— Аз не съм прислужничка!
— Разбира се, че не сте — съгласи се той. После й обърна гръб, без да обръща внимание на опасните искри в очите й.
Тамсин прехапа сърдито долната си устна. След малко се обърна и се запъти към топлата странноприемница.
Собственикът не направи опит да скрие учудването си при вида на новодошлите. Закръглената испанска дама, загърната в безброй шалове и дантели, изля поток от неразбираеми оплаквания, на които огромният мъж отговори със също така неразбираеми думи. На всичкото отгоре той бе затъкнал в яркочервения ешарп на кръста си огромен двуостър меч. За негово облекчение дребната придружителка на двамата говореше английски и изказа съвсем обикновената молба за отделна стая, освежителни напитки и храна. Но и тя изглеждаше като чужденка. Дали заради късата коса или заради походката — с големи, полюляващи се крачки, които никак не подхождаха на жена. Костюмът й за езда беше най-обикновен, но начинът, по който го носеше, му се стори необикновен, макар да не можеше да обясни защо.
След тях обаче влезе лорд Сейнт Симон и гостилничарят веднага престана да си блъска главата. Завтече се към него, поклони се и изрази с внимателно подбрани думи радостта си, че вижда отново най- големия земевладелец в страната.
Джулиън свали ръкавиците си и отговори на поздравите с търпелива учтивост.
— Отведете ни в отделна стая, Сойер — помоли той. — Пътуването през тресавището беше ужасно и умираме от глад.
— Да, разбира се, милорд. — Гостилничарят отново се поклони.
— Веднага ще наредя да извадят от избата бутилка бургундско. Имам великолепен „Алокс Кортон“, останал ми е още от последната среща на господата. А… дамите… желаят ли чай?
— За мен кана ром — обяви тържествено Габриел, преди Джулиън да е успял да отговори. — И за жената също. Дупката в корема ми е като направена от оръдие. А ти, момиче?
— Чай — отговори Тамсин. — А може би ще изпия и чаша вино от запасите на полковника, ако той няма нищо против. — Тя дари смаяния гостилничар с ослепителна усмивка и той побърза да им отвори вратата към елегантно обзаведена стая с изглед към улицата. — Дано това успокои стомаха ми. Чувствам се като пребито куче. И за всичко е виновен ужасният път през онова прокълнато от бога тресавище.
Гостилничарят я зяпна смаяно. След малко се овладя и хвърли уплашен поглед към лорд Сейнт Симон, но той само каза:
— Бързаме, Сойер. Донесете ни табла с пастети и напитки.
— Тъй вярно, милорд. Веднага, милорд. — Гостилничарят се поклони дълбоко и излезе забързано от стаята.
— Моите поздравления, Тамсин. Успяхте да събудите любопитството на Сойер — каза Джулиън и иронично изкриви уста. — Ако сте имала намерение да се покажете като подозрителна млада личност и да предизвикате буря от клюки, успяхте да го сторите по най-добрия начин. Остава ви само да чакате бурята.
— Разбирам — промърмори отчаяно Тамсин. — Една английска лейди не говори такива неща.
— Почти никога — потвърди Джулиън и хвърли ръкавиците си на пейката под прозореца. После свали наметката си. — Но, както мама винаги казваше, от свинско ухо не можеш да направиш копринена чанта.
— О! — извика обидено Тамсин и възмущението изтри цялото й отчаяние. — Аз не съм свинско ухо!
Габриел стоеше с гръб към огъня и се топлеше. Вслушваше се в размяната на остроти с израз на умерен интерес. Още преди време беше решил, че не е необходимо да се намесва в защита на момичето, когато то страдаше от хапливите забележки на полковника. В много случаи дори го разбираше. Ако човек не беше свързан с душа и тяло със семейството на Ел Барон, беше съвсем естествено да се противи против въвличането си в това лудо приключение.
— Но сте още много далеч от Копринената чанта — отвърна хладно Джулиън.
— Е, това е ваша задача, нали? — попита разгорещено тя. Мъжът отговори само с небрежно кимване.
— Моята задача е да опитам. А вие се постарайте да запомните, че никога не съм ви обещавал успех.
В този момент влезе гостилничарят и я освободи от необходимостта да отговори. Тя отиде до прозореца и седна на пейката. Пред обкования с желязо прозорец, който гледаше към улицата, се виждаха хората, тръгнали по работата си. Дъждът очевидно не им пречеше, те бяха свикнали с него, защото тук валеше постоянно и това беше един от фактите на живота.
Докато се взираше навън, пред вратата на гостилницата спря ездач, едър мъж, загърнат в тежка наметка. Явно го познаваха, защото двама лакеи в ливреи се втурнаха да го посрещнат и поеха коня му веднага след като спря. За момент непознатият остана под дъжда и огледа внимателно оживената улица. Тамсин усети как космите на тила й настръхнаха. Този мъж беше заобиколен с невидим ореол на власт и могъщество. След малко той се обърна и влезе в гостилницата. Свали от главата си мократа боброва шапка и разкри гъста желязно-сива коса, след което изчезна окончателно от погледа й.
Странните тръпки се засилиха и Тамсин реши, че й е станало студено. Тя се обърна инстинктивно и се огледа със задоволство в удобната и добре затоплена стая, за да забрави влажния, студен ден. Мистър Сойер тъкмо изваждаше тапата от бутилката, докато слугинята нареждаше масата пред огъня. Габриел пъхна носа си в каничката с ром и изръмжа доволно. Ромът не можеше да се мери с грога, с който беше свикнал по време на пътуването с „Изабел“, но му се отрази много добре и го стопли отвътре. Той хвърли поглед към Хосефа, която се беше настанила в креслото до огъня и стискаше с две ръце своята каничка. След като беше успяла да избяга от дъжда, тя не изглеждаше толкова нещастна и погледът й беше насочен с очакване към таблите с топли, препечени до златисто Корнуолски пастети, наредени на перваза на камината.
Хапнаха в мълчание. Единственият опит на Тамсин да поведе разговор получи едносричен отговор и тя също потъна в мислите си. Непременно трябваше да смекчи гнева на полковника. Откакто бяха пристигнали в Англия, този гняв непрекъснато растеше. Сякаш идването в родната страна окончателно го бе убедило, че няма изход от обърканата ситуация, в която беше попаднал. Глупости, ситуацията съвсем не беше толкова объркана. Тя щеше да намери начин да направи живота му поносим и дори приятен. Очите й почиваха замислено върху лицето му. Пламъците хвърляха трепкащи сенки върху остро изсечените му черти, но не можеха скрият коравата линия около устата му и сърдито вирнатата брадичка. Тя си припомни как изглеждаше, когато се смееше с искрена веселост, а не със саркастичния тон, който не го напускаше през последните дни. Припомни си изненадващата нежност, с която се бе погрижил за нея на „Изабел“. Сигурно имаше начин да пробие защитната обвивка и да проникне в душата му.
— Ако сте готови, бих искал веднага да продължим пътя си. — Гласът на полковника проряза тишината и Тамсин се стресна, защото помисли, че е усетил пронизващия й поглед. — Ще отида да дам нареждане да запрегнат конете. — Той отмести стола си и стана. — Слезте, щом свършите закуската си.
Вратата се затвори и тежките, енергични крачки се отправиха към стълбата. Габриел и Хосефа станаха веднага, Тамсин реши да потърси тоалетната. Когато след пет минути тръгна надолу, чу Джулиън да разговаря с някого.
Тя спря на площадката и се вслуша напрегнато. В гласа му имаше нещо, което я накара да застане нащрек. Ледена учтивост, която напомняше за замръзналата тундра. Тя се доближи до парапета и с изненада установи, че пристъпва на пръсти и е затаила дъх, макар да нямаше понятие защо. Спря до самия парапет и се приведе надолу. Гласът на Джулиън идваше от тъмно помещение с дървена ламперия, осветено само от една газена лампа на тавана.
Джулиън говореше с мъжа, когото беше видяла преди малко от прозореца. Без наметката си непознатият изглеждаше още по-внушителен. Беше започнал да напълнява и коремът му издуваше скъпата жилетка, бедрата изпълваха кожения панталон, раменете опъваха жакета за езда. Въпреки това не изглеждаше дебел, той просто беше силен мъж, от цялото му същество се излъчваше властност. Даже Сейнт Симон изглеждаше дребен в негово присъствие, макар че съвсем не беше лека категория. Ала полковникът беше строен и мускулест и по тялото му нямаше нито грам мазнина…
Тамсин прогони образа, който изникна в съзнанието й, и отново се вслуша, за да чуе какво си казваха
