брат ви не ви е казал нищо.
— Джулиън! — Люси я погледна ужасено. — Нима смятате, че е редно да ми говори за това?
— О! — Тамсин реши, че е твърде опасно да говорят за лорд Сейнт Симон, защото може да се издаде.
— Знам, че не е прилично да се говори за тези неща, но… — започна колебливо Люси.
Тамсин се засмя и се претърколи по гръб. Слънцето огряваше лицето й.
— Почтеността прави живота досаден. Бих се обзаложила, че Гарет предпочита да има в леглото си непочтена жена.
— Сигурно е имал много такива — отговори горчиво Люси и изохка уплашено. Как можа да изрече тези неприлични думи?
Но Тамсин се ухили с разбиране.
— Може би да, но ако си има такава и в къщи, сигурно няма да изпитва желание да се забавлява навън.
— И какво трябва да направя, за да стана непочтена? — поиска да узнае Люси. — Разбирам, че вие знаете много за отношенията между мъжете и жените. — На езика й беше да каже какво бяха видели с Гарет през нощта, но се засрами да признае, че двамата бяха наблюдавали тайно сцената в коридора… а и не можеше да обясни как тази сцена беше довела до първото й любовно изживяване без болка.
— Ще споделя с вас всичко, което знам, ако се закълнете, че няма да кажете нито думичка на брат си. Той ще си помисли, че съм ви покварила, и ще ме изгони от къщата си.
— Наистина ли мислите, че ще го направи? — попита уплашено Люси. Тя се страхуваше от Джулиън, но след онова, което беше видяла през нощта, не можеше да си представи, че Тамсин ще приеме подобно отношение без съпротива.
— Вероятно — отговори равнодушно Тамсин. — Затова искам да ми обещаете.
— Добре, обещавам ви.
Тамсин се усмихна, примигна към слънцето и започна да описва радостите на любовта на невинната млада съпруга, която я слушаше с широко отворени очи.
След около час потъналата в размисъл Люси тръгна сама обратно към Трегартън, като вървеше много по-бавно, отколкото на идване.
Тамсин се спусна бързо по стръмната, виеща се пътека към Фоуей. И тя беше потънала в мислите си. Беше й много приятно, че е внесла малко ред в живота на новата си приятелка, макар че просто не можеше да разбере как жена като Люси може да харесва и дори да обича мъж като Гарет Фортескю. Той не беше отвратителен, но изглеждаше мързелив, надменен и самодоволен. Тези качества бяха напълно нормални за английските аристократи, ако можеше да се вярва на разказите на Сесил. Този мъж никога нямаше да се задоволи с вярната си съпруга, даже ако тя започнеше да го задоволява в леглото. Но Люси щеше да понася по-леко временните връзки на мъжа си, ако нощите с него я задоволяваха. Поне вече нямаше да се плаши от леглото.
След като направи покупките си, Тамсин тръгна да се разходи по кея. Не беше забелязала, че Дейвид и Чарлз Пенхалан я бяха открили. Двамата мъже бяха застанали на стълбата към митницата и разговаряха с митническия чиновник, дребен, набит мъж, който всеки ден се измъчваше от съзнанието, че върши работа, която не отговаря на интересите му. За мъж като лейтенант Баркър, който обичаше виното и коняка повече от всичко на света, беше истински ад да гони контрабандистите. Той беше експерт в изкуството да не забелязва товарите с алкохол и контрабандистите бяха свикнали да го предупреждават кога се очаква следващата пратка.
— Наскоро лорд Пенхалан каза, че пазачите на горите му са установили намаление на бракониерството, откакто е заповядал да поставят капани. — Лейтенантът поглади дебелия си корем и тихо се оригна. Пушените херинги, с които беше закусил, тежаха като камък в стомаха му, но не беше можал да им устои. — Тъкмо размишлявах дали да не споделя тази идея с лорд Сейнт Симон. Неговият управител се оплакваше, че непрекъснато им изчезват фазани… — Той спря, защото изведнъж забеляза, че се беше лишил от слушателите си. Близнаците Пенхалан си бяха тръгнали, без да му кажат сбогом.
Тамсин вървеше по тесните, стръмни улици на градчето. От време на време спираше и се заглеждаше в далечината, вдъхваше аромата на розите, които растяха в обградените със стени градини, разглеждаше рибарските мрежи, които се сушаха на слънце, и гърнетата с раци, които бяха струпани по ъглите.
Можеше ли да живее тук? Можеше ли да напусне дивите планински проходи с реещите се над тях орли, аромата на мащерката под краката й, покритите със сняг върхове и бистрите планински потоци с ледената им вода? Можеше ли да замени парещото планинско слънце с тази мека земя, можеше ли да замени планинския въздух, толкова чист, че пареше дробовете й, с тукашния въздух, ласкав като пролетен дъжд?
Но въпросът беше чисто теоретичен. Не можеше да изобличи Седрик Пенхалан, както възнамеряваше, без Джулиън да узнае. А ако не можеше да запази тайната си от него, тогава нямаше да може и да го убеди да погледне в сърцето си и да види онова, което беше скрито дълбоко в него. Това означаваше, че тя щеше да свърши онова, за което беше дошла, и да се върне в Испания, като отнесе със себе си спомена за един мъж и за една любов, който можеше да изпълни целия й живот.
Щом стигна най-високата точка на улицата, тя напусна града и тръгна по обградената с жив плет алея, която водеше към Трегартън. Трябваше да мисли повече за красотата на родината си и затова колко прекрасно щеше да бъде да живее отново с партизаните, да има ясна цел пред очите си. Крайно време беше да остави зад себе си тази хаос от чувства.
Тамсин беше толкова потънала в мислите си, че изобщо не забеляза двамата мъже, които я следяха на известно разстояние.
Дейвид и Чарлз не бързаха да я настигнат. Чакаха я първо да излезе от тесните, стръмни улички на градчето. Спираха под сводестите порти или използваха тесните пътечки между къщите, за да не правят впечатление на минувачите. Когато Тамсин навлезе в уединената алея, двамата извадиха маските от джобовете си и се ухилиха съзаклятнически. Очите им засвяткаха с дива радост от предстоящото, устните им се разкривиха в мрачни усмивки.
Тамсин изостави алеята, мушна се през портичката на едно пасище и продължи пътя си под сянката на живия плет. Дейвид и Чарлз нахлузиха маските си и ускориха крачка.
Тамсин слушаше бръмченето на пчелите в цветовете на орловия нокът, крясъците на фазаните, които излитаха уплашено от нивата със зреещо жито. Слънцето грееше ярко, земята беше суха. Около нея цареше тишина, която я приспиваше. Изведнъж косъмчетата на тила й настръхнаха. Побиха я студени тръпки.
Тя спря и се обърна съвсем бавно. Двама маскирани мъже вървяха след нея. Лошите им намерения се усещаха почти физически. Тамсин остана на мястото си. Наблизо нямаше никой. Тя беше сама с двама маскирани непознати. Стадото крави, които пасяха наблизо, вдигнаха глави и я зяпнаха любопитно, докато челюстите им продължаваха да дъвчат равномерно.
— Я виж ти — промърмори Чарлз и пристъпи по-близо. — Това май е любовницата на Сейнт Симон, която видяхме на брега.
Ездачите от скалата. Дали бяха братовчедите й? Тамсин не се помръдна. Дейвид избухна в тих смях.
— Чак не ми се вярва, че Сейнт Симон е пуснал една уличница да живее в скъпоценния му Трегартън… и то заедно със сестра му.
Той вдигна ръка и докосна бузата й. Чарлз застана до него и Тамсин се притисна към плета. Нямаше възможност за бягство. Но по лицето й не трепна нито едно мускулче.
— Е, не би ли искала да ни разкажеш нещо за себе си? — попита Дейвид и я ощипа толкова силно по бузата, че кожата й побеля.
Тамсин поклати глава.
— Пардон? — прошепна страхливо тя.
— Името ти, курво. — Мъжът я ощипа и по другата буза и доближи лице до нейното. — Искаме да знаем името ти и откъде идваш.
— Но компрендо — пошепна Тамсин. Дано не бяха забелязали страха й. Ако видеха, че жертвата им се бои, нищо нямаше да ги спре.
— О, я не се прави на глупачка, курво! — Дейвид направи крачка встрани и мина зад нея. Хвана ръцете
