при нея и я улови за брадичката. Изразът на лицето му беше толкова сериозен, че изглеждаше почти заплашителен. — Само една единствена недискретна дума или един фалшив жест пред тези хора, миличка, и всичко ще иде по дяволите. Ще излетиш от къщата ми толкова бързо, че изобщо няма да усетиш какво е станало. Разбра ли ме?
— Защо мислиш, че мога да бъда недискретна? — попита гневно тя. — Това изобщо не е в мой интерес.
— Не, но не забравяй какво ти казах. Повярвай, никога не съм бил толкова сериозен. Само една издънка, даже неволна, и ще се озовеш на улицата. Аз съм в родината си и държа много на доброто си име. Нямам никакво намерение да го излагам на риск заради теб. — Погледът му задържа нейния. След няколко секунди той пусна рязко брадичката й, врътна се на токовете си и излезе от стаята.
Тамсин хвърли книгите на масата. Какво си въобразява той? Нима мислеше, че тя ще му се хвърли на шията и ще го разцелува? Или просто се страхуваше, че би могла да каже нещо недискретно, нещо твърде интимно? Разбира се, това беше възможно, тъй като тя нямаше представа какво в тази чужда страна беше прилично и почтено и какво не. Уроците им още не бяха стигнали дотам.
Тамсин се надигна на пръсти и се разгледа в огледалото над камината. Пооправи с пръсти немирната си коса и приглади назад немирните къдрици. Косата й наистина беше станала твърде дълга. Как ли се държаха благородните испански девици, възпитавани в манастир?
Тя изпробва една плаха усмивка, но тя не се получи особено убедителна. Може би трябваше да се престори, че не разбира добре английски. Така щеше да се предпази от непреднамерени грешки. Щеше да седи пред гостите в скромно мълчание, любезна, но напълно неразбираща. Трябваше да го направи заради собствената си сигурност. Полковникът беше казал напълно сериозно всяка дума и тя не можеше да си позволи да прави грешки. Уверена в успеха си, тя излезе с големи крачки от библиотеката, прекоси голямата зала и застана пред вратата на салона в другия край на къщата. В последния момент си припомни, че не трябваше да прави толкова големи крачки: Раменете назад, дупето стегнато, главата високо, шията изправена… По дяволите! Как да мисли за толкова неща едновременно?
Тя отвори безшумно вратата на салона и застана колебливо на прага. Трябваше да почака някой да я забележи. Сърцето й биеше до пръсване, защото съзнаваше, че прави първите крачки към осъществяването на плана си. Едва сега, докато наблюдаваше малката група хора, насядали в отсрещния ъгъл, тя разбра каква трудна задача си е поставила. Никога преди в живота си не беше заставала срещу такива хора. Всъщност никога досега не беше стояла на прага на салона в аристократичен английски дом. Какво щяха да видят тези непознати хора, когато най-сетне я забележеха? Едно беше ясно: въпреки приличната рокля те щяха да видят жена, твърде различна от самите тях. И това се отнасяше не толкова до външния й вид, то беше нещо съвсем друго, тя не беше в състояние да го определи точно, но го усещаше дълбоко в себе си. Може би това различие се дължеше на живота, който беше водила досега, както и на очакванията, които хранеше за бъдещето. То я отличаваше от другите, сякаш я бяха жигосали с нагорещено желязо. Три от жените бяха матрони на средна възраст. Те бяха облечени в тъмен сатен и носеха дантелени бонета. Четвъртата беше по-млада и роклята й беше от бежова батиста, а шапката от слама. Въпреки младостта си, по цялото й тяло и по начина, по който носеше дрехите си, личеше, че след години тя ще изглежда също като другите жени. Тамсин беше сигурна, че самата тя никога няма да изглежда като жените в тази стая. Беше толкова чужда на тези жени, сякаш беше дошла от друга звезда.
Лорд Пендрагон и викарият стояха пред камината и с удоволствие отпиваха от червеното вино на домакина си. И двамата бяха едри и доста пълни, по лицата им се четеше самодоволството, което им вдъхваше признатата роля в обществото. Преподобният Томас я забеляза пръв.
— Ах! — извика той и лицето му грейна. — Ето я и нашата малка чужденка!
Полковникът стана от стола си, който изглеждаше твърде крехък за едрата му фигура.
— Тамсин, ела да те представя. — Лицето му беше сериозно. — Тъкмо описвах на гостите си нещастните обстоятелства, които те доведоха тук.
— Пардон? — попита тихо младата жена и направи опит да се усмихне. — Но компрендо, сеньор Сейнт Симон.
Джулиън я погледна толкова слисано, че за момент Тамсин забрави предпазливостта си и едва не се разсмя с пълен глас. Тя хвърли поглед покрай него към посетителите и ги удостои с плаха усмивка.
Ръката на Джулиън я стисна за лакътя.
— Мисля, че ако слушаш внимателно, ще можеш да следиш разговора — проговори окуражително той и я стисна още по-силно. — Дами и господа, позволете ми да ви представя сеньорита Тамсин Барон.
По време на представянето Тамсин успя да запази колебливата си усмивка. Тя се поклони многократно, като при това се чувстваше като птиче, което кълве зрънца в праха. Тя забеляза острите, изпитателни погледи на възрастните жени, но при представянето те й кимнаха дружелюбно. Погледът на лорд Пендрагон беше съвсем различен. Тя беше под закрилата на лорд Джулиън, но беше млада жена и той я разгледа именно като жена. Викарият взе двете й ръце в своите и обясни с типичния сладникав глас на свещеник, че се надява тя да не намери църквата му твърде странна, след като очевидно принадлежи към католическата вяра. Неговата църква била на територията на Трегартън и той щял да се радва да приеме изповедта й, ако това щяло да облекчи душата й.
Тамсин отново потърси защита в незнанието на езика. Тя сведе поглед, промърмори нещо неразбрано и се обърна с безмълвна въздишка към мис Маршъл, която й се усмихваше топло и приятелски.
— Бедното момиче, знам, че тук всичко ви е чуждо и сигурно много тъгувате от раздялата с родината си.
— Пардон? — Тамсин хвърли въпросителен поглед към Джулиън. Той преведе думите на гостенката си през здраво стиснати зъби.
— О, много ви благодаря — прошепна сърдечно тя и здраво разтърси ръката на мис Маршал. Господи, май беше прекалила с ръкостискането, защото младата жена я погледна доста учудено.
— Тамсин се възстанови учудващо бързо — обясни Джулиън. — Седни тук, ниня. — Той я побутна към един стол и доволно чу как тя си пое остро дъх. — Всъщност повереницата ми говори много добре английски и разбира какво се говори, но се страхува да не направи някоя грешка. — Той й се усмихна, но очите му обещаваха отмъщение.
Тамсин успя да се престори на смутена.
— Сеньорът е… твърде снизходителен.
— О, мисля, че преувеличаваш — отговори бързо Джулиън и се обърна към гостите: — Ако говорите бавно, тя ще ви разбере без затруднения.
Хестър Маршъл кимна с разбиране и попита съвсем бавно, подчертавайки всяка дума:
— Яздите ли, сеньорита?
— Да яздя? — Тамсин смръщи чело. — А, да, разбрах. Ами… да… много ми харесва… но сеньор Сейнт Симон твърди, че не се справям много добре. — Тя погледна угрижено полковника.
— О, сигурна съм, че лорд Сейнт Симон ще ви избере най-кроткия кон в конюшнята си и ще се упражнявате прилежно — утеши я нежно Хестър. — Ако искате, ще излизаме заедно. Аз също яздя твърде бавно по нашите лоши пътища, затова можете да бъдете напълно спокойна, че няма да направим нещо нередно.
Тамсин преглътна мъчително, но Джулиън отговори вместо нея:
— Това би било чудесно за теб, ниня. Сигурен съм, че ще ти хареса да се разходиш на кон из околността, особено след като времето се подобри.
— Да, беше прекалено мрачно — съгласи се мис Маршъл. — Фермерите бяха много загрижени за реколтата. Докога ще трае отпуската ви, лорд Сейнт Симон?
— Трябва да проведа някои преговори в Уестминстър от името на Уелингтън — обясни Джулиън. — Освен това херцогът ме помоли да се погрижа Тамсин да намери мястото си в новата си родина, преди да се върна в Испания. Той също познаваше баща й. Надявам се Люси да я представи в обществото в началото на сезона.
Това беше ново за Тамсин.
— Пардон? — попита плахо тя. — Извинете… но компрендо.
Щом свърша с теб, глухарче, няма да знаеш дори кое време е, закле се в себе си Джулиън.
— Сестра ми — напомни й с безизразно лице той.
