още по-мрачен отпреди.
— Надявах се да ви запозная с положението на нещата по малко по-деликатен начин — изръмжа той. — Но Виолет изобщо не познава тази дума. По деликатността си тя е равна на стадо подплашени слонове, втурнали се да бягат.
— Виолет? — Бедният капитан загуби ума и дума. — А аз си помислих, че името на момичето е Тамсин…
— Прав сте — съгласи се Джулиън. — По-късно ще ви обясня как стоят нещата. — Той се обърна към Тамсин: — Бихте ли изчезнала за половин час? Надявам се, че не искам твърде много от вас. Ако Габриел се върне, помолете го да дойде при нас.
— Наистина ли ще разкажете всичко на капитана? Ако възнамерявате това, аз би трябвало да присъствам. — Тамсин го изгледа засегнато. — Все пак планът е мой и аз мога да го обясня най-добре, пък и…
— Млъкнете — прекъсна я строго Джулиън. — Аз ще обясня всичко на капитан Лейтимър със свои думи. Ние с него говорим език, от който вие нямате понятие. А сега изчезвайте.
Тамсин прехапа болезнено долната си устна. Това беше нейно дело и тя трябваше да присъства на стратегическата дискусия. Но много скоро й стана ясно, че ако дотук пътуването беше минало според нейните желания, от утре нататък щеше да бъде гост на флотата на Негово величество и съпровождана от армията. Тя нямаше представа от този начин на пътуване и със сигурност нямаше да има правото да взема решения и дори да изказва мнението си. А полковник Джулиън Сейнт Симон нямаше да пропусне удобния случай да й натрие носа даже ако с това я излагаше пред обществото.
Мисълта беше безкрайно горчива. Без да каже дума, тя се обърна рязко и излезе от кръчмата.
Джулиън погледна след нея и сърцето му натежа от болка. Раменете й бяха безпомощно сведени и той отново се учуди как едно толкова огнено същество преминава без преход в другата крайност само след няколко остри думи. После се обърна към видимо объркания си събеседник:
— Сега ще ви обясня ситуацията, Лейтимър.
Тамсин се беше излегнала на тясната си койка в каютата и се вслушваше в ритмичните шумове, които идваха от палубата, само няколко сантиметра над главата й. Моряците чистеха основно всички палуби. Ако се съдеше по шума, те стържеха дъските с тежките гранитни блокчета, наковани с пирони и наричани от тях „мечки“. Беше ранно утро. През малкия прозорец в каютата на капитана проникваше слаба сива светлина.
Младата жена се протегна и се обърна на другата страна. При движенията й леглото се разклати застрашително. Струваше й се, че лежи в нестабилно окачена люлка, но лекото люлеене на фрегатата, която пореше спокойните води на Атлантика, беше много приятно. Хосефа, която лежеше до отсрещната стена, промърмори няколко неразбираеми думи и разтърка очи, за да се събуди.
Много скоро обаче мирното утро беше нарушено от пронизителното свирене, с което боцманът будеше постовете, заспали под палубата. Чуха се стъпки, в коридора отекнаха викове.
— Ставайте!… Ставайте!
Крачките на мъжете отекваха като гръмотевици. Те тичаха забързано към палубата, понесли със себе си навитите люлки, които денем стояха в мрежи, опънати по релингите.
След три дни в морето Тамсин беше свикнала с шума при този утринен ритуал. Хосефа обаче продължаваше да мърмори недоволно, защото не обичаше да я изтръгват насила от сладкия сън. И сега тя седна и се хвана с две ръце за леглото, което се разклати силно при движенията й.
— Майко божия! — въздъхна тежко тя, както правеше всяка сутрин, и се опита да измъкне пълната си снага от люлеещата се койка.
— Добро утро, Хосефа. — Тамсин седна в леглото си и неволно се засмя на гледката, която се разкри пред очите й.
Някой почука на дебелата дъбова врата и гласът на Самюел обяви:
— Гореща вода, госпожи.
— Много ви благодаря, сеньор. — Хосефа повлече крак към вратата, като се уви по-плътно в наметката си. Открехна вратата и пое медната кана от ръцете на ухиления Самюел. Хосефа не обичаше пътуването да море и нямаше доверие на моряците. Тамсин вдигна колене към брадичката си и смръщи чело.
— Днес е понеделник, нали, Хосефа?
— Така мисля — промърмори Хосефа и изля водата в легена.
— Последният понеделник на април. — Побиха я тръпки. Засадата на Корниш беше на 28 март, същия ден беше свършило месечното й кървене. Спомни си как бе седяла свита на кълбо в гадната му колиба с въже около шията и бе благодарила на небето за тази малка милост.
Това означаваше, че кървенето трябваше да е започнало още преди пет дни. Тя опипа гърдите си, очаквайки да открие предателското втвърдяване, но не намери нищо. Трите прекрасни срещи с Джулиън означаваха огромен риск. Първия път страстта я заля така буйно и внезапно, че нямаше време да помисли за възможните последствия. При следващите два пъти обаче не й се искаше да развали спонтанността на сливането им, като вземе предпазни мерки. Никога преди това не беше имала този проблем, но и лорд Сейнт Симон не беше обикновен любовник.
Тя се опита да си внуши, че няма от какво да се страхува. Жените в селото твърдяха, че най-лесно се забременява към средата на цикъла. Макар че не им вярваше много, Тамсин се придържаше към това правило.
— Проклятие! — промърмори полугласно тя. После скочи от леглото и излезе в коридора, надявайки се, че посещението в тоалетната ще я успокои и ще сложи край на напрегнатото очакване.
Надеждата й се оказа напразна, както всъщност беше предполагала. Тя се върна в каютата, свали ризата през главата си и се изми. Може би щеше да дойде днес. Цикълът й не беше много редовен, пет дни не бяха голямо закъснение. Насапуниса се с бързи движения, изплакна се и облече панталона си и костюма за езда, който й даваше известна свобода на движение, без да нарушава правилата на полковника.
От съседната каюта се чу гласът на капитан Лейтимър, който разговаряше със Сейнт Симон. Това беше дневното убежище на капитана, разположено на кърмата. Той беше предоставил каютата си на двете жени, а в другата кабина бе окачил още една койка и я споделяше с полковника. Габриел се задоволи с хамак на палубата. Той прекарваше по-голямата част от времето си с оръжейника и Самюел и тримата бяха станали добри приятели.
Ароматът на закуската я примами навън. През изкусно изработените прозорци влизаше ярка слънчева светлина. Под прозорците бяха наредени пейки с възглавници, а до парапета имаше няколко — етажерки с книги. Капитанът и пътниците му седяха на богато наредена маса в средата на помещението. Ако не бяха двете оръдия от двете страни на прозореца, човек можеше да си помисли, че се намира в стаята за закуска на заможна провинциална къща.
— Добро утро, мис Тамсин — поздрави учтиво капитан Лейтимър и я покани да седне. В ръката си държеше каничка с грог, а в чинията пред него имаше агнешки котлет с пържени яйца.
Полковникът вдигна очи от закуската си и й кимна кратко — сякаш имаше насреща си далечна и не особено приятна позната. След малко отмести стола си и стана.
— Отивам да обиколя палубата. Моля да ме извините.
Тамсин се намръщи. Винаги когато тя се появяваше в капитанската каюта, той си намираше някакъв претекст и изчезваше. Не можеше да й избяга само на обед и вечеря, когато сядаха на масата всички заедно. Но тогава не й казваше повече от две думи. Тамсин зае мястото си и Самюел й донесе варено яйце.
— Ей сега ще отнеса таблата със закуската на вашата придружителка, мис. Надявам се, че е готова с тоалета си.
— Да, Самюел, благодаря ти. — Хосефа беше настояла да се храни в каютата, а Габриел ядеше в помещението на подофицерите.
— Колко време ще мине, докато прекосим Бискайския залив, — капитане? — Тя отряза връхчето на яйцето и развесели капитана, като натопи в жълтъка филия хляб.
— С малко повече късмет още тази вечер. Става ли ви лошо, когато морето се развълнува?
— О, нямам представа. — Тамсин продължи да се храни с апетит. — Никога преди това не съм пътувала
