— Така ли?
— Свети боже! — прошепна глухо той и най-после загуби битката с напиращия смях. За да не загуби окончателно самообладание, побърза да й обърне гръб и стисна здраво зъби. Обърна се тъкмо навреме, за да забележи доволното й хилене, но тя се овладя веднага и отново стана абсолютно сериозна.
— Това не е шега!
— Разбира се, че не е — съгласи се тя. — Прав сте, сър. — Само ъгълчетата на устните й потрепваха.
— Щом не можеш сама, трябва да опитаме друго нещо — заяви Джулиън. — Ще ти сложа дъска на гърба.
— Какво? — Смехът й секна изведнъж.
— Дъска за гърба — обясни съвсем сериозно полковникът. — Използват я в повечето училища. Връзват я на гърба на момичето, което не ходи изправено, и го карат да ходи непрекъснато, за да поправи стойката си. Разбира се, онези момичета са много по-млади от теб, но въпреки това ще опитаме.
— Това е варварство! — провикна се възмутено Тамсин.
— Съвсем не, скъпа моя. Сестра ми носеше дъската по няколко часа на ден в продължение на една или две години — разказа й с усмивка Джулиън. — Ще отида в града да потърся подходяща дъска за теб. Ще я носиш всяка сутрин и се надявам да постигнеш бърз напредък. Ако няма резултата, ще се наложи да я носиш през целия ден.
Тамсин го гледаше в мрачно мълчание. Стана й ясно, че той беше дал първия изстрел в една война, която тя бе вярвала, че може да превърне в игра, нищо, че плановете й бяха съвсем сериозни.
— Докато набавя дъската, ще опитаме нещо друго — продължи с престорено безразличие Джулиън. Отиде до библиотеката и извади две тежки, подвързани с кожа книги. — Ела тук.
Тамсин веднага застана нащрек.
— Не мърдай. — Той сложи книгите на главата й. — А сега се разходи из стаята, като внимаваш книгите да не паднат. Трябва да държиш главата си изправена и да не я движиш. Освен това ще правиш малки крачки, няма да подтичваш като невъзпитано кученце.
Тамсин пое рязко въздух, но стисна здраво устни и отказа да поеме подхвърлената стръв. Книгите бяха толкова тежки, че всички мускулчета на тила й се напрегнаха. Тя се взря мрачно в едно точно определено място на дървената ламперия и се опита да запази равновесие. Ако лорд Сейнт Симон се опитваше да я накара да се откаже от плана си, много скоро щеше да установи, че тя е много по-упорита и издръжлива, отколкото предполагаше. Тя направи първата крачка напред и книгите се залюляха застрашително, но не паднаха.
Джулиън се ухили, настани се удобно на дивана и отново взе вестника.
— Мисля, че един час ще бъде достатъчен — отбеляза той. — А когато се научиш да държиш гърба изправен, ще те науча как да се покланяш, защото това е необходимо, ако ще те представим в двора.
Това не беше част от плана на Тамсин, но не можеше да му го признае. Джулиън се зачете във вестника си, сякаш беше на мнение, че за тази сутрин задачата му е приключена.
Тамсин промърмори някакво проклятие, но онези, които се отнасяха лично до него, бяха изречени само на ум. Наричаше го самодоволен, отвратителен, злобен и коварен негодник. Все пак продължи да ходи напред-назад, опитвайки се да балансира книгите върху главата си. Няколко пъти те паднаха шумно на килима и всеки път полковникът вдигаше глава и я изчакваше да ги постави върху главата си и да продължи упражнението, и едва след това се посвещаваше отново на вестника си.
Тилът й пулсираше от болка, раменете й се сковаха, а книгите сякаш бяха пробили дупка в главата й. Тя хвърли поглед към часовника и с ужас установи, че са минали едва петнадесет минути. Това си беше истинско мъчение, много по-страшно от всичко, което беше преживявала досега. Какво не би дала, ако можеше в този момент да язди под парещото испанско слънце без капчица вода, цялото й лице накацано от мухи! Скоро всички мускули на тялото й се напрегнаха и болките станаха непоносими.
Не ставай глупава, не е чак толкова лошо! Беше видяла и други страшни неща, макар да беше сигурна, че никога не е изглеждала така смешна и жалка. Но проклетият английски полковник искаше да я отклони от веднъж взетото решение и тя трябваше да издържи докрай, даже беше готова да му дари това удовлетворение.
Джулиън отгатваше без усилие мислите й; те можеха да се прочетат по лицето й, докато отвращението се бореше с решителността. Той се облегна назад, скръсти ръце зад главата си и докато я оглеждаше с полузатворени очи, се опита да си припомни какви други сурови възпитателни методи прилагаха майките и гувернантките спрямо непослушните момичета. Тя изглежда много добре в тази рокля, каза си замечтано той, атлетичното й тяло е станало женствено меко.
На вратата се почука. Тамсин спря веднага и свали книгите от главата си.
Влезе икономът Хиберт.
— Посещение, милорд. Мистър и мисис Маршъл, лорд и лейди Пендрагон, викарият и мисис Торнтън.
Икономът хвърли бърз поглед към гостенката на негово благородие. Всички прислужници гадаеха коя е младата дама, придружена от испанската прислужница и огромния шотландец, който не признаваше ничии закони. Лорд Сейнт Симон им беше казал само, че младата дама е под негова закрила и ще прекара лятото в Трегартън, а през октомври ще дебютира в Лондон.
Джулиън изкриви лице. Очевидно във всички къщи на околността тази сутрин се беше разпространила вестта, че лордът се е завърнал в Трегартън и е довел необичайна гостенка. А онова, което се разказваше в кухните, скоро достигаше и до салоните, най-късно с утринната чаша шоколад. Клюкарите от околността не се стърпяха и побързаха да дойдат лично в Трегартън, за да проверят какво вярно имаше в слуховете.
— Отведохте ли гостите в салона, Хиберт?
— Да, разбира се, милорд.
— Ей сега ще ида при тях. Най-добре донесете на лорд Пендрагон и преподобния Торнтън бутилка бургундско от реколта 98 и чай за дамите, но първо ги попитайте дали не предпочитат плодов ликьор. Имаме ли плодов ликьор? — попита развеселено той.
— Тъй вярно, милорд. Мис Люси го харесва много, ако си спомняте, затова винаги пазим по няколко бутилки в избата.
— Какво е плодов ликьор? — попита Тамсин, когато икономът излезе.
Джулиън изкриви лице с нарастващо отвращение.
— Нещо отвратително сладко и лепкаво.
— Коя е мис Люси?
— Сестра ми. — Той спря за миг и я погледна мрачно. — Ще се наложи да те представя на гостите си, всъщност те са дошли точно за това… или пък бихме могли да кажем, че си уморена от пътуването. — Той поклати глава. — Това е глупав претекст и ще трае само няколко дни. По-добре е да свършим тази работа още днес.
— Все пак аз не съм чак такава обществена опасност — отговори протестиращо Тамсин. Беше много засегната от очевидното му нежелание да я представи на гостите си.
— Мило мое момиче, ти си повече от невъзможна. В обществото ще те гледат като пъстро куче. — Той хвърли поглед към часовника си. — Та ти дори не можеш да седиш като дама. — Бръчките на челото му се задълбочиха. — Ще ида да ги поздравя, а ти ще дойдеш след десетина минути. Когато те представя, трябва да се поклониш съвсем леко, ей така, от хълбока. — Той й показа поклона и Тамсин кимна сериозно.
— Направи го — подкани я той и проследи критично как тя повтори движението. — Не е съвършено, но засега е достатъчно. Ще те опиша като плаха и сдържана, както подобава на дъщерята на испански гранд, възпитана в манастир.
Той отиде до вратата, но на прага спря. Очевидно си беше припомнил нещо, за което досега не беше помислил.
— Трябва ти фамилно име. Тамсин е достатъчно за домашната прислуга, но не и за останалия свят. Ти имаш ли изобщо фамилно име?
Тамсин вдигна рамене, опитвайки се да преодолее гнева си.
— Май нямам. Татко беше известен навсякъде като Ел Барон.
— Значи от днес нататък си дъщерята на сеньор Барон — обяви решително Джулиън. После се върна
