темата: — Ще ви науча как да се движите в обществото, ще започнем уроците още утре… Сигурна съм, че тук е много по-различно от Испания… Не е лошо да организираме малък прием в чест на пристигането ви. Джулиън няма да има нищо против, надявам се. В Трегартън от години не е имало истински прием. Май последният беше за сватбата ми.
Люси продължи да бъбри, сякаш двете се познаваха цял живот. Тамсин почти не познаваше други момичета. Тя беше дъщеря на Ел Барон и това я отделяше от обикновените селски девойчета. Но често ги беше виждала да си бъбрят безгрижно и им беше завиждала. Бъбренето на Люси й напомни за миналото и я зарадва. Ето че и тя беше на път да опознае общуването между две млади жени.
Най-после Люси се изправи във ваната и посегна към хавлията.
— Как се разбирате с Джулиън? — попита тя и в гласа й имаше страх. — Не е много просто да се общува с него, нали?
— О, не съм съгласна. — Тамсин я погледна изненадано. — Никога не съм имала трудности да общувам с него. — Е, „поне когато не се караме,“ помисли си тя и се засмя.
— Много ли е строг? — попита плахо Люси и излезе от ваната. — Поне с мен винаги е бил много строг.
Вярвам ти, миличка, помисли си Тамсин. Той изисква от всеки член на семейство Сейнт Симон да бъде съвършен.
— Все пак аз не съм негова сестра — обясни тя. — Той просто прави услуга на баща ми и изпълнява заповедта на херцог Уелингтън. Не му е приятно, че трябваше да се раздели с бригадата си, и понякога ми се сърди.
— Джулиън става опасен, когато се разсърди — довери й Люси.
— Права сте — засмя се Тамсин. — Наистина е опасен. — Тя стана и се запъти към вратата. — Май е време да се преоблека за вечеря.
— Какво ще облечете? — Люси веднага забрави за брат си. Увита в голямата хавлия, тя се отправи към леглото, където бяха проснати роклите й, готови за подреждане в гардероба. — Хубаво е да съгласуваме тоалетите си, не мислите ли?
Тамсин примигна изумено.
— Какво имате предвид?
— Ами вижте, ако аз нося розова рокля, а вие тъмнокафява, ще изглежда много зле.
— Аз нямам нито една тъмнокафява рокля — отговори облекчено Тамсин.
— Естествено, този цвят е ужасен. Само ви дадох пример. — Люси посочи натрупаните рокли. — Е, коя бихте избрали?
Тамсин се престори, че е посветила цялото си внимание на този толкова важен въпрос. Порцеланово- сините очи на Люси не гледаха остро като братовите й, цветът им беше прекрасен. Кожата й беше светла, кестенявата коса сияеше в червеникаво и не беше толкова впечатляваща като гъстата златно-червена грива на Джулиън.
— Може би тъмносинята — предложи тя, за да каже нещо. — Откога сте омъжена?
— Десет месеца. — Люси вдигна роклята и я отнесе пред огледалото, за да се разгледа. — Добре, ще облека нея.
— И мъжът ви спи в тоалетната си стая? — Тамсин не се отличаваше с особено чувство за такт.
Люси се изчерви.
— Когато се връща късно, обикновено е пил. Мъжете са си такива.
Тамсин я погледна със съмнение.
— Наистина ли?
— Е, вие нямате представа какви са мъжете, защото не сте омъжена. — Люси я погледна с осъзнато превъзходство. — Жената трябва да се омъжи, за да научи някои много важни неща за мъжете.
Тамсин се почеса по главата. Люси беше една година по-млада от нея, но очевидно нямаше представа от истинския живот. Всъщност, какво друго можеше да се очаква от нея? Тя беше добродетелна, добре пазена английска дама. Дано небето я опази от тъмните страни на живота.
— Мисля, че испанските мъже са други — отбеляза равнодушно тя и се обърна към вратата. — Ще се видим долу.
— О, не! Непременно трябва да разгледам гардероба ви. — Люси захвърли хавлията и облече халата си. — Аз обичам да ходя по магазините, а вие? Може би Джулиън ще ни позволи да използваме леката карета, за да отидем в Бодмин или дори в Труро. Там ще си купим съответстващи по цвят рокли и ще излизаме само с тях. — Тя хвана под ръка Тамсин и двете излязоха в коридора. — В коя стая са ви настанили?
— В ъгловата стая на източната кула.
— О, чудесна стая. — Като бъбреше непрестанно, Люси я поведе бързо към кулата.
Джулиън, който тъкмо се изкачваше по стълбата към спалнята си, видя двете женски фигури да влизат в стаята на Тамсин и веднага застана нащрек. Успя дори да чуе част от веселото бъбрене на сестра си.
Тамсин не е толкова глупава, че да се изправи срещу мен, помисли си той и влезе в собствената си стая. Все още не бяха подобрили отношенията си след онази грозна караница, но той не можеше да повярва, че тя ще изложи на риск собствения си план само за да му отмъсти.
Тамсин беше проклето, дръзко, изкусително адско изчадие. Но не беше глупачка, нито отмъстителна. Той разхлаби вратовръзката си, отиде до прозореца и се загледа към моравата. Защо, за бога, не можеше да й устои? Искаше да се върне в Испания при войниците и приятелите си, които се биеха и умираха под непоносимото испанско слънце. Искаше да забрави тази дяволска бандитка… а може би не?
Джулиън захвърли вратовръзката на пода и свали жакета си. Цял следобед беше яздил, за да обиколи имението си. Беше посетил арендаторите си и беше разпитал по-възрастните от тях — мъже и жени, които живееха в Трегартън повече от петдесет години. Искаше да знае дали някой си спомня за младо момиче от благородническо семейство, изчезнало при загадъчни обстоятелства. Но никой не можа да даде отговор на този въпрос. Една от дъщерите на Пенхалан беше починала в Шотландия. Погребението беше тържествено, семейството беше тъгувало цяла година. Всички помнеха това. Но никой не беше изчезнал при пътуване в Испания.
Джулиън свали панталона си и отиде до масичката, за да измие лицето си със студена вода. Може би майката на Тамсин е била дъщеря на някой дребен земевладелец от южната част на страната, някъде зад Труро, в посока Пензанс.
Той взе кърпата и изтри сгорещеното си лице. Имаше достатъчно време да намери семейството на Тамсин. А ако не ги откриеха, това си беше неин проблем. Във всеки случай той щеше да изпълни своята част от сделката.
Тамсин, която най-после бе успяла да накара Люси да се прибере в собствената си стая, разглеждаше замислено роклите си и четкаше косата си, докато Хосефа тичаше забързано насам-натам.
Мислите се надпреварваха в главата й. Размишляваше дали не би могла да използва пристигането на Люси за своите цели. Идеята да дадат прием в Трегартън беше идеална за онова, което тя възнамеряваше. Беше много важно да я признаят като член на местното добро общество, ако искаше да изобличи Седрик Пенхалан. Беше много важно да я уважават като гостенка и закриляна от едно могъщо семейство, иначе никой нямаше да повярва в историята й. Ако обаче разкажеше историята на Сесил като приятелка и довереница на лейди Фортескю, ако се позовеше на имена като херцог Уелингтън и Сейнт Симон, хората щяха да я слушат занемели от ужас.
А щом историята й излезеше наяве, всичко щеше да свърши. Тя щеше да бяга от гнева на полковника, да бяга с всички сили. Щеше да се откаже от бавно покълващата му любов към нея и да се върне към стария си живот, към самотата на испанските планини.
— За бога! — промърмори тя и се отдалечи към ъгъла, за да избяга от Хосефа, която тъкмо закопчаваше роклята на гърба й.
— Спри, спри! — извика сърдито Хосефа и хукна след нея. — Недей така, ниня!
Тамсин спря и втренчи поглед в килима пред себе си. Само ако имаше начин да свърши онова, за което беше дошла, без полковникът да узнае. Ако успееше, мнението му за нея може би щеше да се промени. Тя щеше да му покаже и другата страна на безскрупулната авантюристка, за която я смяташе. Не беше възможно тя да го обича толкова силно, а той да не отговаря на чувствата й. Може би трябва просто да
