— Вижте, ранена съм. Раната кърви. — В погледа й се четеше неистов страх. Под цялата мръсотия лицето й беше станало бледо като тебешир.
— Хванете я, полковник! — извика стреснато Габриел, който стоеше по-назад.
Тамсин се олюля, коленете й поддадоха. В последния момент Джулиън се хвърли напред и я стисна в прегръдката си.
— Какво, по дяволите…? — Когато погледна в лицето й, видя, че е загубила съзнание. После се обърна смаяно към Габриел: — Одраскана е, но нищо повече.
— Заради кръвта — обясни кратко Габриел. — Винаги така става.
— Но тя е цялата в кръв! — възрази изненадано Джулиън.
— Само че това не е нейната кръв — усмихна се Габриел. — Детето не понася, когато се нарани. Като бебе пищеше и събираше цялата къща, когато й се случеше да се убоде. При по-тежки рани веднага губеше съзнание. Барона направи всичко, за да я отучи, но накрая се отказа.
— Майчице мила — промърмори невярващо Джулиън. Това момиче яздеше като казак, биеше се като планински лъв, не трепваше пред неудобствата и лишенията, а припадаше при най-лекото убождане. Той си припомни ножа на Корниш и с безкрайно учудване се запита какво ли й беше струвало да остане равнодушна и да не рухне безсилно на пода на колибата.
— Трябва веднага да извадим парченцето — каза той. — Преди да е дошла в съзнание, защото ще потече още кръв.
— Отивам да доведа Хосефа.
Джулиън отнесе Тамсин в каютата и я сложи на пейката под прозореца.
— Какво стана? Божичко, кракът ми! Там има нещо остро! — Тамсин беше пред паника.
— Ей сега ще го извадим — отговори със спокойна увереност Джулиън. — Само мъничко парченце желязо. Паднали сте върху него, това е всичко.
— Но то е още в бедрото ми! Цялата ми кръв ще изтече!
— Чувам, че имате нужда от мен. — Лекарят говореше с учудваща бодрост, след всичко, което беше преживял. Все още с омазаната с кръв престилка, той влезе в кабината, следван от Габриел и Хосефа. — Я виж какво нахално парче — продължи със същия тон той. — Ей сега ще го измъкна.
— Не! — изпищя Тамсин. — Сама ще го направя.
— Не мърдайте! — заповяда енергично Джулиън. — И престанете да се държите като глупачка. — Той седна зад нея на пейката и сложи главата й в скута си, после я хвана здраво за раменете. — Тихо, мила! След една минута всичко ще свърши.
Хосефа застана до него и хвана ръцете на момичето. Наведе се над главата му и зашепна успокоителни думи, докато лекарят измъкна парченцето с едно единствено бързо движение. Пръсна кръв, Тамсин простена и отново загуби съзнание.
— Велики боже, какво става тук? — Капитан Лейтимър влезе в каютата и я намери пълна с хора, на които съвсем не беше мястото там.
— Имаме малък проблем — отговори спокойно Джулиън и в гласа му имаше смях. Без да пуска раменете на Тамсин, той заклати невярващо глава. — Това лудо момиче обезумя от ужас само защото в крака му попадна остро парченце желязо.
— Велики боже! — повтори смаяно Хюго Лейтимър. — След всичко, което свърши по време на битката. Лейтенант Годфри ми каза, че му е помагала самоотвержено без следа от страх.
— Няма нищо по-странно от човека — обясни на провлечения си йоркширски диалект Самюел, който беше донесъл гореща вода на лекаря. — Отивам за превръзки.
Тамсин дойде на себе си, докато лекарят почистваше раната.
— Престана ли кръвта?
Лицето й все още беше смъртнобледо, очите й гледаха страхливо и приличаше на уплашено дете. Цялата й енергия и бодрост бяха изчезнали, когато вдигна очи към полковника и потърси утеха и закрила, с доверчивост, която той не посмя да разруши.
Джулиън се усмихна и приглади назад немирната й коса, както отдавна му се искаше.
— Вече почти не тече кръв. Лекарят ще сложи превръзка и след ден два раната ще заздравее.
— Раната не беше дълбока, мис Тамсин — увери я лекарят и посипа превръзката с прах от босилек. — Няма да стане инфекция. — После постави превръзката върху раната и пациентката му кимна с благодарност. Цветът бавно се възвръщаше по бузите й. — Ще имате болки, но това е всичко. Да ви дам ли малко лауданум?
— Болката не ме тревожи — отговори Тамсин. — Не обичам само когато кърви.
— Е, кървенето ще престане. — Лекарят избърса ръцете си и стана. — Съветвам ви през следващите дни да не ходите много. Нека раната заздравее спокойно.
— Много съжалявам — прошепна Тамсин. — Наистина ли се държах като глупаво дете? — Очите й бяха пълни със срам и разкаяние.
Ако искаше отмъщение, това беше най-удобният случай да го има. Но сърцето не му даде да го стори. Тя разчиташе на помощта му, със същата естественост и простота, с която му предлагаше тялото си и го канеше да се насладят на любовната игра.
— Бих казал, че държанието ви беше неочаквано за мен — отговори с усмивка той и я вдигна да седне в скута му. Облегна главата й на гърдите си и продължи: — Но всички имаме своите слабости, нали?
— Чувствам се много странно — промълви Тамсин и се отпусна на широките му гърди. — Слаба и трепереща.
— Добре е да се изкъпете — предложи Самюел. — Ще ви донеса и чаша горещо мляко с ром.
— Погрижи се за гореща вода, Самюел — нареди капитанът. — Донеси я тук, защото има повече място. Вземи всичко, от което имаш нужда, от моите запаси. А сега е по-добре момичето и жената да останат сами. — След като благородно се отказа от каютата си в полза на ранената, той се обърна и излезе. Едва когато се изкачи на кърмата, установи, че всички го бяха последвали покорно с изключение на един — полковника.
Капитанът вдигна предизвикателно едната си вежда и погледна към затворената врата, пред която както обикновено стоеше пост. Редът на борда изглеждаше възстановен. Много интересно, каза си той, но незнайно по каква причина не се изненада особено. Обърна се към втория си лейтенант, който беше поел командата в отсъствието на Уил Конаут, натоварен да командва специалния екипаж на пленения „Делфин“.
— Трябва да раздадем на хората допълнителна порция ром, мистър Дени. Заслужиха си я.
При тази заповед моряците се развикаха ликуващо и Хюго кимна доволно. От днес нататък щеше да командва щастлив кораб.
В каютата Тамсин остана да лежи в прегръдките на Джулиън, докато Самюел донесе водата; той я бе извадил от голямата бъчва на палубата и бе напълнил седящата вана. Когато беше дете и тъгуваше, Барона също я държеше така и Тамсин беше изпълнена с безкрайна благодарност към полковника, че й носеше утеха. Все още изпитваше малко смущение, че е показала слабостта си, макар че вече не помнеше какво точно беше казала. Помнеше само ужасната си паника, когато видя раната и струйката кръв. Съзнаваше, че страхът й е неразумен и безоснователен, но не можеше да се контролира.
Хосефа шеташе в каютата и даваше заповеди на Самюел на цветист испански, но той изобщо не й обръщаше внимание. Щеше да свърши работата, както той си знаеше.
След като Самюел си отиде, Джулиън заповяда на жената:
— Донесете риза и халат, Хосефа, а после излезте. — Всъщност той нямаше намерение да каже това. Беше възнамерявал да остави товара си на пейката и да я предаде в сръчните ръце на старата й приятелка. Но думите бяха излезли от устата му независимо от волята му.
Хосефа го погледна намръщено, но авторитетът на полковника надви, пък и питомката й не се възпротиви. Очите на Тамсин бяха затворени, сякаш беше заспала.
— Велики боже! — промърмори жената, после отиде в съседната каюта и донесе нужните дрехи. Окачи ги грижливо на един стол, погледна нерешително полковника, после примирено сви рамене и изчезна.
— Ще разрежа панталона — заяви Джулиън. Разумът му внушаваше, че е безумие да остава тук, но Тамсин беше загубила напълно контрол над себе си и му се струваше съвсем естествено да й помогне. Естествено, радващо и изкушаващо.
