срещу слънцето. Две фигури на коне се очертаваха ясно на фона на безоблачното синьо небе. Бяха твърде далече и тя не можеше да види лицата им, но й стана ясно, че са мъже. Конете им бяха расови, с елегантни форми, на седлата им висяха пушки. Откога ли стояха там и какво бяха видели от случилото се в залива? Сигурно не бяха видели любовната сцена на постелята от цветя, защото двете сплетени тела бяха скрити зад храстите, но със сигурност бяха забелязали двете голи фигури, които плуваха в студените морски води.
Докато тя наблюдаваше внимателно двамата чужди ездачи, те пришпориха конете си и препуснаха в галоп. Най-после Джулиън се върна с наметката й, но Тамсин не спомена за двамата възможни зрители, защото се страхуваше да не го разгневи още повече.
— Увий се в наметката и се върни в спалнята си, без да говориш с никого — заповяда хладно той. Сега носеше риза и ботуши и изглеждаше напълно прилично. — Повечето слуги спят и с малко повече късмет няма да срещнеш никого. След закуска те моля да слезеш в библиотеката, за да започнем уроците. Облечи някоя от утринните рокли, които купихме в Лондон. Ще поработим над стойката ти.
— Над стойката ми? — попита възмутено Тамсин, но той вече й беше обърнал гръб и вървеше с големи крачки към къщата. Нямаше никакво съмнение, че не желаеше компанията й.
Каква стойка, по дяволите? Какво беше измислил? Тамсин се втурна след него, влезе в къщата през страничната врата, но той влезе веднага в стаята за закуска и тя беше принудена да се изкачи сама и намръщена в стаята си.
Вратата към стаята й беше открехната и тя чу как Хосефа разгорещено обясняваше нещо на едно от момичетата, което беше донесло на гостенката табла с горещ шоколад и бисквити.
Тамсин се уви по-плътно в наметката, за да скрие необичайното си облекло, и влезе в стаята с весело изражение.
— Буенос диас, Хосефа — поздрави весело тя.
— О, мис! — Момичето се обърна облекчено към нея още преди Хосефа да е отговорила на поздрава й. — Тъкмо се опитвах да обясня на слугинята ви, че закуската се поднася в малката стая зад библиотеката, но тя не разбира нито дума от нашия език.
— Боя се, че сте права — отговори Тамсин и се усмихна. — Но аз ще превеждам винаги когато има проблеми. Габриел също ще помага.
— Това е онзи грамаден мъж, нали, мис? — Очите на момичето изразяваха страхопочитание.
— Добро описание — съгласи се весело Тамсин. — Той е неин съпруг. — По-добре да разкаже обичайната лъжа.
— Много добре. Ще кажа на мистър и мисис Хиберт — това са портиерът и икономката — обясни бързо тя. — Не бяхме много сигурни как точно стоят нещата, мис. Вие пристигнахте така внезапно, а негово благородие не обича да дава обяснения. — Изведнъж тя се изчерви, очевидно усетила, че е прекрачила границата. Обърна се бързо към вратата, направи реверанс и излезе навън, мърморейки, че трябва да донесе вода.
— Господи, господи, никога няма да науча езика на мъжа ми — изплака Хосефа. — Какви са тия завъртени думи? Три пъти казах на момичето, че искаш гореща вода, но то само ме зяпаше като малоумно.
— Тя просто не те разбира, миличка, също както ти не я разбираш — успокои я засмяно Тамсин и свали наметката, ризата и панталона. — Габриел, полковникът и аз винаги ще ти помагаме, повярвай. Е, коя от онези глупави рокли да облека?
Тя застана гола пред гардероба си, като на минаване взе чашата с шоколад. Огледа замислено окачените грижливо рокли и загриза една бисквита.
Беше прекарала пет дни в Лондон, в хотел „Крийон“. След като се настаниха в стаите си, полковникът изчезна и се появи едва когато стана време да потеглят към Корнуол. Беше й оставил списък на шивачки и модистки и й беше описал подробно как си представя гардероба на една бъдеща дебютантка. А после й предостави да избере сама дрехите си.
Тамсин се умори безкрайно, докато съставяше гардероба си, но свърши работата си с мрачната решителност, с която се захващаше за всяко трудно начинание. Вечерта, преди да отпътуват, полковникът направи преглед на гардероба й и заяви, че е доволен от избора й. Всичко останало, както й нещата, които бяха забравили, щяха да купят от Сейнт Аустел или Лостуайтъл.
Тамсин чу шум зад гърба си и се обърна стреснато. Мери влезе в спалнята с тежка медна кана с гореща вода. След като й благодари с усмивка, младата жена продължи да разглежда роклите си. Не харесваше нито една, особено ненавиждаше муселинената, украсена с избродирани клончета, която полковникът беше похвалил специално. Тя извади роклята от гардероба и я поднесе към прозореца. Наистина беше красива, в бледолилаво с тъмни цветя и кремав ешарп.
— Пфу! — промърмори отвратено тя и хвърли роклята на леглото. — Мисля, че ще облека тази.
— Роклята е прекрасна, мис — промълви плахо Мери и с възхищение попипа плата. — Ще подхожда отлично на тена ви.
— Възможно е — съгласи се небрежно Тамсин и се обърна към скрина, където Хосефа пълнеше легена с топла вода.
Тя насапуниса кърпата и се изми от главата до петите, за да отстрани солта от кожата си. Тялото й се освежи и пламна и чувството беше много приятно. После се зае с уморителната задача да облече долните гащи, чорапите и ризата. Колко много дрехи, при това бяха напълно ненужни, ако времето беше топло като днес. Тя навлече батистената фуста и сърдито приглади гънките.
Хосефа нахлузи роклята през главата й и Тамсин гневно напъха ръце в късите буфан-ръкави. Старата жена я предупреди да внимава, за да не скъса нежната материя, и ядът й нарасна. Закопчаха роклята й на гърба, завързаха ешарпа под гърдите и Тамсин се огледа в голямото огледало. Изобщо не приличаше на себе си.
— Косата ми е станала много дълга, Хосефа, непременно трябва да я подкъсиш. — Тя прокара пръсти през копринената руса грива. — Стигнала е до тила, а отпред ми пада в очите.
След като хареса външността си, доколкото това беше възможно при тези обстоятелства, тя слезе в стаята за закуска. Полковникът беше излязъл отдавна, на кръглата масичка пред прозореца към градината имаше само един прибор. Сутрешните развлечения бяха събудили апетита й и тя погледна въодушевено лакея, който влезе в стаята с голяма табла, на която имаше яйца, шунка и гъби.
— Кафе или чай, мис?
— Кафе, моля.
— Вашият слуга би искал да размени няколко думи с вас, мис — съобщи слугата. — Да му кажа ли да почака, докато закусите?
— Ти няма какво да ми казваш, момко. — Габриел застана на вратата и я изпълни цялата. — Освен това искам да ми донесеш една табла със същите неща. Добро утро, малко момиче.
Лакеят пое възмутено въздух и се ядоса още повече, като видя как Габриел си придърпа едни стол и седна срещу Тамсин. За да го умилостиви, младата жена обясни бързо:
— Габриел не ми е слуга. Той е нещо като телохранител. Сигурна съм, че лорд Сейнт Симон ще ви обясни всичко.
— Разбира се, мис. — Лакеят изгледа злобно грамадния мъж, но той като че ли не го забеляза, защото се облегна удобно назад и сложи двете си ръце на масата.
— Бих искал и кана бира, ако обичате.
Лакеят въздъхна примирено и се оттегли с цялото достойнство, на което беше способен. Великанът се изсмя гръмогласно, взе си едно хрупкаво хлебче и го намаза с масло.
— Очевидно ще се наложи да въведа малко ред в тази къща — заговори провлечено той. — Персоналът не знае как да се държи с мен. Най-добре е да поговоря с полковника.
— Да — съгласи се с отсъстващ вид Тамсин. — Вчера видях Седрик Пенхалан.
Габриел я изгледа с присвити очи.
— Къде?
— В странноприемницата в Бодмин. Не можах да ти кажа, защото полковникът щеше да чуе.
— Права си. — Габриел потъна в мрачно мълчание и дочака завръщането на лакея, който грубо остави пред него голяма кана с бира, а после се обърна и пое таблата от ръцете на момчето, което го следваше.
