Трегартън.
Той продължи пътя си с нова енергия и въздъхна облекчено, когато забеляза къщичката на пазача в началото на входната алея към имението. Часовникът му показа, че е едва единадесет часа. В Лондон нощта едва започваше, а тук му оставаше само да си легне и да се вслушва в писъците на совите и шума на морето.
Когато тръгна бавно към къщата, зад гърба му изникна огромна сянка. Сърцето му направи уплашен скок. Той се обърна рязко и позна великана Габриел, който носеше фенер. Габриел се ухили дружелюбно.
— Надявам се, че прекарахте приятно вечерта. Според мен хората от Корнуол са много мили.
Гарет загуби ума и дума. Един слуга си позволяваше да му говори като на равен.
— Добри човече…
— О, я стига, драги, аз не съм ви „добри човече“… пък и не съм много добър — отговори все така дружелюбно Габриел. — Освен това не съм слуга. Моята задача е да се грижа за детето и аз го правя по своя воля и желание. Това е всичко. За да избегнем евентуални неприятности, бих ви предложил никога да не го забравяте. А сега ви желая лека нощ. — Той му обърна гръб, но след няколко крачки спря и продължи през рамо: — Впрочем, драги, на ваше място аз не бих обръщал толкова внимание на мис Барон. — След тези думи той се отдалечи с учудващо лека крачка. Влезе в къщата, като си подсвиркваше весело, докато Гарет остана на пътя, взирайки се замаяно пред себе си, изпълнен с безпомощен гняв.
Габриел вдигна глава и се ослуша в мрака. Зетят на лорда беше глупак. Ако му сложеха пистолет в ръката, сигурно щеше да се простреля в крака. Освен това не можеше да носи алкохол. Габриел мина през двора пред оборите и се качи по стълбата към стаята, която споделяше с Хосефа. Тук му харесваше повече, отколкото в къщата, защото никой не им пречеше. Освен това стаята над обора му напомняше за простите помещения в малките къщи, където бяха живели досега.
Той се приведе, за да не се удари в рамката на вратата, и влезе в чистата, приветлива стая. Хосефа го поздрави сърдечно. Жена му умееше да създава домашен уют във всички къщи, където отсядаха, даже на най-необичайните места. Габриел често я закачаше, че би могла да превърне в уютен дом и най-бодливия кактус. Той се отпусна на ниския диван и Хосефа побърза да му събуе ботушите.
— Тази вечер се запознах с братовчедите на момичето — съобщи той и разкопча ризата си. Хосефа постави на масичката пред него вечерната му каничка с ром и кимна мълчаливо. Очите й издаваха познатата бдителност. След малко взе ризата му и я сгъна внимателно.
— Отвратителна двойка — продължи загрижено той, свали панталона си и вдигна левия си крак, за да изуе чорапа. — Трябва да ги държа под око. — Той събу и втория си чорап и накрая хвърли на пода и вълнените си долни гащи.
Хосефа събра дрехите му, сгъна ги грижливо и ги подреди в сандъка от кедрово дърво. Докато той размишляваше на глас и й съобщаваше някои сведения, тя не си отваряше устата. Знаеше, че Габриел прави това, за да подреди фактите в главата си, затова само слушаше и от време на време кимаше. Той знаеше, че тя ще запомни всичко необходимо и ако някой път я попита за мнението й, ще прецени получените сведения и ще му даде мъдър съвет.
Габриел изпразни каничката и се отпусна на леглото с доволна въздишка. Хосефа се съблече и легна до него, той посегна към нея и зарови глава в меките й гърди. Тя изхълца щастливо и го обгърна с две ръце. Отвори се веднага и го прие в себе си с доволна въздишка.
— Ти си най-добрата жена на света — промърмори заспивайки Габриел, Хосефа се усмихна и помилва гърба му. — Но близнаците са опасни и аз няма да ги изпускам от очи.
Гарет се ядоса още повече, когато влезе в къщата и видя, че новите му ботуши са изцапани с глина и вонят на тор. Залата беше слабо осветена. На масичката до стълбището гореше дебела восъчна свещ, до нея бяха оставени две незапалени свещи за онези, които се прибираха късно. Под вратата на библиотеката се виждаше ивица светлина. Вероятно Сейнт Симон не си беше легнал още и втората свещ беше за него. Някой от слугите щеше да заключи входната врата. А може би това изобщо не беше нужно, в тази самотна местност.
Гарет запали едната свещ и закрачи нагоре по стълбата. Дългият коридор беше осветен от един свещник с две свещи. Къщата беше абсолютно тиха. Той отиде до спалнята в края на коридора и отвори безшумно вратата. Завесите на леглото бяха спуснати. През тънките летни пердета на прозореца лунната светлина влизаше необезпокоявана.
— Ти ли си, Гарет? — попита нервно Люси иззад завесите.
— Кой друг би могъл да бъде? — Той усети, че гласът му не прозвуча особено любезно, но вонята от ботушите му беше направо непоносима. Затова побърза да ги свали и ги остави пред вратата. Утре рано сутринта слугата щеше да ги почисти.
Гарет се съблече, напъха се в нощницата си и направи крачка към тоалетната си стая, но внезапно спря. По дяволите, защо трябва да се откаже от удобното легло, след като нямаше абсолютно никакви основания да се чувства виновен? Защо трябва да се измъчва на тясното, кораво легло в матката стая? Той духна свещта и отвори завесите на леглото. Люси се беше свила на кълбо в другия край, пищната кестенява коса беше прибрана в дантелено боне. Гарет отметна завивката и се изтегна в леглото с доволна въздишка. Сладкият аромат на тялото й го удари право в носа и той протегна ръка към нея. Веднага усети как тялото й се скова и го обзе луд гняв.
После въздъхна примирено, обърна се с гръб към нея и затвори очи. Той не беше брутален, но побесняваше, когато тя трепереше под него и очите й се пълнеха със сълзи, защото съзнаваше, че й причинява болка. От време на време обаче я принуждаваше да изтърпи кратката процедура, защото желаеше да имат дете. Щом си осигуряха наследник, а може би и една дъщеричка, щяха да забравят завинаги тази жалка интимност.
Той зарови глава във възглавницата и се опита да си представи Мажорити, умелите й малки ръце и чувствените движения.
Люси лежеше с широко отворени очи в мрака и се опитваше да прогони сълзите си. Отново и отново си припомняше шокиращите неща, които беше чула от Тамсин. Това почти непознато момиче си беше позволило да разговаря с нея толкова… толкова безсрамно. И откъде, за бога, знаеше толкова неща за жените и мъжете… след като не беше омъжена?
Джулиън чу завръщането на Гарет. Изчака зетят му да се прибере в стаята си, после духна свещта и излезе от библиотеката. Заключи входната врата, взе свещта от масичката и тръгна нагоре по стълбището. Свещите в коридора щяха да горят през цялата нощ, в случай, че някой пожелаеше да мине през коридора.
Личните му покои, които се състояха от спалня, дневна и тоалетна стая, бяха в средата на къщата. Големите прозорци гледаха към моравата и брега. Кулите бяха от двете им страни. Насреща бяха стаите за гости, най-голямата в момента беше заета от сестра му и съпруга й.
Джулиън влезе в спалнята си и се почувства едновременно уморен и напрегнат. Брачните проблеми на сестра му го потискаха, но не това беше причината за недоволството му. Той изпитваше неловкост, от начина, по който бе реагирал на подканващия поглед на Тамсин. Припомни си чувствеността, която се излъчваше от сгушената в креслото крехка фигура, и въздъхна тежко. И това не беше най-важното. По- същественото беше, че сега съжаляваше горчиво за грубото си държание. Той я нарани, без да каже нито една дума за обяснение и със сигурност без причина. Тази вечер тя беше направила всичко, което беше по силите й, за да се сдобрят. А после му се предложи по обичайния си открит и доверчив начин, без дори да помисли, че може да получи отказ. Той прочете ужаса в погледа й, видя сълзите в очите й, но й обърна гръб. И сега не можеше да прогони от съзнанието си картината на раздялата им.
Той затвори вратата на спалнята, вдигна свещта и закрачи към леглото. Погледна към прозореца и застина на мястото си. В първия момент помисли, че въображението му е изиграло лош номер, но много скоро осъзна, че всъщност трябваше да го очаква. Тамсин не беше от жените, които приемат отказ, все едно колко крехка изглеждаше и колко засегната беше от поведението му.
Тя седеше гола на рамката на прозореца, обляна от лунната светлина, опряла лакти на коленете си, и се взираше замечтано в обсипаното с ярки звезди небе. Гледката от прозореца беше наистина прекрасна, особено сребърната ивица на хоризонта, където черното небе се сливаше със синята линия на морето.
