времето в Англия не й харесва, тя трябва да обвинява само себе си.
Колко ли време е трябвало на Тим, докато вразуми затъпелите след оргиите в Бадахос войници? Дали вече бяха потеглили на дългия път към Кампо Майор? Колко от приятелите му бяха живи и здрави? Тези въпроси не преставаха да го измъчват и трябваше насила да съсредоточи вниманието си върху предстоящото им тръгване и непосредствените си задачи.
— Искам тази сутрин да пътувате с Хосефа в колата — заяви кратко той.
— Габриел вече ми каза, но аз не искам. Предпочитам да се намокря до кости, но няма да се изпочупя крайниците в тази воняща тясна дупка. — Тя отиде при коня си и понечи да го отвърже.
Джулиън я задържа за рамото.
— Настоявам да седнете в колата, Тамсин.
— Защо, за бога?
— Ще прекосим тресавището Бодмин — каза той, сякаш това беше достатъчно обяснение.
Тамсин смръщи чело. Бяха пристигнали в Лоунстоун вчера рано следобед и полковникът беше настоял да нощуват там. С почти същия тон като сега беше обяснил, че на следващия ден ще прекосят тресавището Бодмин.
— Е, и какво от това, милорд полковник? — Тя изтри дъждовните капки от лицето си и го погледна с високо вдигнати вежди.
— Ами това, глухарче — отговори със същия тон той. — Моля ви да се качите в колата и да пазите проклетото си богатство. Ние с Габриел ще яздим до прозорчетата, за да го защитаваме, а вие ще се возите в колата с готово за стрелба оръжие.
— О! Значи в мочурището върлуват бандити? — Лицето й се оживи.
— Ние ги наричаме пътни разбойници — поправи я той с уморена усмивка. — Но те са също така диви и безогледни като вашите планински разбойници или разбойническите барони.
Тамсин реши да не отговаря на злобния му намек.
— Оръжията ми са у Габриел, отивам да ги донеса. — Тя се отдалечи бързо с леки крачки, окрилена от перспективата за малко разнообразие, което да съживи уморителното пътуване под дъжда.
Джулиън затропа с крака, за да прогони студа, и вдигна яката на наметката си. В мислите си провери запасите от оръжия. „Влезеш ли в Бодмин, излизаш от този свят“, казваха местните хора, когато се подготвяха да прекосят пустото тресавище, в което бушуваха ураганни ветрове. С изключение на годините в училище, Джулиън беше отраснал в Трегартън, провинциалното имение на семейство Сейнт Симон, с поглед към река Фоуей, и се чувстваше кореняк корнуолец също като собственика на гостилницата в Лоунстоун. Той буквално се беше сраснал с нравите и традициите на тази земя. Обичаше всяка тревичка, всяко цветенце в живите плетове. Радваше се, че отново ще види имението си, ще обиколи къщата си и ще препуска на воля из ливадите си. Трябваше да бъде честен към себе си и да признае, че този принудителен престой в Трегартън си имаше и добрите страни и му предлагаше подобаващо обезщетение.
Докато бяха в Лондон, той бе постигнал известен напредък по делата на Уелингтън. Обясни подробно на лордовете в Уестминстър защо херцогът спешно се нуждае от повече войници, оръжия и пари. Те го изслушаха със забележително внимание и му предложиха да се яви отново след месец, за да отговори на евентуалните им допълнителни въпроси, а те щели да обсъдят изискванията на херцога помежду си. Мелницата на правителството работеше бавно и Джулиън не очакваше да получи незабавен отговор. Той писа на Уелингтън, за да му съобщи новините; през юли възнамеряваше да се върне в Лондон и се надяваше да получи конкретни отговори. Знаеше, че политиката е важно нещо, но тя беше твърде бавна и досадна за мъжа, който обичаше мириса и шумовете на оръдията, предизвикателствата и лишенията на дългите преходи, шегите и дързостите, смелостта и глупостта на обикновените войници. Даже перспективата да заживее отново в собствения си дом и любимата страна не можеха да компенсират тази загуба.
Ако не беше тази ужасна издънка на испанския разбойник, той щеше да остане при бригадата си и да продължи да воюва. Уелингтън никога нямаше да му възложи тази дипломатическа мисия, ако не беше благоприятният случай с Тамсин.
Тамсин не подозираше нищо от мислите му, когато седна в колата при треперещата от студ Хосефа и огледа внимателно сандъците със злато и скъпоценности, скрити под седалките. Колата беше много тясна. Досега Тамсин не беше забелязала това, защото през повечето време яздеше любимия си Цезар, а Хосефа седеше сама на задната седалка. Но днес щяха да прекосят някаква дива и опасна местност и полковникът имаше право да вземе предпазни мерки. Затова тя се сви в един ъгъл на седалката и остави колкото се може повече място за Хосефа. Двата заредени пистолета бяха близо до ръцете й. Ако ги нападнеха, Хосефа щеше да ги зарежда един след друг.
Габриел провря глава през прозореца.
— Тръгваме. Наред ли е всичко вътре?
— Колко време ще пътуваме през мочурището? — поиска да узнае Тамсин.
— Нямам понятие. — Той отдръпна глава. — Полковник, момичето иска да знае докога ще пътува в каретата.
— До Бодмин са двадесет и една мили — отговори Джулиън и възседна коня си. — След това може отново да язди, щом така й е приятно. След тресавището до Трегартън остават само дванадесет мили.
Тамсин кимна доволно. Беше ранно утро и до вечерта щяха да изминат оставащите им тридесет и три мили; по пътя от Лондон дотук бяха изминавали по около четиридесет мили на ден, макар и по павирани пътища с редовна смяна на конете.
Когато оставиха зад себе си полуразрушената кула на замъка Лоунстаун, стана ясно, че тесният, неукрепен път през тресавището Бодмин не беше особено добър. Това беше прастар път, известен като цинковия, защото някога по него са пренасяли глина и цинк от мините на Фоуей през тресавището към Южна Англия. От двете страни на пътя чак до хоризонта се простираше тъмна мокра земя. Оскъдните дървета бяха разкривени от вечния вятър, гъстите храсти и жилавите треви се бяха вкопчили в торфената почва. Кочияшът поддържаше добро темпо, но когато изкачваха стръмни възвишения, а после отново се спускаха към равното тресавище, трябваше да забавя. Железните колела превръщаха влажната земя в езеро от тиня. От време на време колата се хлъзгаше, а понякога дори спираше за малко.
Винаги когато затъваха в тинята, кочияшът ругаеше с най-груби думи и плющеше с камшика си. Той се оглеждаше страхливо, пушката лежеше на коленете му, готова за стрелба. Габриел и Джулиън яздеха от двете страни на колата. И те бяха приготвили пушките си, пистолетите в коланите им също бяха заредени. Широкополите шапки бяха спуснати над очите, яките на наметките вдигнати, за да ги пазят поне малко от дъжда и пронизващия вятър.
Двамата яздеха в мрачно мълчание, постоянно нащрек. След цели пет часа, които им се сториха една малка вечност, най-после прекосиха тресавището, без да видят дори следа от опасните разбойници. Не срещнаха и други пътници.
Конете изгърмяха надолу по стръмния хълм и влязоха в градчето Бодмин. Тамсин скочи с облекчена въздишка от каретата, когато спряха в двора на странноприемницата. Чувстваше се много зле от друсането, главата й бучеше. Огледа се, за да види нещо от града, но под непрекъснатия дъжд можа да различи само неясните очертания на сиви шистови покриви и сиви стени, които покриваха ниския хълм.
Полковникът слезе от коня си и отиде при нея. Погледна внимателно в лицето й и установи, че е бледа, а под бадемовидните очи са се врязали дълбоки сенки.
— Уморена ли сте?
— Не, всъщност не. Май ми се повръща. Сигурно е от друсането в колата. Не понасям да пътувам по този начин.
— Ще признаете обаче, че днес беше необходимо.
Тя вдигна рамене.
— Не видях нито един от вашите пътни разбойници, полковник.
— Все пак предпазните мерки трябваше да бъдат взети — отговори сдържано той. — Влезте в странноприемницата и поръчайте отделна стая и храна. През това време аз ще се погрижа за конете.
— Тъй вярно, милорд полковник. — Тя отдаде подигравателно чест, после се поклони.
— Крайно време е да се научите да правите реверанс, глухарче — продължи той със същата небрежна сдържаност като преди. — Само оборските ратаи и полските работници вдигат ръка до челото си. Домашните прислужнички правят реверанс.
