двамата мъже. Ала тъкмо в този миг сивокосият мъж вдигна глава към стълбището и я видя. Черните му очи се присвиха и Тамсин усети отново странното пробождане в тила си. Тя остана неподвижна, като муха в паяжина, а паякът стоеше и я гледаше.
Седрик Пенхалан видя Селия, застанала в сумрака на стълбището. Сребърно-руса коса, големи тъмни очи, пълна, чувствена уста, леко отворени устни, прелестно стройно тяло. Но Селия беше мъртва. Селия беше умряла преди двайсет години.
Джулиън се обърна към стълбата, проследи погледа на събеседника си и видя застаналата на стълбата Тамсин, стиснала конвулсивно дървения парапет. С другата ръка придържаше полите си, готова да направи следващата крачка. Въздухът вибрираше от напрежение и той изпита абсурдното чувство, че Тамсин и човекът, с когото беше разговарял, са били ударени от гръм.
Разбира се, това беше абсурдно. С късата си коса и чуждестранния си вид Тамсин беше необичайна гледка в това отдалечено място и интересът на лорд Пенхалан със сигурност беше предизвикан от това. Джулиън реши, че не е нужно да ги представя един на друг.
— На вашите услуги, Пенхалан — проговори учтиво той, поклони се леко и тръгна към изхода.
— Сейнт Симон. — Седрик с мъка откъсна поглед от жената на стълбата. Лицето му беше загубило обичайния си цвят. — Да се надявам ли, че ще се срещаме по-често отпреди, щом възнамерявате да прекарате лятото в Трегартън?
— Може би — отговори със същия леден тон Джулиън. — Но се погрижете да държите племенниците си далече от земите ми, Пенхалан. Ако се осмелят да се явят пред очите ми, не мога да гарантирам за последствията. — Той излезе навън, без да чака отговор.
Ала Седрик не беше чул нищо. Погледът му отново потърси фигурата на стълбището, която се раздвижи, спусна се с леки стъпки по стълбите и взе последните две стъпала наведнъж. Тя се мушна покрай него и последва Сейнт Симон в двора.
Седрик отиде до вратата, за да проследи как Сейнт Симон помогна на младото момиче да възседне великолепен бял арабски кон. После им обърна гръб и се върна в гостилницата.
Селия се беше върнала в Корнуол. Или духът на Селия.
На излизане от двора Тамсин обърна глава и претърси с поглед прозорците на гостилницата, но не видя нищо. Вуйчо й беше някъде вътре. Кръвта зашумя в слепоочията й. Седрик Пенхалан беше жив и тя щеше да му отмъсти за злото, което беше сторил на майка й.
15
Рано на следващата сутрин Тамсин се събуди под цяла планина от завивки и в първия момент не можа да разбере къде се намира. Очите й бяха затворени, тялото й още не беше напълно будно, но всички сетива й казваха, че е настъпила някаква промяна. Усещаше приятна топлина. Тя отвори бавно очи, защото я беше страх, че сетивата са я измамили.
Навън грееше слънце. И не беше само един отделен слънчев лъч или два, цялата стая беше заляна от златната светлина на слънцето. В лъчите танцуваха фини прашинки, намерили път през двойния прозорец, а шлифованите стъклени кани на скрина блестяха като сини и червени диаманти.
Тамсин отметна завивките и скочи от леглото. Изхлузи нощницата през главата си и се протегна, наслади се на слънчевата топлина върху голото си тяло. Кожата й прие с благодарност топлите лъчи и Тамсин имаше чувството, че е излязла за първи път от тъмна пещера след неколкомесечен зимен сън.
Тя изтича до прозореца и го отвори. Погледна панорамата, която се простираше пред очите й, и спря да диша от възхищение. Снощи пристигнаха по тъмно и тя не можа да види почти нищо от къщата и околностите й. Прибраха се веднага в къщата, за да избягат от дъжда, и Тамсин видя само запалени свещи, които хвърляха сенки по тъмната дървена ламперия, гипсови тавани, огън в огромни камини и широка двойна стълба, която водеше към втория етаж.
След като представи гостенката си и придружителите й на персонала, Сейнт Симон побърза да се извини и изчезна. Отведоха Тамсин в голяма ъглова стая, обзаведена с огромно легло с балдахин, стените тапицирани със скъпоценен плат, блестящият под от дъбови дъски покрит с дебели килими. Очевидно любопитни, но мълчаливи слуги й донесоха гореща вода и табла с ядене, докато Хосефа изваждаше от куфарите дрехите, които бяха накупили в Лондон. Много скоро Тамсин се отпусна с безкрайно облекчение в удобното легло. След нощите, прекарани в крайпътните странноприемници, тя се наслади на чистите, приятно ухаещи чаршафи и удобния матрак и потъна в дълбок сън.
А сега стоеше пред отворения прозорец и виждаше съвсем друг свят. Пред очите й се простираха безкрайни ливади, разделени с лехи от ярки цветя, зад тях се виждаше морето, което светеше ясносиньо под утринното слънце. От двете страни се простираше брегът, който тук образуваше силно вдаден навътре залив. Белите скали се открояваха ярко на фона на морето и небето.
Тамсин отиде до източния прозорец и отвори и него. Опря лакти на перваза и се наведе навън. И тази гледка беше великолепна. Изгряващото слънце позлатяваше водите на река Фоуей; лодките, закотвени в устието, искряха във весели цветове, покривите на малкото рибарско село Полруан от другата страна на реката също блестяха.
— Прекрасно — промърмори зарадвано Тамсин и пое дълбоко аромата на розите, които цъфтяха под прозореца й. В лехите растяха най-различни цветя. Това беше родината на майка й, красивата зелена земя, за която Сесил говореше с безкраен копнеж под палещото испанско слънце.
Тамсин облече бързо панталона си и една риза и хукна боса по коридора. Къщата беше тиха. Ако се съдеше по слънцето, вероятно беше едва пет часът. Освен това беше неделя и всички щяха да си поспят по-дълго.
Резето на масивната входна врата се отвори много трудно, но Тамсин напрегна всичките си сили и се справи. След като успя да отвори вратата, тя застана на прага и примигна срещу великолепното утро. Сърцето й се отвори към топлината и светлината. Малкият преден двор беше обърнат на изток и излизаше към реката.
Тамсин мина под сводестата порта в стената, която заграждаше двора, и отиде в градината, която се простираше чак до морето. Тя вдигна поглед към прозореца си и едва сега забеляза, че е спала в четириъгълна кула, цялата обрасла с бръшлян.
Полковник Сейнт Симон има великолепен дом, каза си с искрено възхищение тя. Цялата къща излъчваше богатство и власт.
Тези две понятия имаха друго значение в неспокойния живот на една бандитка, те не се изразяваха в притежанието на тухли, камъни и земя, но Сесил й беше разказвала, че англичаните ценят извънредно високо тези си притежания.
Седрик Пенхалан беше „кралеубиец“. Сесил й бе обяснила, че огромното богатство му давало възможност да упражнява широко политическо влияние. Без да разполага с богатство, нито един мъж, дори надарен с безмилостното честолюбие на лорд Пенхалан, не можел да се възкачи на този таен престол на властта. А гордостта от благородния му произход укрепвала властта, която упражнявал над всички хора от рода Пенхалан, дори над най-далечните роднини. Само собствената му сестра се осмелила да се разбунтува срещу тази власт и трябвало да бъде жестоко наказана.
Седрик няма да се справи с дъщерята на Сесил, каза си с мрачна усмивка Тамсин и хукна през ливадата към морето, което я примамваше. Без да обръща внимание на добре поддържаната алея, настлана с чакъл, тя тичаше направо през тревата и се наслаждаваше на приятното усещане. Най-младата издънка на рода Пенхалан щеше да се справи с могъщия Седрик, да го победи със собствените му оръжия. При тази мисъл тя отново си представи лицето на вуйчо си и потръпна. От този човек се излъчваше неукротима енергия, подобна на лавина, която помиташе всичко, посмяло да се изпречи на пътя й. Той я видя на стълбата и застина на мястото си. В очите му имаше смайване, неверие… и ужас. Той я позна и за миг изпита нещо като страх — Тамсин беше готова да се закълне в това.
Не, той не можеше да знае коя е тя. И никога нямаше да узнае истината, докато тя не сметне, че е дошъл моментът да я разкрие — пред цялата общественост. Духът на Сесил изискваше възстановяване на справедливостта и отмъщение и тя щеше да нанесе удара си бързо и безмилостно, като удар с кама. А дотогава той щеше да я среща и да се измъчва от мисълта, че това момиче прилича досущ на сестра му, макар да е само невинна млада гостенка в чужда къща.
