изписа заплаха. Чарлз бръкна в джоба си и хвърли на жените шепа пенита. Една монета улучи първата жена право в окото и тя изпищя от болка, но само след минута клекна на пода и започна да събира пенитата заедно с другарките си. Мъжете ги гледаха и се превиваха от смях. После и те се включиха в играта и започнаха да им подхвърлят дребни монети.
Седрик изпухтя недоволно, обърна се и излезе от библиотеката. Той презираше племенниците си и не можеше да понася детинската им жестокост. Жените, които събираха парите, не означаваха нищо за лорд Седрик Пенхалан, важното беше да не се мяркат повече в къщата му.
Той се изкачи по стълбището на втория етаж. Спря за миг на първата площадка и погледна портрета на млада жена, окачен на стената. Сребърно-руса коса обрамчваше лице, от което гледаха виолетово-сини очи, предизвикателна, дяволита усмивка, която се беше запечатала завинаги в паметта му, макар че оттогава бяха минали почти двадесет години. Сестра му. Единственият човек, когото беше обичал. Единственият човек, който бе посмял да му се опълчи, да се присмива на честолюбието му, да го предизвиква, да заплашва позицията и могъществото му.
Седрик вярваше, че все още чува гласа й, звънкия й смях, помнеше как му бе заявила, че е чула разговора му с херцог Кранфорд и че Уилям Пет ще се заинтересува много да узнае, че един от най- доверените му хора действа подмолно за отстраняването му. Цената за мълчанието й трябваше да бъде свободата й. Тя искаше да изживее всяко приключение, което й се струваше примамливо, а след това да избере по своя воля мъжа, с когото да свърже живота си, без да се съобразява полезен ли е той за кариерата на брат й или не.
Красивата, жизнена малка Селия бе станала твърде опасна.
Седрик разтърси глава, за да прогони спомена, и се качи в стаята си. Не обърна внимание на новите пиянски викове и писъците на жените, които бяха изхвърлени с ритници от къщата. Племенниците му и приятелчетата им ги последваха в търсене на нови развлечения.
— Е, какво се крие зад това пътуване, малко момиче?
Тамсин погледна към небето, очите й проследиха полета на орела, който се рееше над планинския проход. Великолепните му крила се очертаваха ясно на фона на безоблачното небе.
— Ще си отмъстим на Седрик Пенхалан, Габриел. — Лицето й изразяваше решителност, устата й се опъна в тънка линия, очите й станаха корави като стомана. Тя погледна телохранителя си и се усмихна. Двамата яздеха редом по тясната козя пътека, за да излязат на билото на планината. — И ще си вземем диамантите на рода Пенхалан. По закон те се полагат на мама, значи сега са мои.
Габриел измъкна меха с вино от колана си и изля червената течност в гърлото си. Той познаваше историята на майка й не по-зле от самата Тамсин. Подаде й меха и замислено попита:
— Мислиш ли, че баронът би одобрил тази твоя стъпка, момиче?
— Знам, че той също искаше да отмъсти — отговори уверено младата жена. — Сесил не само е била лишена от наследство от своя брат, той е искал смъртта й. — Тя вдигна меха и се наслади на хладната струя червено вино, което се изля в гърлото й. — Барона се беше заклел да отмъсти. Нали ги слушах какво си говореха нощем.
Тя помълча малко, припомняйки си вечерите, когато лежеше в леглото си, а вратата към спалнята на родителите й беше открехната. Чуваше дълбокия смях на барона, мелодичния глас на Сесил, а понякога и ледените нотки в тона на баща й, когато се ядосваше на нечия глупост или беше открил, че някой не му е верен. Сесил съумяваше да укроти гнева му, но никога не се месеше в делата му, а и никога не успя да отслаби бесния гняв на мъжа си срещу Седрик Пенхалан, който му беше платил да свърши мръсната работа вместо него и да убие собствената му сестра.
Габриел смръщи чело. Ненарушимото му спокойствие беше разклатено. Не беше много сигурен в плана на Тамсин, затова поиска да узнае мнението на барона.
— Знам, че баща ти мразеше семейството на майка ти — започна предпазливо той. — Но не вярвам, че би допуснал ти да отмъстиш. А Сесил винаги казваше, че няма причини за отмъщение, тъй като планът на брат й не е успял.
Тамсин поклати глава. После запуши меха с вино и го върна на Габриел.
— Много добре знаеш, че Барона не беше съгласен с мама. Седрик Пенхалан е искал да отстрани от пътя си собствената си сестра, да я лиши от законното й наследство. Постигнал е и двете си цели. Барона беше на мнение, че трябва да си разчисти сметките с него. Той вече не може да го стори, затова ще се заема аз.
Загрижеността на Габриел нарастваше.
— Сесил винаги виждаше добрата страна на случилото се — възрази той. — Не познавам други двама души, които да са се обичали като твоите родители, а тя винаги твърдеше, че именно Пенхалан е причината за това.
— Седрик Пенхалан е платил на баща ми да отвлече Сесил и да я убие — настоя Тамсин. — Фактът, че вместо това тя е намерила нов живот и любим съпруг, не се дължи на него, в никакъв случай. Време е онзи човек да си плати за стореното зло.
Габриел изцъка с език и се замисли. Барона му бе доверил, че има желание да си отмъсти на Пенхалан. Можеше да се каже, че след смъртта му тази задача е преминала към най-добрия му приятел. Главната отговорност на Габриел беше да закриля и пази дъщерята на барона и щом тя беше решила да осъществи отмъщението вместо баща си, той нямаше избор, освен да я последва.
За мъж като него, който беше повече изпълнител, отколкото възложител, това заключение беше огромно облекчение.
— И как ще докажеш на роднините си, че си от семейство Пенхалан?
— Имам медальона, портрета и други документи. Сесил ми даде всичко, с което да докажа, че съм нейна дъщеря. — Тамсин се местеше неспокойно върху неудобното дамско седло. — Освен това ми каза, че истинското й име е Селия. Нарекла се Сесил, когато била на четиринадесет години, защото така й харесвало повече. — Тя се усмихна меланхолично, като си припомни звънкия глас на майка си и разказите й за романтичното младо момиче.
— Разказа ми също, че като девойка била много романтична и ужасно ядосала брат си, когато настояла да я наричат Сесил. — Тя погледна Габриел и продължи: — Каза ми още, че когато реша да разкрия истинската си самоличност пред Седрик Пенхалан, трябва само да спомена този факт и той ще ми повярва.
Габриел изсвири през зъби и кимна.
— Щом ти е казала всичко това, малко момиче, значи и тя е хранила надежди за отмъщение.
— Прав си — съгласи се Тамсин. — Но тя не би го нарекла отмъщение, а възстановяване на справедливостта. — Тя се засмя тихо. Своеобразният начин на изразяване на Сесил винаги развеселяваше барона. — Разполагам с написано лично от нея и заверено от свидетели описание на отвличането й — продължи възбудено младата жена. — Ако го дам за публикуване в някой лондонски вестник, потвърдено от собствената й дъщеря, брат й ще си има големи неприятности, не мислиш ли?
— Ако е още жив — подхвърли Габриел.
— Тук си прав — въздъхна Тамсин. — Но ако е още жив, тогава знам какво ще направя. Ако пък е починал, ще се обърна към наследниците му… или към най-близките роднини. Ако семейството не е знаело нищо за плана на Седрик Пенхалан, няма да им търся отговорност. На място ще решим какво да правим, Габриел.
— Ти говориш за изнудване, момиче, съзнаваш ли го?
Тамсин поклати глава.
— Не, аз имам намерение да разкрия пред целия свят измамата на Седрик Пенхалан. Но за да бъда достоверна, трябва да съм дама с добро име. Затова ми е необходим полковникът. Ако вляза във висшето общество, закриляна от един толкова високопоставен благородник, историята ми ще има много повече тежест, отколкото ако бъде разказана от някаква неизвестна жена, дошла кой знае откъде. А щом всички узнаят истината, ще си получа диамантите, които по закон са си мои.
— Знае ли полковникът какво си намислила?
