невинаги улучваше ушите и бузите на съпруга й, целите в кървави драскотини, но той продължаваше усърдно да върти вретеното и чекръка, макар че никой не го принуждаваше с тояги и цепеници.
— Хайде да им свалим въжетата — продължи със същия настойчив шепот Миранда. — Докато онези зяпат сбиването, двамата ще успеят да се измъкнат. Ако намерят къде да се скрият за няколко часа, хората скоро ще загубят интерес към представлението и ще продължат да си пият бирата.
Гарет се обърна и я погледна смаяно.
— Дори ако не вземем предвид факта, че случилото се изобщо не ни засяга — заговори строго той, — тълпата вече е в опасно настроение. Никак не ми се ще да я подтиквам към насилие.
— О! Не е редно да изоставите бедните хора на произвола на съдбата, милорд, особено след като имате възможност да им помогнете — укори го Миранда и очите й засвяткаха от страстна убеденост. — Те са толкова нещастни, пък и достатъчно са страдали… ако изобщо са заслужили да страдат. Това е наш… наш човешки дълг!
— Дълг? — повтори объркано Гарет. И той се отвращаваше от начина, по който селското население упражняваше саморазправа с виновните, но човек в неговото положение не можеше да се меси в делата на тълпата.
— Онези изобщо не са забелязали, че сме тук — продължи енергично Миранда и се плъзна от гърба на коня. После се втурна с леки стъпки към ъгъла на двора, без да обръща внимание на Чип, който се беше вкопчил в рамото й.
Гарет усети как добре подреденото му съществование заплашваше да пропадне в хаос и в същото време осъзна, че не можеше да остави Миранда сама. Подкара коня си към нея и се опита да застане пред магарето, за да скрие Миранда от погледите на ревящото множество.
Миранда полагаше отчаяни усилия да развърже въжетата, които стягаха китките и глезените на двойката.
— Отстранете се — заповяда шепнешком Гарет, наведе се и преряза въжетата с ножа си. После сграбчи Миранда за кръста и без много церемонии я натовари пред себе си на седлото.
— Бързо, бягайте! — извика сърдито Миранда на онемялата от смайване двойка, която продължаваше да седи на магарето. — Какво чакате, та не бягате? Ние ще ви пазим!
— Така значи — изръмжа сърдито Гарет, но остана на мястото си, докато двамата най-после слязоха от гърба на магарето.
— Ти си един безмозъчен идиот, това си ти! — изграчи жената и отново заудря дребния си мъж с черпака, този път напълно сериозно. — Ако не си беше отворил устата и не се беше разбъбрил, това нямаше да се случи!
— О, Сади, стига толкова, моля те! — изхленчи мъжът, сви се под сипещите се удари и запристъпва крадешком към отсрещната страна на двора. — Да бягаме, преди да са ни хванали.
Продължавайки да ругае, жената се втурна след него и нито един от двамата не се сети да благодари на спасителите си.
— Каква ужасна жена. Започвам да мисля, че не биваше да им помагаме — промърмори Миранда.
— О, аз знаех, че не биваше — отвърна Гарет, натъртвайки на всяка дума, докато гледаше със страх към тълпата. Изведнъж се надигна оглушителен рев. Някой беше забелязал, че осъдените се измъкват тайно.
— Слушай, жалко конче, опитай се да ни покажеш какво можеш! — Гарет удари коня си с плетения камшик, уплашеното животно изцвили пронизително, надигна се на задните си крака и се хвърли напред. Гарет го смушка в хълбоците и го подкара право към стената в задната част на двора.
Миранда изписка уплашено и стомахът й се преобърна. Стената приближаваше застрашително. И двамата очакваха, че конят ще се изплаши от препятствието, макар че Гарет безмилостно го шибаше с камшика. Все пак в последния момент конят се приготви за скок и успя да се прехвърли през стената, след което падна с изправени крака насред зеленчуковата градина на гостилницата.
Възбудената тълпа се втурна да преследва бягащите. Стъпките на селяните отекваха заплашително по каменната настилка.. Първите мъже и жени се покатериха тромаво на стената, за да продължат лова. Явно множеството беше загубило интерес към първите жертви; веселото настроение бе отстъпило място на луд гняв, подкрепен от изпитите кани бира.
— Мътните ги взели! — промърмори Гарет и се огледа отчаяно в малката градина, която също беше обградена със стена. Нямаше достатъчно място, за да насочи коня към новото препятствие.
Само след минута щяха да се озоват в смъртоносен капан, обкръжени от жадната за кръв сган.
Миранда стисна крака и се придвижи към шията на животното.
— Аз ще отворя портата. — Още преди Гарет да е успял да си поеме въздух, тя направи елегантен скок и се озова на стената. За момент сякаш увисна във въздуха, но в следващия миг върховете на пръстите й докоснаха ръба на стената и тя стъпи здраво на неравната повърхност. Портата се отвори и конят, уплашен до смърт, се стрелна през нея към отвратително вонящата уличка, която минаваше между гостилницата и съседните сгради. Миранда беше достатъчно умна да затвори отново портата, след което светкавично се метна зад Гарет на гърба на коня.
— Божичко, къде е Чип? — изписка стреснато тя.
— Ще ни намери — отвърна мрачно Гарет и съсредоточи цялото си внимание в успокояването на паникьосания кон. Вече започваше да се пита дали горещото лятно слънце през последните два дни не бе помрачило разума му; сигурно беше така, защото не можеше да намери обяснение за поведението си.
— Ето го! — Чип подтичваше на три крака по улицата, махаше отчаяно с ръка и бърбореше неразбрано. — Бързо, Чип, ела при мен! — Миранда притисна колене към хлъзгавия гръб на коня и се приведе да го вземе. Главата й се озова в опасна близост до разкаляната земя. Маймуната улови ръката й, изтегли се и се хвърли на шията й, като ръмжеше щастливо.
— Как ще се измъкнем оттук, за Бога? — Гарет не виждаше улицата, която трябваше да ги изведе от селото. Вероятно трябваше отново да минат покрай гостилницата.
Миранда се изправи, като балансираше без усилие на гърба на коня и се полюляваше в тромавия му ритъм.
— Виждам един външен клозет, а зад него… Вдясно се вижда тясна пътека, точно зад ямата с тор. Може би ще успеем да се измъкнем.
Изведнъж във въздуха полетяха камъни и тя се смъкна на гърба на коня, като пъшкаше уплашено. Побеснелите преследвачи най-после бяха успели да се измъкнат от градината.
Гарет дръпна с все сила юздите, вкара уплашения до смърт кон в тъмна, тясна уличка и мина с най- голямата възможна скорост покрай вонящата яма:
— Искрено се надявам, че пътят ще ни изведе от селото, защото иначе ще паднем в капана като плъховете в канализацията.
— Мисля, че излизаме на полето.
Когато се озоваха в открито поле, гневните викове бързо заглъхнаха зад гърба им. Гарет издаде дълбока въздишка на облекчение.
— Ако някога отново изпитам желание да участвам в поредната проява на съчувствие и човещина от ваша страна, Миранда, напомнете ми да се заключа в стая без прозорци.
— Наистина не беше редно да ги изоставим в това жалко положение — отговори просто тя.
— Права сте — въздъхна още по-тежко той. — Съзнавам, че не можехме да го сторим. — По-рано граф Харткорт щеше да мине покрай нещастните съпрузи, без дори да ги погледне, но днес болезнено осъзна, че в компанията на Миранда д’Албар светът ставаше съвсем друг.
— Бог да ни е на помощ, размина ни се наистина в последния момент! — Берт отметна глава назад и вдъхна дълбоко относително свежия въздух на „Гаул Стрийт“, когато високата порта на затвора ги пропусна да излязат и се затвори след тях с протяжно скърцане.
— Вече си мислех, че ще ни осъдят за скитничество — подкрепи го Раул. — Слава на Всемогъщия! Навън е толкова свежо и чисто! Ние сме свободни, свободни!
— Да се махаме оттук — извика сърдито мама Гертруд. — Отиваме да си приберем нещата и да открием какво е станало с Миранда. След това тръгваме за Фолкстаун. Там ще вземем кораб и най-после ще отърсим от обувките си праха от това място.
