майка си. Освен това той беше против връзката й с Гарет още от самото начало и тя не можеше да очаква съчувствие, че бракът не й беше донесъл мечтаното удовлетворение.
За съжаление животът й ставаше все по-труден. От устните й отново се отрони въздишка. Люси беше осемнадесетгодишна, омъжена само от десет месеца и понасяше много трудно самотата си, безкрайните дни и нощи, през които мъжът й се посвещаваше на многобройните си обществени задължения или се веселеше с приятелите си, забравил младата си съпруга.
— Е?
Тя вдигна глава и погледна виновно съпруга си, стресната от острия му тон. Гарет я погледна намръщено и вдигна чашата с бира.
— Какво ме попита, Гарет?
— Какво пише в писмото на брат ти?
— О, но аз още не съм го прочела. — Люси се усмихна плахо и счупи печата.
— О! — повтори изненадано тя. Писмото беше съвсем кратко, като всички останали писма на брат й, и тя го прочете само за половин минута.
— Е?
— Джулиън пише, че ще прекара няколко месеца в Англия. Имал важни поръчения в конната гвардия и в Уестминстър, възложени му от херцог Уелингтън, а после щял да прекара лятото в Трегартън.
— Велики боже! Какво, ли се е случило? Да не се е уволнил от армията?
— Не, не вярвам — отговори замислено Люси. — Но пише, че е довел със себе си една… една испанска дама. — Тя погледна объркано мъжа си. — Пише, че дължи услуга на баща й, който е починал. На смъртното си легло го помолил да вземе под своя закрила дъщеря му и да се погрижи за въвеждането й в английското общество. Тя имала някакви връзка с Корнуол и се надявала, че роднините й ще я признаят.
Порцеланово-сините й очи се разшириха от учудване.
— Това звучи малко странно за човек като Джулиън, не намираш ли?
Гарет изпухтя презрително, после се изсмя развеселено.
— Ако ставаше въпрос за друг офицер, щях да кажа, че си е довел някакво леко момиче от войната, но брат ти е такъв строг пазител на морала, че никога не би омърсил свещените зали на Трегартън с незаконна връзка.
Люси се изчерви до корените на косата си и отпи голяма глътка чай. Горещата течност опари гърлото й и тя се закашля мъчително.
— Я не се прави на глупава, Люси — посъветва я приятелски мъжът й. — Ти познаваш живота, макар и само отчасти. Вече си омъжена жена. Сейнт Симон има гореща кръв като повечето мъже, само дето е дяволски потаен, когато трябва да задоволи естествените си потребности.
— Да… да, мисля, че си прав. — Люси отмести стола си и стана от масата. — А сега те моля да ме извиниш, Гарет, трябва да говоря с готвачката за менюто.
Тя напусна бързо стаята и предостави на мъжа си да размишлява дали съпругата му щеше да бъде малко по-отзивчива партньорка, не само в леглото, но и във всекидневието, ако брат й не беше толкова строг. Сейнт Симон беше с десет години по-голям от сестра си, седем години преди брака й беше неин настойник и представите му за почтеност и приличие, когато ставаше въпрос за поведението на член от семейство Сейнт Симон, бяха дяволски строги.
Това беше истински позор. Гарет напълни отново чашата си с бира и облекчено установи, че махмурлукът му е почти изчезнал. Люси беше красиво малко същество и той намираше меките й женствени заоблености много привлекателни, но тя изобщо нямаше представа как да достави радост на мъжа си. Нищо чудно, че отново беше започнал да търси удоволствия там, където ги беше намирал преди брака си.
Когато споменът за миналата вечер бавно изплува от мъглата на изпитото бренди, той се намръщи още повече. Мажорити отново се бе държала нахално. Непрекъснато му искаше пари. Диамантената огърлица, която й бе подарил, не била първо качество… новата шивачка не разбирала нищо от дамска мода, наложително било още утре да отиде при Лутес. Парите бяха нищо — особено ако той наистина държеше да я запази… а нима тя не го правеше щастлив? Много по-щастлив, отколкото заслужаваше?
Гарет се намести по-удобно на стола си и усети познатото присвиване в слабините. Мажорити наистина умееше да го ощастливява като никоя друга, но цената й беше прекалено висока — и се увеличаваше всеки ден.
Той огледа недоволно елегантната стая и си представи цялата елегантна къща, в която живееха. През прозорците се виждаше обширна, добре поддържана морава. Имението на семейството му беше много западнало и сигурно щеше да се наложи да го продаде, ако не се беше оженил за Люси Сейнт Симон. Зестрата й му послужи да обнови къщата и градината, тя задоволяваше и скъпите прищевки на Мажорити… а може би и собствените му скъпи навици.
Слаб полъх на отвращение обезпокои обичайната му самоувереност. Обзе го учудващата мисъл дали пък да не се опита да се откаже от някои прекалено скъпи навици. Все пак беше женен и имаше задължения към съпругата си.
А купчината сметки от кредиторите му растеше и растеше… Шивачи, търговци, обущари и шапкари. Трябваше да плати на търговеца на коне в уговорения срок, дълговете на честта също не можеха да чакат. За щастие търговците все още не го притесняваха особено; бракът му беше сключен скоро и засега кредитът му беше осигурен. Но мисълта, че ще се наложи да помоли брата на Люси за малък заем, за да може да плати дълговете си, никак не му харесваше. Сейнт Симон вече беше платил цяла планина от сметки като част от брачния договор.
Работата беше там, че полковникът щеше да му даде парите и сигурно дори нямаше да направи забележка за прахосничеството на зетя си. Той само щеше да вдигне едната от гъстите си златно-червени вежди и да го погледне с типичното меко неверие на човек от високопоставено семейство.
Не, той трябваше да направи и невъзможното, за да избегне този неприятен сблъсък. Гарет бутна стола си, стана и се протегна. В главата му бавно се оформи интересна мисъл, която разпръсна мъглата на махмурлука от предишната вечер. Защо да не посетят Сейнт Симон в дома на предците му? Провинциалната усамотеност беше, разбира се, досадна, но така щеше да се отдалечи за малко от изкушаващата Мажорити, от масите за игра и конните състезания, да не говорим, че щеше да се отърве от кредиторите си. А може би щяха да си прекарат добре там. Сигурно щеше да бъде много забавно да се запознае с испанската дама, която Сейнт Симон беше взел под крилото си. В тази история имаше нещо странно… нещо много странно.
Освен това корнуолският въздух щеше да се отрази много добре на Люси. В последно време жена му изглеждаше бледа и замислена. Тя обичаше Корнуол и спомените за детството си. Щеше да бъде много щастлива от перспективата да прекара там няколко седмици през лятото заедно със старите си приятелки.
Убеден, че действа изключително в интерес на жена си, Гарет Фортескю излезе от стаята за закуска, за да уведоми Люси за своето блестящо и благородно решение.
— Но, Гарет, Джулиън изобщо не ни е поканил! — Люси скочи от малкото писалище в дневната си. Беше толкова уплашена, че изпусна перото на килима. — Не е редно да се явим в Трегартън неканени.
— Я не говори глупости! — Гарет махна величествено с ръка, за да разсее съмненията й. — Той ти е брат и ще се радва да те види. Не сте се виждали от сватбата ни, дори тогава посещението му беше съвсем кратко, защото бързаше да се върне в бригадата си.
— Да, но… Не мога да разбера каква е тази испанска дама. Ако Джулиън искаше да я видим, щеше да ни покани.
