— Брат ти е достатъчно деликатен и не би се осмелил да те помоли да промениш заради него плановете си за лятото, това е всичко. А би било много добре да му помогнеш в задачата му да представи дамата в обществото — обясни успокоително Гарет. — Все пак ние едва се върнахме от сватбеното си пътуване. — Той се усмихна и сложи пръст под брадичката й. — Можеш да вярваш в преценката ми, Люси. Сейнт Симон ще се радва да те види, а ти ще му помогнеш да забавлява гостенката си. Освен това приличието изисква в къщата на ерген да има и други дами, когато му гостува млада жена, макар че той е нещо като неин настойник. Твоето пристигане ще сложи нещата в пълен ред. — Той се приведе към нея и я целуна небрежно. — Хайде, бъди добро момиче и уреди пътуването. Искам да заминем в края на следващата седмица. Ще пътуваме на етапи, за да не се преумориш.
— Божичко! — прошепна нещастно Люси, когато вратата се затвори зад съпруга й. Макар че и беше много приятно да види Гарет толкова весел и внимателен, тя познаваше брат си и знаеше, че той няма да погледне с добро око на неочакваното им посещение. Освен това не беше съгласен със съпруга, който тя си беше избрала. Понякога младата жена имаше твърде опасното чувство, че брат й хранеше към съпруга й дълбоко недоверие и дори се отвращаваше от него. Когато говореше с Гарет или споменаваше името му, брат й ставаше хладен и безстрастен. И винаги се отнасяше към него с преувеличена учтивост, като към далечен познат.
Люси беше виждала брат си с приятелите му, беше чувала разговорите им и знаеше, че той презираше непочтените и наглите хора и се отнасяше с пренебрежение към онези, които пилееха времето си в клубовете на Сейнт Джеймс или по цели нощи танцуваха с красавиците и дебютантките на сезона. Даже според нейната, обременена с много предразсъдъци преценка, Гарет се причисляваше към тази категория мъже. Той беше съвсем различен от Джулиън, който беше човек на делото и убежденията. Но това не беше необикновено. Ако се вярваше на общественото мнение, различният беше Джулиън.
Люси въздъхна и отново седна зад писалището си. Извади лист горещо пресована хартия в любимия й светлосин цвят, захапа крайчето на перото и се опита да намери най-подходящите и тактични думи, за да уведоми брат си за предстоящото им посещение в Трегартън.
Каква ли беше испанската дама? Дали беше красива? Млада или попрехвърлила годините за женитба? Сигурно беше млада, след като баща й е бил приятел на Джулиън. Брат й не обичаше да поема подобни поръчения, но чувството за дълг и отговорността не му бяха позволили да откаже. Може би бащата на дамата беше спасил живота му или нещо подобно.
Дали испанката беше красива?
Какво ли щяха да си помислят за нея в строгата, дори сурова среда на Корнуол? Там не обичаха чужди лица. Хората в родното й място живееха просто и не поддържаха връзки със света. Ами ако испанката не говореше английски?
Случилото се беше наистина необикновено. Тласкана от любопитство, Люси започна да пише. Изказа предположението на Гарет, че щом ще посрещне в дома си млада жена, Джулиън ще има нужда от компаньонка. Писа, че ще бъде много щастлива да поеме това задължение, за да угоди на милия си брат, и че много ще се радва да го види отново след толкова дълга раздяла. Писа още, че се надява да се е върнал в добро здраве и че му изпраща най-сърдечни…
Тук Люси спря и се замисли. Какво му изпраща? Любовта си? Не, това звучеше твърде преувеличено. Джулиън беше винаги мил с нея, но се държеше на разстояние. Никога не се колебаеше да отстоява авторитета си като неин по-голям брат и настойник, особено при редките случаи, когато тя се опитваше да се съпротивлява срещу строгите правила, които той и майка му бяха наложили за дъщерята на рода Сейнт Симон.
Тя се задоволи с най-сърдечни поздрави, посипа хартията с пясък, издуха го, сгъна листа, запечата го и тръгна да търси Гарет, за да го облепи с марки. Джулиън сигурно беше вече в Корнуол, тъй като писмото му беше изпратено миналата седмица. Следователно нейното писмо щеше да пристигне няколко дни след отиването му в Трегартън. Твърде късно, за да й изпрати отказ, пък и той беше много учтив, за да ги отпрати след пристигането им в Трегартън.
Лошото беше, че брат и можеше да бъде много хладен. Люси прогони тази неприятна мисъл и се зарадва на разнообразието, което щеше да й предложи това пътуване. А и Гарет щеше да бъде през цялото време с нея. Вече нямаше да отсъства по цели нощи и да ги прекарва кой знае с кого. Може би тя щеше да се научи как да му доставя малко повече радост… или поне да се преструва, че не се отвращава от сливането на телата им.
Когато отиде в спалнята си, за да се порови в гардероба си и да реши кои дрехи ще вземе в Корнуол, Люси беше много по-весела, отколкото сутринта.
Дали в тази ужасна сива страна най-после щеше да престане да вали? Тамсин стоеше до прозореца на малката си спалня в странноприемницата на Лоунстоун и се взираше в покривите от сиви плочки, които блестяха от дъждовните капки. Дъждът валеше непрекъснато, откакто преди две седмици бяха хвърлили котва в Портсмут. Това не беше силен, бурен дъжд като в Испания, а постоянен ръмеж, и студът беше толкова влажен, че проникваше до мозъка на костите й.
Хосефа, която събираше вещите им, непрекъснато мърмореше под носа си. Тя също не беше доволна от пътуването в тази студена сива страна, където никога не грееше слънце, но дъщерята на Ел Барон беше казала, че трябва да отидат в Англия, и думите й имаха същата тежест, както ако бяха произнесени лично от Барона.
На вратата се почука и в стаята влезе Габриел. Трябваше да се наведе, за да не се удари в касата. От дебелата му наметка се стичаше вода.
— Готова ли си с куфарите, жено?
— Ами да — промърмори Хосефа, докато се мъчеше с коланите и ключалките. — Ще се радвам, когато най-после пристигнем там, закъдето сме тръгнали.
— Всички ще се радваме — изръмжа Габриел. Голямата му ръка помилва рамото й в знак на съчувствие, но бързо се отдръпна. Той поне беше роден в тази страна, но за селянката от голите планини на северна Испания това беше невероятно преживяване. Хосефа му се усмихна плахо, после кимна и се наслади на изненадващата му нежност. Габриел беше нейният мъж, нейното слънце, тя вървеше винаги на две крачки след него, думата му беше закон за нея.
Габриел вдигна куфара на рамото си.
— Момиче, днес ще пътуваш в колата. Така заповяда полковникът.
— Откога е почнал да дава заповеди? — попита сърдито Тамсин. Това беше капката, която преля чашата на търпението й. — Нямам намерение да се мятам по седалките и да дишам спарения въздух. Ще се разболея!
Тя слезе след Габриел по скърцащата стълба, прекоси оскъдно осветеното антре и излезе в мрачния двор на гостилницата, където ги чакаше пощенската кола, с която бяха тръгнали от Лондон. Оборските ратаи тъкмо запрягаха конете пред колата и завързаха Цезар зад тях.
Полковник Сейнт Симон стоеше до тях и наблюдаваше внимателно приготовленията за тръгване. Наметката му беше потъмняла от дъжда, от шапката му се стичаха вадички, но очевидно лошото време не му създаваше проблеми.
— Добро утро — поздрави учтиво той. — Надявам се, че спахте добре.
— Аз винаги спя добре — отговори тя. — Даже когато чаршафите са влажни. Дали някога ще престане да вали?
Мъжът се изсмя сухо.
— Да, разбира се, непременно ще престане. Една сутрин ще се събудите и ще видите през прозореца блестящо синьо небе и ярко слънце, птиците ще пеят и ще забравите дъжда. Това е едно от своеобразията на Англия.
Тамсин изкриви лице, защото не му повярва. Загърна се в наметката си и сърдито приглади мократа си коса.
Това не е време за малкото глухарче, помисли си внезапно Джулиън и му стана весело. Момичето изглеждаше повехнало и тъжно. Светлата коса беше потъмняла от дъжда, крехкото тяло беше скрито под тежката наметка, цялото й предизвикателно нахалство беше погребано под мрачния климат. Но като си помисли какво правеше в този момент бригадата му, доброто настроение отлетя някъде много далеч. Ако
